Белва Плейн
Изневяра (32)

Тридесет и втора глава

След смъртта на Роби сякаш светът почерня. Чернотата бе плътна и се стоварваше върху Лора на вълни. Тя имаше чувството, че ще се удави в нея.

Исках да се отърва от Роби. Исках да съм свободна. И макар да знаеше, че не е желала смъртта му и не се е молила за това, заливаше я поредната вълна вина.

Майка Макалистър искаше да погребе Роби в Охайо, свещеникът от църквата, която бе посещавал той, се обади на Лора да я пита дали дава съгласието си. Дори не знаех, че Роби отново е тръгнал на църква, помисли си тя. Не знаех. Но се съгласи с погребението в Охайо. Там Роби се бе чувствал щастлив. И освен това тя шокирано осъзна, че през цялото време, докато бе живял в Ню Йорк, той не се бе сприятелил с никого. И не се бе чувствал близък с никого от семейството й, освен с майка й.

През всичките тези години е имал само Кейти, мама и мен. Роби, който обожаваше компаниите и купоните. Сигурно му е било много самотно. Защо не го видях? Знам защо. Бях, където исках да бъда и правех каквото исках да правя. Не ми пукаше дали е самотен или нещастен.

Тя отлетя за Охайо с майка си и Кейти — те и двете плачеха, но нейните очи останаха сухи.

Не мога да заплача. И знам защо. Исках да се отърва от него. Ще е лицемерно, ако заплача.

Когато Лора пристигна, свекърва й вече бе започнала да урежда подробностите около погребението.

 

 

— От къде на къде ще го прави? — възмути се Кристина. Братята на Лора бяха дошли в Охайо за погребението заедно със съпругите си. — Редно е ти да се заемеш с това. Ти си му съпруга!

Само че ти не си правила планове да напуснеш мъжа си като мен.

И така, опелото се извърши в църквата, към която Роби се бе приобщил наскоро. Пяха непознати за Лора химни. Изрекоха неясни за нея думи за душата на мъжа, който бе спал до нея повече от десет години. А щом службата приключи, някакви непознати — приятелки на свекърва й — започнаха да поднасят приготвените от тях майонезени салати и пилешка супа. А Лора седеше на един стол в къщата на свекърва си като гостенка.

— Как може да се държи така с теб? — възмущаваше се Джанет на връщане към мотела.

Защото не го обичах. Само бях свикнала с него. А тя го обичаше.

* * *

След като се върна у дома в Ню Йорк, Лора се опита да осъзнае реалността. Трябваше да приеме, че съпруга й вече го няма, но не успяваше. Спомняше си колко Роби бе обичал Париж и не можеше да си представи, че той вече няма да го види отново. Няма да види как Кейти се дипломира и няма да я отведе до олтара. Никога няма да живее в новата къща, която обичаше толкова много. И никога няма да разбере, че Лора бе решила да се разделят. Момчето, което се бе оженило за нея под крушовите дървета в градината на баба й, когато флоксът изпълваше въздуха с аромат на канела и ванилия, няма да разбере как тя се канеше да го изостави.

В богатство и бедност, в болест и здраве, беше му обещала, но после бе поискала да се освободи. И сега бе свободна. Черната вълна я заля.

* * *

— Не мога, Ник. Не мога да те виждам повече. — Беше застанала пред вратата на мансардата му. Не би влязла. Не би останала.

— Сега си разстроена, ала след време…

— Не! — извика Лора. Но не заплака. Сякаш бе загубила способност за това. — Не разбираш ли? Все едно да танцувам на гроба му.

— Сега изглежда така, но след няколко месеца…

— Искаш от мен да се възползвам от смъртта му? Това ли трябва да направя?

— Разбира се, че не!

— Той нямаше и четиридесет!

— Знам. За бога, Лора, ти не си виновна за катастрофата.

— Мамех го. Щях да му кажа, че искам развод.

— Бракът ти куцаше. Спри да се наказваш.

— Знаеш ли какво, Ник? Понякога заслужаваме да бъдем наказани.

— Не мисля, че аз заслужавам. Затова спри да ме наказваш.

— Ще направя нещо по-добро. Ще се махна оттук.

И си тръгна.

Той й се обаждаше, докато тя не смени номера си. После сигурно бе приел факта, че е сериозна, защото не се опита да разбере кой е новият.

Една сутрин, когато изсъхналите кафяви листа се носеха във въздуха пред кухненския й прозорец, тя се обади на майка си по телефона.

— Това ще те зарадва. Скъсах с Ник — каза и затвори. И после, най-накрая, се разплака.

* * *

Слава богу, имаше какво да върши. Кейти бе първата й грижа. Тя скърбеше за баща си и понякога имаше нужда да говори, но през повечето време просто искаше да е с Лора. Двете ходеха на кино или на пицария. Гледаха заедно телевизия и се разхождаха в градината с остарялата Моли. И Лора отново се върна към работата си. Започна да пише втората си книга с Лилиан, която, бог да я благослови, не попита защо Лора иска друг фотограф. Лора подписа договор с телевизията за участие в домакинския раздел на сутрешното шоу. Всички бяха много внимателни към нея, все пак бе вдовица. Докато приемаше съчувствието им, се усещаше като измамница. Чувстваше, че трябва да признае, че не е била любящата съпруга, за каквато я мислят. Би трябвало да каже, че съжалява за Роби! Защото е починал твърде млад, но също така да признае, че е искала да е свободна. И че скърби за друг мъж. Той бе истинската загуба.

Имаше само един човек, който знаеше за тази загуба — майка й. А Айрис никога не би я разбрала. Затова Лора четеше топлите кратки писъмца в електронната поща и изслушваше предложенията за помощ, които хората оставяха на телефонния й секретар, и ако й се искаше да говори с Айрис, потискаше желанието си. Не можеше да си позволи да мисли за това. И не можеше да си позволи да мисли за синьо-зелените очи или за мъжа, който се бе смял на шегите й. И й се бе усмихвал… известно време.