Белва Плейн
Изневяра (34)

Тридесет и четвърта глава

Датата на билета за влака беше отпреди година. Айрис седеше на кухненската маса, разглеждаше отрязъка и се опитваше да разбере какво означава. Беше го намерила в сакото, което Тео бе носил в деня на смъртта си. При други обстоятелства Айрис би извикала Лора, преди да започне да изпразва джобовете, но двете с Лора вече не си говореха за важни неща, затова Айрис не бе казала на дъщеря си, че най-накрая е решила да се заеме с дрехите на Тео.

Почти година се бе противила на това и все още не се бе докоснала до шитите му по поръчка ризи с ръкавели с монограм или до скъпите английски блейзъри, които бе носил, когато все още работеше в болницата всеки ден. Все още бяха в спалнята, защото Тео сам ги бе подредил в чекмеджетата и гардероба си, и тя не намираше сили да разруши реда му. Но синовете й вече настояваха да го стори. И да пресее, сортира, изхвърли и дари. Стив беше заплашил, че ще изпрати Кристина да й помогне, ако не го направи.

Затова бе започнала по малко, не с гардероба в спалнята или с чекмеджетата на бюрото, а със старото сако, което Тео бе носил, когато го намери в безсъзнание пред стълбите, водещи към килера. В болницата бяха свалили сакото и го бяха изпратили вкъщи и тя го бе окачила при останалите сака в гардероба. Стояло бе там повече от година, до днес, когато тя го извади. Разстла го внимателно върху кухненската маса. После провери джобовете. Надявала се бе да намери някоя монета или ръкавица, нещо, оставено от него. Може би нещо, все още носещо неговия аромат. Намери единствено отрязъка от влаковия билет. Когато го извади, първият й импулс бе да се обади на Лора. Но вече не правеше така.

Влаковият билет бе от деня, когато Тео почина. В продължение на три години след инфаркта той не бе ходил в града, освен когато го караше тя, защото пътуването бе твърде стресиращо за него. Той бе знаел, че е болен, и много внимаваше да не се напряга. Но този ден бе отишъл в Ню Йорк да направи… какво? И после се бе прибрал у дома и бе слязъл в мазето, знаейки, че ще трябва да изкачва стълби, когато вече е изтощен.

Тео слизаше в мазето от време на време, но винаги когато тя си бе у дома и можеше да застане на върха на стълбите, за да е сигурна, че той е добре. Той използваше килера като склад за старите картони на пациентите, защото от време на време младият лекар, който го бе заместил, му задаваше въпроси за неща, липсващи в болничните файлове. Тогава Тео слизаше в мазето — бавно и внимателно, — за да потърси информацията. Айрис бе предположила, че се е случило именно това, когато той бе получил инфаркта. Но сега изглеждаше, че случаят може да не е бил такъв. Тео бе отишъл в Ню Йорк по-рано през деня. И не й беше казал, че ще ходи. Айрис се изправи, отиде до вратата на мазето и я отвори.

Лъхна я вълна от застоял въздух и тя се сви инстинктивно. Килерът беше недовършен и макар вътре да бе достатъчно сухо, беше мръсно, тъмно и пълно с паяжини. На Тео не му пречеше, но тя винаги го бе намирала за неприятно място и избягваше да слиза долу.

Някой бе затворил вратата на килера, след като откараха Тео с линейката през онзи ужасен ден. Досега бе мислила, че е някое от момчетата й, но не беше сигурна.

Тя сигурно щеше да погледне в тъмния килер, за да разбере какво е правил Тео вътре, ако тогава вратата бе отворена, но понеже не беше, лесно бе забравила за загадката. Досега. Започна да слиза по стълбите, които водеха към килера.

Стълбището бе построено до едната стена и от двете му страни имаше парапет. В стената над парапета имаше доста голяма ниша, където навремето момчетата държаха кънките си след хокеен мач. Над нишата бе монтиран електрически ключ. Айрис заопипва стената в тъмното и намери нишата. Премести ръка нагоре да открие ключа. Нещо й пречеше. Беше плоско и правоъгълно й, изглежда, бе увито в дебела амбалажна хартия. Поставено беше в нишата и бе облегнато на стената, закривайки по този начин достъпа до електрическия ключ. Айрис бе сигурна, че го е нямало последния път, когато бе включила осветлението.

Не беше лесно да извади предмета от нишата. Не беше тежък, но бе обемен и имаше вероятност тя да залитне, защото трябваше да се наведе назад, за да го вдигне. Когато най-сетне успя да го свали, трябваше да го държи с едната ръка и да се крепи за парапета с другата. Добре че имаше само две стълби догоре.

На светлината в дневната тя разгледа съкровището си. Наистина бе увито в кафява амбалажна хартия с адрес на благотворителен магазин в Манхатън.

Айрис изведнъж си спомни. По време на една семейна вечеря… тя бе толкова ядосана на Лора… а Кейти говореше за някаква снимка… не, беше картина… която приличала много на Айрис. Детето бе споменало, че двете с майка й са я видели в благотворителен магазин, и Айрис бе казала, че непременно ще иде да я види със собствените си очи. Магазинът се намираше на Медисън Авеню. Айрис погледна адреса върху пакета, който държеше. Медисън Авеню. Тя започна да разкъсва хартията.

Когато картината се показа, Айрис я обърна обратно, за да може да я разгледа. И едва не я изпусна от изненада. Беше очаквала да види слаба прилика със себе си — нещо, което малко момиче с въображение би превърнало в страховита история. Но сякаш се оглеждаше в огледало! Жената на картината бе облечена богато, според модата в началото на века, и изражението й бе надменно, но носът, устата, вратът и най-вече очите бяха на Айрис.

Това съм аз. Не знам как или защо, но това е мой портрет. Или на някоя близка… Мама нямаше роднини тук, дали не е някой от страната на Фридман? Но сигурно е било много скъпо да си поръчаш портрет… никой от рода на татко не би могъл да си го позволи. И никой от тях не би похарчил парите си за подобно нещо, дори и да можеше.

Тео го е оставил в мазето… сигурно той го е направил, няма друг начин да се озове там. Отишъл е чак до града, за да вземе тази картина, защото е знаел, че Кейти е права, жената наистина прилича на мен. Но откъде е знаел, че е така? И се е опитал да я скрие. Това е единственото обяснение — сложил я е в килера, за да я скрие. От мен? Рискувал е живота си да го направи… загубил е живота си… но защо? Какво е знаел съпругът ми?

В главата на Айрис изплува спомен за една от случайните срещи, които двете с майка й бяха имали с Пол Вернер, когато тя бе дете. По време на тази среща с него бе и майка му. Тя бе много болна и скоро след това разбраха, че е починала. Този ден Ана бе много нервна. Но пък тя ставаше нервна винаги щом се появеше Пол Вернер. И различна. По-късно бе излъгала Джоузеф и бе отрекла да се е срещала с Пол и майка му. Айрис бе намразила Пол, задето е превърнал майка й в лъжкиня.

Години по-късно Айрис бе видяла в негово лице благодетеля, който бе спасил семейството й. Гордият й съпруг бе позволил на Пол да им помогне… и тя така и не разбра защо. Така и не разбра защо Тео и Пол се харесваха. Преди Пол да умре, те бяха приятели… От вида приятели, които си споделят и други неща? Лични неща? Тайни, които са заровени дълбоко…

Айрис стискаше картината толкова здраво, че платното започна да пука. Тя отново погледна лицето, което бе точно като нейното, и си помисли, че ще повърне. Инстинктът й казваше да захвърли проклетото нещо в боклука и тутакси да го забрави. Но вече бе твърде късно, нямаше начин да спре да мисли за портрета. Освен това тя се бе опитвала да не мисли за някои неща и да се обвинява за някои мисли още като дете. Време беше да научи истината.

Имаше и още нещо, което Кейти бе казала за портрета… нещо за жената, която го дарила на магазина. Притежавала магазин на Медисън Авеню, скъп бутик… да, това бе мястото, откъдето Ана обикновено купуваше дрехите си. И Айрис бе пазарувала оттам. „Ше Леа“, това бе името на бутика. Но как беше името на жената? Айрис си спомни, че се бяха обръщали към нея с Леа… макар че това може би не бе правилното произношение. А как бе фамилията й? Айрис нямаше представа, тя бе клиентка на жената, не нейна приятелка.

Но в магазина щяха да знаят коя е тя. Щяха да знаят дали е още жива — сигурно вече бе към осемдесетте, ако е жива, — или картината е дарена от изпълнителя на завещанието й. Ако беше още жива, може би знаеха дори къде живее. Айрис би могла да започне от тях. Тя остави картината и отиде до телефона да се обади на справки в Манхатън.