Белва Плейн
Изневяра (9)

Девета глава

Всички настояваха Айрис да се прибере у дома — и децата й, и лекарите.

— Трябва да поспиш — повтаряха й, сякаш това бе възможно. — Тео не би искал да се съсипваш така.

Влизаха в чакалнята, където седеше тя, придърпваха столовете си до нейния — тежки метални столове, които произвеждаха стържещ звук по пода — и се навеждаха над нея с разтревожените си лица, убеждавайки я колко е разумно да си тръгне. Но в случилото се нямаше нищо разумно! Беше немислимо. Искаше й се да крещи и да удря с юмруци по стената, докато ги разкървави. Тео бе получил инфаркт. Тео можеше да умре. Можеше да умре преди нея! Винаги бе знаела, че единият от тях ще си отиде по-рано, но изобщо не си представяше, че това ще е той, въпреки че бе по-възрастен от нея. Защото не знаеше как да живее без него. Това искаше да каже на синовете си и на снаха си, на лекарите в техните бели престилки, когато завираха лицата си в нейното и изброяваха разумните си аргументи. Не знам как да живея без него, не разбирате ли?

Тео се бе появил в живота й, когато тя бе на двайсет и осем. Когато бе мислела, че е твърде стара да се омъжи и се бе примирила. А после чудото се случи и той се влюби в нея. Беше дълбоко наранен човек, но бе обикнал нещо в нея. И ако част от тази любов идваше от благодарността за сигурното пристанище, и ако Айрис го обичаше повече, отколкото той нея, тъй да бъде. Той я бе обичал. И й беше дал точно живота, който искаше; направил я бе своя съпруга. И дори сега, когато имаше толкова много: и кариера, и деца, и внуци, тя още изпитваше нужда да е неговата съпруга. Знаеше го, защото в миналото имаше случаи, когато бе мислила, че ще го загуби. И се бе чувствала така, сякаш няма за какво да живее.

Майка ми не беше такава, помисли си, докато гледаше грозните жълтеникави стени в чакалнята. Мама обичаше татко, беше се посветила на него. Но винаги задържаше нещо в себе си. И татко го знаеше. Той бе като мен — накрая прие, че е човекът, който обича повече.

Зад нея се чу шум. Бяха отворили вратата на чакалнята. Зачака някой да я приближи и да седне до нея, да се наведе, да вземе ръцете й в своите и да й заговори нежно. Може би е Стив, силно объркан, защото никога не я е виждал толкова инатлива? Или Джими в измачканата си бяла престилка, който ще й предложи успокоително, за да облекчи напрежението? Джанет ще направи същото, само че нейната престилка ще е току-що изгладена. Или може би е Филип, със своята чаровна усмивка, който ще се опита да я прилъже да подремне, сякаш е малко дете. Няма значение кой е, те няма какво да й кажат.

Човекът, който влезе в стаята, не седна до нея. Тя усети нечие присъствие над себе си и погледна нагоре. За секунда помисли, че е Ана, която се е върнала. Но майка й я нямаше от години. Отново погледна нагоре към лицето, което толкова приличаше на Аниното.

— Лора — промълви.

— Мамо, трябва да се прибереш вкъщи за няколко часа. — Лора не посегна да я улови за ръката и гласът й не беше нежен. — Всички са се поболели от притеснение по теб. А и татко не бива да вижда колко си изплашена.

Не мога да го оставя!

— Няма значение какво искаш ти — продължи дъщеря й, четейки мислите й. — Поспи малко, за да не изглеждаш толкова изтощена, после се върни и нека татко те види усмихната. Трябва да изглеждаш силна, дори и да не си. В момента всички имаме нужда от това.

Веднъж, преди години, когато Айрис бе отчаяна заради брака си и дните й се влачеха с мъка, при нея бе дошла майка й. Наредила й беше — излез, иди на фризьор и си облечи хубава рокля. „Трябва да се научиш да се преструваш — казала й беше Ана. — Усмихвай се. Усмихвай се, дори ако трябва да си залепиш усмивката за лицето.“ Айрис бе бясна, но направи каквото й каза Ана и двамата с Тео успяха да закърпят брака, който наистина си струва! Ще да бъде спасен. Сега Лора я гледаше по същия начин като Ана през онзи ден.

Айрис въздъхна дълбоко.

— Джими… и кардиологът на Тео… искат да кажат и баща ти, че сърцето му… че то е… — Тя заекна.

— Че сърцето му е увредено.

— Не искам да му го кажат.

— Да не мислиш, че не подозира? Той е лекар.

— Няма нужда да се казва. Не още.

— Може би за теб няма. Но за него… да си чувала той някога да е крил истината от пациент? Винаги им казва! Най-лошото веднага. Казва, че заслужават това уважение! Сега иска същото и за себе си. И ти го знаеш.

Младото лице на Лора толкова много приличаше на другото; на онова, срещу което Айрис бе негодувала, но и бе обичала с цялото си сърце. Дъщеря й казваше съвсем същото, каквото би казала и Ана. А Ана винаги излизаше права — почти винаги.

— Добре. Да. Знам, че той би искал това.

„Няма значение как се чувстваш — същото бе казала и майка й. — Трябва да се преструваш заради хората, които обичаш.“ Но Айрис не я биваше много в преструвките. Сега обаче бе време да започне.

— Ще се прибера вкъщи да се преоблека — омекна. — Но нямам време да спя. Кажи на Джими да почака, докато се върна, и после могат да съобщят новината на Тео. Искам да съм с него, когато я чуе. Но първо трябва да си сменя роклята и да си направя косата. И ще си сложа малко руж, да не съм толкова бледа.

— Хубаво. На татко му харесва, когато си обръщаш внимание. — Изведнъж строгият глас на Лора потрепери. Очите й се насълзиха и тя бързо се извърна, за да го скрие. Дъщеря й бе не по-малко уплашена от нея. И тя имаше нужда от храбра майка.

— Лора — чу се да казва, — никога вече няма да се разкисвам. Каквото и да се случи. Обещавам.

Лора кимна.

— Сега може ли някой да ме откара вкъщи?

— Да. Вече я помолих.

* * *

— Не мога да повярвам, че си казала на Кристина да откара майка ти у дома! — възкликна по-късно Джанет. — Точно на нея!

— Но май вече се разбират — отвърна Лора. Айрис се бе прибрала у дома, както обеща, и се върна в болницата, облечена в любимата рокля на Тео. Сега двете с Кристина седяха заедно в чакалнята и разговаряха тихо.

— Но мама дори не я харесва — отбеляза Джими.

— Мама и Кристина са един и същи тип жени.

— Шегуваш се — не повярва Джанет.

— Истина е, те си приличат.

— Ти си вълшебница — възкликна Джими.

— Не — възрази Филип. — Просто е по-умна от нас.

* * *

Този ден Айрис удържа на думата си. Стоеше спокойно, докато кардиологът обясняваше на Тео каква е степента на увреждането на сърдечния му мускул. Слушаше как човекът изрежда грижите, от които съпругът й ще се нуждае, след като се прибере у дома. Изобщо не трепна, нито се разплака. Запази спокойствие. Знаеше, че дъщеря й се гордее с нея, и си помисли, че и майка й щеше да е доволна.

* * *

Тео седеше в болничното си легло и слушаше как кардиологът му съобщава новината, която вече знаеше — че е много болен човек. Специалистът използваше технически термини — думите „инфаркт на миокарда“ бяха споменати няколко пъти, — но всичко се свеждаше до това, че доктор Тео Стърн е болен. И няма да стане по-добре! О, ще живее по-дълго, ако взема всички предпазни мерки, които неговият опитен колега от кардиологичното отделение сега му излага толкова внимателно, но няма да е, какъвто е бил. Никога вече. Тео се размърда в леглото накарал бе сестрите да го повдигнат, защото за нищо света не искаше да чуе новината в легнало положение — погледна към Айрис. Тя седеше изправено. Гръбнакът й бе прав като дъска. Скръстила бе леко ръце в скута си. Кимаше и изглеждаше съвършено спокойна. Той знаеше, че вътрешно й се иска да закрещи. Или може би искаше да се сгуши в леглото си като дете и да се изолира от света; виждал я бе да реагира и по двата начина по време на криза. Но някой й бе казал, че трябва да е силна — вероятно Лора, — затова жена му бе облякла хубава рокля, сложила си бе подходящо червило и сега седеше изправено и слушаше кардиолога.

Тео знаеше, че тя се опитва да се държи така, както би се държала майка й. Ана щеше да е скалата, на която всички да се облегнат днес, и сега Айрис се опитваше да е като нея. Айрис винаги щеше да се опитва да прилича на съвършената си майка и винаги щеше да чувства, че се проваля. Тео знаеше и това. Отново погледна към жена си.

О, Айрис, помисли си. Чудя се какво би направила, ако научиш, че майка ти е била много по-сложна жена, отколкото изобщо можеш да си представиш. Защото майка ти имаше тайна, скъпа моя. Съвършената съпруга и майка Ана Фридман имаше тъмна тайна, която аз случайно знам. И винаги ще се чудя как би я понесла ти, ако разбереш… Тео бързо поклати глава. Как може да мисли за това в подобен момент? Сигурно се е побъркал! Айрис забеляза движението и приемайки, че е разтревожен от думите на кардиолога, посегна и погали нежно ръката му. О, да, Айрис твърдо бе решила днес да е силна заради всички тях. Отново щеше да се опитва да е като Ана.

* * *

Лекарите заявиха, че Тео ще може да се прибере у дома едва след три седмици. А когато приятелите и колегите му научиха какво го е сполетяло, в болничната му стая имаше постоянен поток от гости, всички съветващи Тео и Айрис едно и също — че ще е най-разумно да го настанят в специализиран дом. Не старчески, бързаха да се поправят, а някое приятно място, където двамата да живеят в собствен апартамент. Там щеше да има кухня и да им готвят, спазвайки новата, ограничена диета на Тео. Но най-вече — макар никой да не го спомена — щеше да има персонал, обучен да се справя със сърдечни пристъпи, ако Тео получи такъв.

— Това би било най-разумното — каза и Джанет. — Ако се съгласят.

Айрис може би щеше, но децата й знаеха, че баща им няма да го направи. Затова домът на родителите им трябваше да се приспособи към нуждите на болен човек. Всъщност къщата бе идеална за целта. Бяха я купили по времето, когато Тео трябваше да се преквалифицира и семейството нямаше много пари, затова бе малка и по-скоро удобна, отколкото ефектна. Когато Тео отново започна работа, си помислиха да се преместят в някое по-луксозно място, но вече бяха свикнали със съседите си и така и не го направиха. И слава богу, помисли си Лора. Защото, ако го бяха сторили, сега отново трябваше да се местят. Вместо това, с известни промени, малката им къща би могла да се приспособи към нуждите на Тео и двамата с Айрис да продължат да живеят независимо. Лора не можеше да си представи гордият й баща да живее другояче.

Кардиологът им бе казал, че Тео не бива да изкачва стълби — поне не в близкото бъдеще, — затова двамата с Айрис щяха да се нуждаят от спалня на първия етаж. Лора предложи да използват слънчевата веранда отстрани на къщата, още преди години остъклена и с изолация.

— Кажи ми, ако имаш идеи за обзавеждането й — каза майка й.

Разбира се, че Лора имаше идеи; нали от години декорираше собствения си дом. Тя се обади на Роби и го попита дали би се справил сам с Кейти още известно време. Увери го, че ще се прибере у дома за Коледа. Роби отвърна, че може да остане колкото е необходимо. Двамата с Кейти щели да украсят къщата и той дори щял да довърши пазаруването за Коледа по списъка на Лора. По-късно тя си даде сметка, че гласът му звучеше малко странно и прекалено бодро. Но си каза, че Роби просто се опитва да е мил с нея, защото знае колко се тревожи за баща си.

Кристина остана в Ню Йорк и през следващите две седмици помагаше на Лора да боядисва стени, да уплътнява дограмата и да жули подове. Дори Айрис се включи и макар Лора да знаеше, че майка й не умира от удоволствие да тапицира таблата на леглото, все пак трите доста се забавляваха. А вечер, щом свършеха работа, Лора набързо приготвяше нещо за хапване.

— Как го правиш? — поиска да знае Кристина една вечер, докато се хранеха. — Започна да готвиш само преди половин час. Трябва да напишеш книга.

— Да — присъедини се Фил. Той идваше в къщата почти всяка вечер, докато Лора бе там. Веднъж бе довел двама приятели и я помоли да направи прочутия си сладкиш с кестени.

* * *

— Отиде в един специализиран магазин и ми купи форма с пружина — обясни Лора на Роби по телефона.

— Май си прекарвате доста добре.

Така беше, помисли си тя виновно. Сега, когато баща й вече се възстановяваше, на нея й харесваше да е със семейството си и в онази част на страната, където бе израснала. И разбира се, да е толкова близо до Манхатън. Понякога, когато посещаваше Тео в болницата, тя се разхождаше по улиците, надявайки се да улови разговор на някой непознат език или да вдъхне ароматите на екзотична кухня, понесли се от отворените врати на някой ресторант. В подобни моменти осъзнаваше колко силно иска да сподели своите преживявания с дъщеря си.

— Липсвате ми с Кейти — каза сега на Роби. „Искам да заведа Кейти да види балета «Лебедово езеро», както навремето ме заведе моята баба. А след това можем да идем да хапнем замразен горещ шоколад — любимия ми. И искам Кейти да види сняг. Това искам най-много, детето ми да види как пухкавата бяла покривка преобразява всичко и не можеш да познаеш дори собствения си двор. И да чуе тази призрачна тишина, когато светът е студен и застинал…“

— Е, можеш да останеш колкото искаш. — Гласът на Роби прекъсна мислите й. — Няма нужда да бързаш да се прибираш, двамата с Кейти вече се готвим за празника. — За втори път й казваше да остане в Ню Йорк с този странен, прекалено бодър глас.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Нямате ли нужда от мен? — попита тя обезпокоено.

— За бога, Лора, толкова ли неясно се изразявам? Щом казвам, че всичко е под контрол, значи е под контрол!

Предвид тази раздразнителност — и прекалената бодрост на Роби, — тя би трябвало да се досети, че има нещо. Но в момента й бе толкова хубаво у дома, че не й се мислеше какво може да се случва на Западното крайбрежие. Затова се опита да забрави за този телефонен разговор и няколко дни се наслаждаваше на комплиментите, които й правеха всички за готварските й и декораторските й умения. Разхождаше се по Пето Авеню и разглеждаше витрините на „Сакс“, украсени за Коледа, и си представяше как води и Кейти да ги види. Представяше си как гледа дъщеря си да се пързаля със зимни кънки. И се опитваше да не мисли за връщането в Калифорния.