Белва Плейн
Изневяра (5)

Пета глава

Лора стана и отнесе пълната с готварски принадлежности чанта и обемната форма с пружина в кухнята. Щеше да преподреди чантата, за да пъхне вътре формата, или да извади нещо — може би телта за разбиване на яйца или медната купа. Макар да знаеше, че у майка й липсват. Докато изсипваше всичко върху плота в кухнята, тя се върна към мислите си.

Дори да бяха заподозрели, че желанието на Роби да отърве военната повинност има нещо общо със „случайната“ бременност на Лора, Тео и Айрис си замълчаха. Изпратиха картичка с поздравления на младата двойка в Ню Мексико и подновиха предложението за финансова помощ — но Лора го отхвърли отново. Бащата на Роби обаче бе стигнал до някои свои изводи и изпрати на сина си дълго четири страници писмо, в което наричаше Роби безсрамен предател, срам за мъжкия пол и страхливец, който се крие зад полите на жена си. За огромно учудване на Лора злъчното писание съкруши Роби. Тя не можеше да повярва, че Франк има такова влияние върху съпруга й. Ала когато по-късно отново се върна на това, осъзна, че писмото се е отразило върху духа на Роби, защото е засегнало самочувствието му. Може би защото съпругът й се боеше, че баща му е прав. Или може би просто защото децата не са имунизирани срещу атаки от родителите си.

Лора се опита да успокои Роби, доколкото може, но истината бе, че и на нея не й беше лесно. През целия си безоблачен живот тя никога не се бе чувствала толкова нещастна, колкото през онова лято в Ню Мексико.

Двамата с Роби бяха наели стара каравана близо до разкопките, където щеше да работи Роби. Щяха да живеят в пустинята в продължение на три месеца, както професор Хокинс и останалите му студенти и доброволци. Роби щеше да е дясната ръка на професора, а Лора се бе записала като доброволец. В края на лятото разкопките щяха да бъдат затворени до следващата година, а професорът и неговите студенти — да се върнат в долината Сан Фернандо, в малкия, но престижен университет „Къстис“, който спонсорираше работата. Това бе мястото, където преподаваше Хокинс и където Роби щеше да подготвя доктората си.

Той вече бе участвал в разкопки като доброволец и предупредил Лора, че условията ще са доста примитивни.

— Знаеш, че това е първата ми работа с Хокинс — каза й. — Но студентите ме предупредиха, че няма да е лесно. Денем пустинята е като фурна, а нощем е голям студ. Ще има и насекоми, и змии и гущери.

— Змии и гущери? — Тя направи шеговита гримаса.

— Много смешно! Говоря сериозно. А и караваната не е петзвезден хотел.

— Ще се справя, ще видиш.

Само че Лора го бе казала, преди да забременее. Преди да се появи сутрешното гадене, което продължаваше по цял ден. Преди тя да започне да се изморява лесно и да е постоянно отпаднала. Не беше очаквала да се чувства така. Майка й винаги бе карала лека бременност, всъщност беше от ония жени, които направо разцъфтяват. Дори и сега, толкова години по-късно, очите на Айрис засилваха щастливо, припомнеше ли си тази част от живота. Разбира се, бабинка не бе говорила за своята бременност; тя принадлежеше към поколение, което не би споделило подобни интимни подробности. Но Лора бе сигурна, че баба й се е справила умело и със стил — както правеше всичко.

Лора се опита да е като нея. Опита се да е ведра, докато дъвчеше содените бисквити, предложени й от нейния лекар за гаденето. Когато Консуело, местна жена, работеща на разкопките като готвачка, се съжали над Лора и й свари специален чай от лайка, Лора го изпи с усмивка. И всяка сутрин си казваше, че днес ще се чувства по-добре. Днес ще отиде на разкопките и ще работи с останалите доброволци, няма да обръща внимание на изпепеляващото слънце и на ухапванията от насекоми, от които се изриваше. Днес няма да обръща внимание на факта, че никакъв климатик не е в състояние да охлади проклетата каравана и никакво жулене не може да почисти линолеума на пода. Ала всеки ден се дразнеше все повече от тези неща. А; понякога, когато дори содените бисквити и чаят от лайка; не се задържаха в стомаха й, Лора се чудеше дали по някакъв ужасен начин бебето, което носи, не е разбрало защо двамата с Роби са го заченали — вместо да изчакат, докато наистина са готови за него — и сега протестира в утробата й. Знаеше, че подобни фантазии са абсурдни, и ги отпъждаше от съзнанието си. Но не можеше да извади от главата си думи като „егоистични“ и „безотговорни“. Не каза на Роби какво си мисли, не искаше да го нарани. Но думите постоянно й се натрапваха. Докато един ден не изригнаха като водопад.

Случи се заради едно бездомно куче, което се мотаеше из разкопките. Всъщност беше голямо женско пале, недохранено, с огромни крака и щръкнали ребра.

— Горкичката! — съжали я Лора. — Роби, нали можем да я вземем? — Всеки от близките й щеше да е наясно, че тя ще го каже, понеже тя се грижеше за бездомни животни от дете. — Ще я кръстим Моли, винаги съм мислела, че е много подходящо име за куче…

Ала Роби бе поклатил глава.

— Съжалявам, скъпа, тук можем да я храним и да й даваме вода, но какво ще я правим в Калифорния? Ще живеем в тясно едностайно апартаментче — дори за нас няма да има място. Кучето ще пощурее и ще пощури и нас. А и няма да имаме време за домашни любимци. Защо не я оставиш — може някой друг на обекта да я вземе.

На езика й беше да го нарече егоист, но се сдържа. А и си каза, че той е прав, на разкопките имаше много хора, все някой щеше да прибере мотаещото се наоколо куче. Ала никой не го направи. Хората хвърляха на палето остатъците от обяда си, а някои му оставяха купички с храна за през нощта. Но никой нямаше намерение да го осинови.

— Как може да са толкова безразлични — възмущаваше се тя.

— Сигурно всички са като нас. Нямат време или място — вдигна рамене Роби.

— Но всички я хранят.

— Защото е гладна.

— И вече свикна с нас. Какво ще прави, като си тръгнем?

— Не знам.

— На никого ли не му пука? — Сега тя викаше. — Какво ще стане с нея? Тя е още малка… и безпомощна. Има нужда от грижи. Някой мисли ли изобщо за това?

— Лора…

— Как е възможно хората да са толкова безотговорни? Как може да са такива гадни егоисти?

Разбира се, онова, което всъщност казваше, бе: „Ще имаме безпомощно бебе. Как може да сме толкова егоистични и безотговорни?“

Роби знаеше, че тя има предвид това. Разбира се, че го знаеше. Седна на масата в малката им кухничка и зарови глава в ръцете си. Този път не баща му бе разклатил самочувствието му и вината, която изпита Лора, бе смазваща.

Започна да се държи още по-храбро. Опита се да не мисли за палето, което скоро щеше да бъде изоставено. Бореше се с гаденето и се насили да работи на разкопките. Бореше се и с носталгията по дома, която стана толкова силна, че понякога беше като физическа болка. Лора се изненада от тези си чувства. За разлика от повечето първокурсници, на нея не й беше липсвал домът, когато замина за университета, жадна бе да изпита всичко. Но сякаш в Ню Мексико бе друг човек. Знаеше с ума си, че наоколо е голяма красота, но не можеше да се насили да я види. Когато всички се събираха в края на деня да наблюдават прочутия залез в пустинята, съпругът й и останалите се възхищаваха на великолепните цветове, заливащи небето. Лора гледаше към същото това небе, но копнееше за дъжд и за зелените поля на Североизтока. Ню Йорк й липсваше. Това бе най-голямата й изненада. Роби обичаше да е сред природата и тя си бе казала, че е като него. Но сега започваше да осъзнава, че всъщност иска да живее близо до голям град. Искаше да може да се разхожда по градските улици и да има достъп до театри и музеи, магазини, пълни с красиви, екзотични неща от далечни краища. Не изпитваше нужда да ги купува, поне не сега, но й се щеше да вярва, че и това ще се случи някой ден.

Една знойна вечер бе напуснала лагерния огън рано, за да може да си вземе душ, докато все още има топла вода, и се бе размечтала за гръцкото магазинче на Лексингтън Авеню, където продаваха свещи и сапун с аромат на лимон и лавандула. Водата, изсипваща се от душа в караваната, имаше блудкава миризма и докато се стичаше по лицето й, тя си помисли за ухаещите свещи и парфюмирания сапун и се разрида. Излезе от душа, попи отвратителната вода с кърпа и си облече чист халат, но не можеше да спре да плаче. Плачеше, защото претъпканата малка каравана, в която живееше, миришеше на предишните си наематели, вместо на билки и цитрусови масла. Плачеше, защото се страхуваше, че е твърде млада и бедна, за да има бебе. Плачеше, защото искаше да избяга у дома и да умолява родителите си отново да се грижат за нея, само че един голям човек не може да прави така. И най-вече плачеше, защото бе Лора Стърн-Макалистър — момичето с хубавия живот, което не бива да плаче.

Зад нея се чу звук и като се обърна, видя, че Роби се е върнал. Отворил бе скърцащата врата против комари, но тя плачеше твърде силно, за да чуе, и мъжът й бе влязъл, без да го усети. Чул я беше как плаче и се бе уплашил.

— Лора?

— Съжалявам — избъбри тя. — Не знам какво ми стана… — Но отново избухна в плач и не можеше да спре.

Роби седна на малкия нар, който им служеше за легло. Изглеждаше съкрушен, което я накара да се почувства още по-зле.

— Ти мразиш това място — отбеляза тъжно.

Тя успя да се овладее.

— Не, не. Просто ми трябва време да свикна…

Роби поклати глава.

— Мислиш, че съм сляп? Постоянно ти се гади и жегата те мори. — Той огледа тясната каравана. — И не си свикнала да живееш в подобни условия. Трябваше да помисля за това. Трябваше да знам.

Тя бързо го приближи.

— Как би могъл. Няма да ти позволя да се обвиняваш само защото жена ти е една малка глезла!

Той се усмихна на думите й.

— По-скоро дете, отгледано в лукс.

— Наричай го както искаш, но вината не е твоя. Ще ми мине. След няколко седмици вече ще се чувствам по-добре. Консуело казва, че сутрешното гадене ще премине. — Всъщност готвачката я бе предупредила, че на някои жени им се гади през цялата бременност.

— Консуело не е доктор, но баща ти е. Според него не бива да живееш на разкопките.

— Говорил си с татко?

— И с майка ти.

Лора би трябвало да се разсърди на Роби, задето се е свързал с родителите й зад гърба й. Би трябвало да се засрами от себе си, че му е позволила да види колко е нещастна. Но се радваше, че го е видял. Щастлива беше, че Айрис и Тео знаеха какво е изтърпяла и сега щяха да оправят нещата.

— Родителите ти искат да се прибереш у дома — каза Роби.

Тревата щеше да е сочна и зелена, щеше да има летни бури, а Ню Йорк щеше да е наблизо. За миг тя се размечта. После погледна към Роби. Той седеше прегърбен на леглото, сякаш току-що бе изгубил битка. Ако жена му се прибереше у дома при майка си, това щеше да е провал за него.

Бабинка никога не би причинила това на съпруга си, тя не би побягнала само защото й липсват удобства и не е сигурна, че е готова за самостоятелен живот. Не и бабинка, която бе прекосила цял океан още съвсем млада и си бе пробила път в новата страна, макар дори да не говореше езика й.

— Няма да отида — каза Лора. — Ти си мой съпруг. Ще остана тук с теб.

Усмивката, която се появи върху лицето на Роби, беше ослепителна. Той обви ръце около нея.

— Ще ти се реванширам — прошепна. — Обещавам!

Тя си помисли, че каквото и да се наложи да понесе: жега, насекоми или гадене, всичко си струва, щом го прави толкова щастлив.

* * *

На следващата сутрин тя се успа и Роби бе излязъл, когато най-сетне се събуди. На разкопките й казаха, че е отишъл в града да свърши нещо — изглежда, никой не знаеше точно какво — и че ще се върне след няколко часа. Тя реши да се прибере в караваната и да го чака там. Беше обяд, когато той най-сетне се появи.

— Къде беше — попита го Лора намръщено. — Бях започнала да се тревожа и… — После спря. Защото в едната си ръка Роби носеше бяла кучешка купичка, на която бе изрисувал името Моли с големи червени букви. А в другата ръка държеше каишка, която бе прикрепена към нашийника, закопчан около мършавия кафяв врат на палето.

— Заповядай — каза, като дръпна новата каишка, за да не позволи на кученцето да се хвърли върху Лора и да я задуши с целувки. — Може би тя ще те разсейва и няма да си толкова тъжна.

* * *

В кухнята Лора приключи с опаковането на приборите за готвене. Зад нея се разнесе задавено ръмжене, издаващо присъствието на рунтаво кафяво куче, чиято муцуна бе започнала да посивява.

— Здрасти, Моли — каза тя нежно. Наведе се да погали грубата козина на кучето. Имаше време, когато двамата с Роби бяхме много мили един с друг и се стараехме да се направим взаимно щастливи. Сега има моменти, когато си мисля, че Роби би сторил всичко да ме направи нещастна. Не спирам да се питам защо стана, но може би няма причина. — Може би с Роби не живеем толкова зле — обърна се тя към кучето. — Може би е нормално за хора, които са женени отдавна. Все си мисля, че би могло да е по-добре, но сигурно от това по-добре не може.

Само че никак не й се искаше да го повярва.