Белва Плейн
Изневяра (8)

Осма глава

Следващите няколко часа за Лора бяха като мъгла, накъсвана от телефонни обаждания. Първо се обади на авиолинията, за да смени полета си, след това направи друг! Обаждане, за да откаже билетите за Роби и Кейти — които сега щяха да си останат вкъщи, — понеже не знаеше колко време ще се нуждаят от нея в Ню Йорк. Последваха още разговори с Джими и Джанет за нова информация за състоянието на баща й — било стабилно — и с Фил, който съобщи, че Айрис е в шок и той се безпокоял за нея почти толкова, колкото и за баща им. Позвъни й и Стивън, кой то пътуваше от Вашингтон с Кристина. Това предизвика второ обаждане от Филип, тъй като Айрис се бе разстроила, че Кристина ще идва.

— Мама не харесва Кристина и точно сега е излишно тя да се появява — обяснил бе Филип. — Какво, по дяволите си мисли Стив?

— Може би самият той се нуждае от Кристина?

— Все едно, не биваше да го прави — мама е зле, а това ще я разстрои още повече. Ти кога идваш?

Същия въпрос й зададе и Стив двайсет минути по-късно. Джими се обади да я пита отново подир час.

И през цялото това време, докато говореше по телефона и опаковаше повторно багажа си — вече нямаше нужда от формата с пружина, — Лора се опитваше да не мисли, че в крайна сметка Роби ще получи каквото иска — няма да изкара Деня на благодарността със семейството й.

* * *

Самолетът й излетя същата вечер. Тя седеше изправена в седалката си, без дори да се опита да поспи, защото знаеше, че не може да си го позволи. Беше се обадила на Джанет за последен път от един телефон на летището, научила бе, че баща й „си почива и се чувства добре“, и се бе вкопчила в тези думи. Пропъди всички мисли за един сериозно болен Тео, легнал на тясно бяло легло и заобиколен от болнични миризми и звуци. Вместо това се насили да си представи как той „си почива и се чувства добре“ в слънчева стая с купчина от любимите му книги на нощното шкафче и тихо звучаща музика на Верди. През шестте часа на полета тя си представяше тази идилична картина, докато най-сетне самолетът започна да кръжи за кацане на летище „Кенеди“.

Приземиха се рано сутринта. Приемайки, че всички в семейството ще са в болницата, тя не очакваше да я посрещнат. Но когато излезе от изхода, чу някой да я вика. Озърна се и видя млада жена с тъмноруса коса. Кръглите й лешникови очи и пълни устни се открояваха върху дребното лице. Леката обратна захапка не й позволяваше да се нарече точно хубава, а моравият нюанс на костюма й с панталон би могъл да се опише единствено като електриков.

— Аз съм Кристина — представи се, щом приближи, и подаде ръка на Лора. Значи това беше момичето на Стив. — Вие сте Лора. Виждала съм снимки на цялото ви семейство в дома на вашите родители. Със Стиви пристигнахме преди няколко часа и той реши, че ще е хубаво някой да ви посрещне.

— Благодаря. Много мило от ваша страна. И от страна на Стивън — отвърна Лора, мислейки си, че брат й, който не бе глупак, вероятно бе видял колко е разстроена майка му и се бе възползвал от възможността да държи любимата си настрана от нея.

— Няма проблем. Да идем да приберем багажа ви — усмихна се Кристина и я поведе, движейки се смайващо бързо на високите си и тънки като шило токчета.

Кристина се оказа отличен шофьор — справи се с лекота с подобния на лабиринт изход от летище „Кенеди“. Лора подозираше, че вероятно е толкова добра и в останалите задачи от бита. Блестящият брат на Лора, от друга страна, никога не знаеше с колко пари разполага и постоянно се дънеше.

— Както казах, двамата със Стив пристигнахме току-що и не бяхме край него, когато се е случило. Но както разбрах, майка ти и баща ти са прибирали зеленчуците в хладилника, когато е почувствал болка. Тя се е обадила на брат ти Джеймс, който й казал какво да прави, докато пристигне линейката, и са откарали баща ти в болницата в Уестчестър. Останал е там, докато се е стабилизирал! После брат ти и снаха ти… мисля, че се казва Джейн…

— Джанет.

— Да. Двамата са преместили баща ти в тяхната болница в Манхатън.

— А татко… добре ли е?

Последва пауза, Кристина си подбираше думите. Лора усети как я полазиха студени тръпки. Това не можеше да е вярно, не и за баща й. Искаше й се да заплаче, но нямаше да може да спре, а и каква полза?

— Преди да се кача на самолета, Джанет ми каза, че той е добре… Случило ли се е нещо през нощта? Да не се е влошил?

— Не, не, нищо подобно. Баща ти ще се оправи.

— Слава богу.

— Но има известни поражения. Тази сутрин лекарят… кардиологът е казал на майка ти и на братята ти, че… предупредил ги е, че ще се наложат някои големи промени. Баща ти няма да може да работи повече — това ще го натоварва. Освен това ще трябва да спазва строга диета и да пие лекарства.

— Но ще живее.

— Ако се грижи добре за себе си.

Лора се облегна назад, вече не можеше да спре сълзите. Не беше смъртна присъда. Тео щеше да живее.

— Благодаря ти — промълви. — Как реагира мама?

Отново мълчание.

— Кристина?

— Виж, не е моя работа, но… баща ти питаше за… подробности… какво точно му има.

— Разбира се, че ще пита. Всички са наясно, че той ще иска да знае колкото може повече…

— Само че майка ти… не иска никой да му казва за… уврежданията.

— Моля?

— Не иска баща ти да разбере. Казала е на всички, включително на лекуващите лекари, че не бива да му обясняват.

Майка й да дава подобни налудничави нареждания?! Значи е зле. Много зле.

— Проблемът е, че баща ти наистина иска да знае — продължи Кристина. — Не спира да пита. Мисля, че е по-добре да знае какво го чака.

— Разбира се, че е по-добре! Мама не е на себе си… — Изведнъж Лора усети нужда да обясни това странно поведение на човек, който не беше от семейството. — Не може да си представи как ще живее без татко, затова е изпаднала в паника…

— О, разбирам я. И аз няма да съм на себе си, ако нещо се случи на Стив. — Ръцете на Кристина стиснаха силно кормилото. — Животът ми започна, когато го срещнах. Знаете как е.

— Предполагам.

Но Лора не знаеше. Всъщност не. Дори когато бе лудо влюбена в Роби, не се нуждаеше от него, както майка й се нуждаеше от баща й. И изглежда, както Кристина се нуждаеше от Стив.

* * *

Вече наближаваха моста „Джордж Вашингтон“. Лора погледна през прозореца към наредените една до друг коли и шофьорите, които се опитваха да излязат по-напред от съседа си, за да стигнат до моста три секунди по рано. Изведнъж Кристина каза:

— Майка ти не ме хареса, когато се запознахме.

Божичко!

— Сигурна съм, че…

— Няма проблем. Сама съм си виновна. Представих се зле. Но бях уплашена. Стиви не ми беше обяснил подробности за семейството си, преди да им отидем на гости… но ти знаеш какъв е.

Лора кимна. Знаеше съвсем точно какъв е „Стиви“ и колко несъобразителен може да бъде, когато трябва да подготви момичето си за подобно изпитание.

— Знаех, че баща ви е лекар, а майка ви преподава в университета, а пък аз… не съм много образована, затова бе нормално да решат, че не съм достатъчно умна за Стиви, защото наистина не съм, и…

— Повечето не сме.

— Но когато видях онези свещници и пръстена, който носи майка ви… Исках да знае, че не съм някаква селяндурка, която не разбира от хубави неща. Затова изтърсих, че пръстенът сигурно струва около двайсет хиляди, и сбърках. После Стиви ми обясни. Каза ми, че майка му не обичала да се говори за пари и кое колко струва. — Кристина прехапа долната си устна. — Това е разковничето.

— Разковничето?

— Трябва да си много богат, за да не ти пука кое колко струва. Стиви не ми беше казал, че майка му е толкова заможна.

— Не е. Знаеш ли каква е историята на пръстена, който ти е харесал толкова? Наложило се дядо ми да го заложи по време на Депресията. Мама обича тази история, накарай я някой път да ти я разкаже.

— Шегуваш ли се? Повече никога няма да говоря с майка ти за този пръстен. Научих си урока. — Кристина отново прехапа долната си устна. Изглежда, го правеше, когато бе нервна. — Просто ми се иска да разбере, че не съм със Стиви по сметка. Не, не ми казвай, че не го мисли, и аз щях да си помисля същото на нейно място. Истина е, че обичам хубавите неща — като нейните свещници и всички тия картини по стените в къщата й… Ще ми се да можех и аз да си го позволя. Но знам, че няма да мога, не и ако нещата между Стив и мен се получат. Той нехае за парите. Обича работата си и за нищо на света не бих се опитвала да го променя.

— Наистина ли? Защото аз си мислех, че той има нужда от известно усъвършенстване — пошегува се Лора.

Кристина не се засмя.

— Аз не мисля така. Стиви е страхотен човек. Това, което прави, е… ужасно благородно! Грижи се за хора, които нямат нищо. Ако питат мен, би трябвало всички да са като него.

На Лора й се прииска майка й да можеше да види Кристина в този момент. Деликатните й челюсти бяха стиснати, а големите й очи мятаха искри. Стиви може и да е бил неин защитник преди, но отсега нататък, ако останеха заедно, тя щеше да го защитава много повече.

* * *

Бяха стигнали в града. Кристина зави по магистралата Уестсайд.

— Между другото няма да е зле да изкараш майка си от болницата — каза, докато ловко отбягваше голямо комби, което бе пресякло пътя й, без да даде необходимия сигнал. — Цяла нощ е там, но не иска да се прибере у дома и направо побеснява, щом някой го предложи.