Белва Плейн
Изневяра (3)

Трета глава

Сватбеният й ден. Двамата с Роби се бяха оженили в началото на седемдесетте, време на осъзнаване и бунт на американските младежи, и бяха избрали гражданска церемония. Това бе съкрушило религиозната Айрис, но Лора бе настояла на своето.

— Роби не е стъпвал в методистката църква от години, мамо. Знаеш, че и аз не съм ходила на църква, откакто съм в университета. Всъщност никога не съм била вярваща, повече приличам на татко — чествам големите празници заради теб. Лицемерно ще е двамата с Роби изведнъж да станем толкова религиозни. Ти се радвай, че се омъжвам. Дъщерите на повечето ти приятелки просто живеят с приятелите си.

Айрис бе приела неизбежното, но с неудоволствие. Лора, от друга страна, хареса сватбения си ден. Омъжила се бе през пролетта и беше настояла за церемония на открито. Искала бе цялото небе да гледа, когато се врича завинаги на Роби, а тя да усеща твърда земя под нозете си. Освен това всички от тяхната тайфа бяха на мнение, че щом ще си правиш труда да се жениш, по-добре е да стане навън — в някой парк или на плажа. Лора бе избрала бабината си градина, защото не познаваше по-красиво място. Бабинка беше невероятна градинарка.

Роби носеше панталони от лека материя и разкопчана на врата риза и Лора не можеше да свали очи от него. Тя бе облечена в бяла шифонена рокля и бе сплела червеникавата си коса на плитка на гърба. Роби я гледаше така, сякаш нямаше търпение да остане насаме с нея, което бе лудост, защото вече от година спяха заедно. Ала за това бе виновна магията на сватбения им ден — заради нея тя не можеше да види друго, освен младия мъж с нежни кафяви очи и разтворена на врата риза. Бяха изрецитирали стихотворение от Емили Дикинсън. Любимото им. Навремето харесваха едни и същи стихове, книги и песни.

„Как стигнахме дотук?“, запита се отново Лора, сядайки на леглото, което споделяше с Роби вече девет години. Как стигнахме дотам Роби да ме мрази, че пека кейкове, за да изкарам някой допълнителен лев, а аз да го мразя, че се оплаква? И никой от двама ни да не желае да е сам с другия в хотелска стая през уикенда? Не искаме да си признаем, че нещо не е наред, не искаме да се ядосваме — поне не гласно. Но понякога си мисля, че ще ни е по-лесно без тази… постоянна прикрита битка. В началото можех да довършвам изреченията му, а той четеше мислите ми. Кога се промени това? — Лора се изтегна на леглото до отворените куфари и притвори очи. Понякога усещам знаци на… „проблем“ е твърде силна дума… просто предупредителни знаци… от самото начало, още преди да се оженим. Понякога тази мисъл ми се натрапва.

Когато Роби и Лора бяха решили да се оженят, тя още не познаваше майка му и баща му. Нейните родители, за да не говорим, бяха обезпокоени от този факт, но Лора си каза, че е просто защото са жертва на остарели представи за семейството и на старомодни ритуали, които тя и приятелите й бяха отхвърлили. Роби притежаваше стойност сам по себе си, тя също притежаваше стойност сама по себе си и двамата не робуваха на предразсъдъците, чувствата или представите на семействата си. Запознаването с родителите просто не е необходимо, когато сте свободомислещи хора по на деветнайсет и двайсет и две години. Ала накрая бабинка бе успяла да убеди Лора, че в старомодните ритуали има смисъл, дори само за да успокоят страховете на близките, затова семейство Макалистър — те живееха в Блеърс Фолс, Охайо — бяха поканени да гостуват на семейство Стърн на Източното крайбрежие.

Роби бе сигурен, че родителите му ще откажат.

— Двамата не ходят никъде — обяснил бе на Лора. Ала за негова изненада те приеха поканата. На Лора й се стори, че това разстрои Роби, но той твърдеше, че не е вярно.

Роби щеше да се дипломира следващата пролет и двамата с Лора планираха да се оженят три седмици след това. Айрис каза, че е хубаво двете семейства да се срещнат няколко месеца преди сватбата, и избраха един уикенд в края на октомври. През първата нощ Лора бе приготвила вечерята, а след като бе свършила, Роби, Лора, Тео, Айрис и господин и госпожа Макалистър — чиито имена бяха Франк и Ема Ан — излязоха на предната веранда да пият кафе и да се опитат да се опознаят.

На външен вид семейство Макалистър бяха семейният вариант на Мът и Джеф^[1]. Той бе дребен и жилав, без грам тлъстина, тя бе едра и пухкава. По лицето на Франк Макалистър се четеше дългогодишна горчивина — Лора знаеше от Роби, че се е провалял в няколко бизнес начинания. Ема Ан не бе привлекателна жена и не правеше нищо, за да смекчи този факт; кестенявата й коса бе прибрана в кок, който караше пълното й лице да изглежда още по-пълно, а кафявите й очи, наследени и от сина й и най-хубавата й черта, бяха скрити зад големи кръгли очила. Имаше постоянното сърдито изражение на жена, която усеща, че животът минава покрай нея.

Двамата бяха от типа съпружески двойки, които се обръщат един към друг с „майко“ и „татко“, и след сватбата на Лора и Роби очакваха от снаха си да ги нарича „майко и татко Макалистър“. Лора бе изключително благодарна на родителите си, които просто помолиха Роби да ги нарича Тео и Айрис. Благодарна бе също така, че Роби няма братя и сестри и че нейните братя не бяха поканени. Вечерта бе достатъчно трудна само с двата комплекта родители.

Когато родителите на Роби пристигнаха, Лора усети, че баща му е пил. Не беше пиян, но тя подуши алкохола в дъха му, а и Роби бе хвърлил обезпокоен поглед към майка си, която отвърна с леко повдигане на раменете. Лора си помисли, че вероятно им се е случвало и преди, макар Роби никога да не бе споменавал, че баща му прекалява с пиенето.

Вечерята не бе минала много добре; Лора бе приготвила новия си специалитет пиле с вино, но господин Макалистър обяви, че стомахът му не понасял чуждестранна храна. Като се има предвид колко чаши вино бе изпил по време на вечерята, едва ли алкохолът в ястието би му навредил.

— Татко е човек на мръвките и картофената яхния — обяснила бе госпожа Макалистър с лек, извинителен смях. Свикнала бе да се извинява заради него.

Роби беше казал на Лора, че майчиното му семейство е известно в неговия град, особено чичо му. По време на вечерята госпожа Макалистър вече ги бе удостоила с истории за фамилния универсален магазин, който сега се управлявал от нейния брат.

— Принадлежал е на четири поколения от семейство Ландън — разказала бе на очарованата си публика. — Една ОТ забележителностите в Блеърс Фолс. Но заслугата за това е най-вече на брат ми Доналд. Магазина го знаят чак в Синсинати!

В друг момент от вечерята бе казала пред всички, че Роби е смисълът на живота й. Използвала бе точно тези думи пред трима непознати. Лора бе очаквала Роби да се опита да я спре, както би направил всеки от тримата й братя, ако майка й започне да си излива така душата. Ала, макар да бе почервенял като домат, Роби си бе замълчал и дори не се бе извърнал. Баща му беше този, който каза раздразнено: „За бога, майко, не излагай така момчето“.

* * *

Сега, седнали на верандата, двамата Макалистър не правеха никакво усилие да се сближат с родителите на момичето, което щеше да им става снаха. Седяха безмълвни един до друг. Трябваше Айрис и Тео да подхванат разговор.

— Сигурно много се гордеете с Роби — бе казала Айрис. Гласът й, обикновено красив и добре модулиран, звучеше остро; не я биваше много в подобни неловки ситуации. Госпожа Макалистър се изпъчи гордо и удостои всички със самодоволна усмивчица. Господин Макалистър се взря мрачно в Айрис.

— Впечатляващо е, че Роби е завършил трети по успех — опита се да помогне на жена си Тео.

— Археологията е много интересна наука — отбеляза Айрис. През есента Роби щеше да започне дисертацията си.

— Боя се, че не съм запозната с този предмет — изведнъж реши да откликне госпожа Макалистър. — Но моята снаха… брат й е завършил Йейл и му вярвам… та той казва, че поканата за разкопките в Ню Мексико е един вид признание за качествата на Роби.

— И аз мисля така — побърза да се съгласи Айрис. — Даже аз съм чувала за професор Хокинс, макар че също като вас не знам много за археологията.

Професор Хокинс, който щеше да е научен ръководител на Роби, провеждаше разкопки в Ню Мексико и бе поканил бившия си студент в своя екип. Наистина бе голяма чест за Роби на този етап от обучението му.

— Имах страхотен късмет — започна да обяснява Роби, но баща му го прекъсна.

— Пукната пара няма да получи — измърмори недоволно. Говорът му беше леко завален. — Ще прави питки от кал в пустинята!

Лора бе погледнала към Роби. Всеки от братята й би се защитил, ако Тео каже нещо подобно. Но лицето на Роби остана празно, сякаш не беше чул баща си. Единствено свитите му юмруци го издадоха.

— Щял бил да натрупа знания и опит, така казва — продължи господин Макалистър. — Знания за какво? Това питам аз. Щял да учи още шест години, така казва. А после ще вади счупени грънци и ще ги лепи. Голям мъж да си играе със счупени грънци. След всички тия пари, дето ги потрошихме за образованието му…

— Но брат ми Доналд е много доволен от избора на Роби — прекъсна го жена му. — Двамата с жена му — онази, за която ви казах преди малко — нямат деца. Роби им е като син и Доналд много се гордее с…

— Стига с тоя Доналд! — избухна съпругът й. — Никой не дава пет пари за брат ти.

Под лампата на верандата Лора видя как кафявите очи на госпожа Макалистър се наляха със сълзи. Кръглото й лице се сгърчи от болка. Това продължи само миг, после тя възвърна самообладанието си, примигна няколко пъти да се освободи от сълзите и се насили да се усмихне. Ала в този миг Лора видя доказателство за унижения, вероятно продължавали с години, и сърцето я заболя за клетата майка Макалистър.

Айрис и Тео междувременно се опитваха да замажат неловката ситуация с бодри предложения за още кафе и нови порции от изпечения от Лора кейк. Предложенията бяха отхвърлени от Роби и майка му, която съумя набързо да сложи край на вечерта, и Роби откара родителите си обратно в хотела, където бяха отседнали.

След това на Лора й бе необходимо известно време да убеди родителите си, че е избрала подходящото момче. Не бива да съдите за Роби по родителите му — каза им. — Не е честно. И двамата го обичате. Това не се е променило. А и утре вечер нещата може да са по-добри.

Наистина изглеждаше, че втората вечер ще е по-добра. Изненадващо, но господин Макалистър бе напълно трезвен, а и госпожа Макалистър полагаше повече усилия да е любезна. Този път вечеряха в трапезарията на хотела, където бяха отседнали семейство Макалистър, и изглеждаше сякаш всички се разбират чудесно, докато не сервираха кафето. Тогава Тео обяви, че желае да обсъдят един практически въпрос.

— Двамата с Айрис искаме да плащаме наема на Лора и Роби — обясни на бъдещите си тъстове. — Само докато Лора завърши университета. После тя може да започне работа и да издържа семейството, докато Роби завърши доктората си.

— И бездруго щяхме да плащаме за стаята й в общежитието — добави Айрис.

Франк Макалистър остави чашата с кафе.

— Според мен, щом един мъж е готов за женитба, трябва да е готов да се издържа сам. Не виждам защо е нужно да глезите сина ми по този начин.

А и не можете да си го позволите, помисли си сърдито Лора. Видя как за пореден път Роби гледа с празно изражение, сякаш не бе чул баща си.

— Но Лора и Роби няма да могат да се издържат известно време — настоя Айрис. — Това би им струвало огромни лишения.

— Искаме да се съсредоточат върху учението си, а не да мислят как да плащат наема си — присъедини се и Тео. — Не бих нарекъл това „глезене“. Разбира се, очакваме от тях да се трудят здраво, за да се устроят. Просто искаме малко да им помогнем.

— И без това ще се сблъскат с достатъчно трудности — добави нетърпеливо Айрис. — Лора има да учи още три години, а и от личен опит знам колко време отнема докторатът.

— Може би е по-добре Лора да загърби за известно време амбициите си и да издържа съпруга си — намеси се госпожа Макалистър. — Много жени го правят и не се оплакват.

Тези хора наистина очакваха това от нея, осъзна шокирано Лора. А Роби не се бе опитал да ги разубеди.

— Ще работя, докато Роби готви доктората си — каза сърдито, — и обещавам да не се оплаквам.

И не разбирам защо изобщо те съжалих, госпожо Макалистър. Ти заслужаваш ужасния си съпруг.

— С диплома от университета Лора ще изкарва повече — намеси се Айрис, макар двамата с Тео никога да не бяха свързвали образованието с печалбарство.

— Е, аз напуснах училище и започнах работа като архиварка, когато с татко се оженихме — отвърна госпожа Макалистър. — Не беше някоя интелектуална или интересна длъжност, но се нуждаехме от заплатата ми. Никой не ми е казвал, че трябва да следвам или че ще ми плаща сметките, докато уча.

— Но ние държим дъщеря ни да завърши университета — сопна се Тео. Лора виждаше колко е бесен, тъй като лекият му акцент изведнъж бе станал по-ясен, а аристократичното му лице бе добило израз, който като малки Лора и братята й наричаха „надут“. — Лора ще получи същото образование, каквото дадохме на синовете си. И същата помощ.

Нещата бяха на път да загрубеят — дори повече от предходната вечер. Господин Макалистър гледаше баща й на кръв, госпожа Макалистър дишаше тежко и сърдито, а Тео гледаше и двамата така, сякаш бяха някаква нечистотия, залепила се на подметката му. Ако някой от двамата кажеше още нещо, баща й щеше ясно да им покаже колко глупави и невежи са. И макар че на Лора би й харесало, знаеше, че подобна реакция ще има опустошителен ефект върху Роби. Освен това тя искаше двете семейства да си говорят на сватбата. Трябваше да предприеме нещо.

— Няма нужда мама и татко да се безпокоят за нас — каза бързо. — И двамата с Роби ще си намерим работа.

Без значение колко настояваха родителите й до края на вечерта, а и през следващите дни, тя бе категорична. В крайна сметка така помагаше на Роби да запази достойнството си — сигурна бе, че бабинка би направила същото за съпруга си.

* * *

Ако бе очаквала Роби да й е благодарен, задето се отказа от финансовата помощ — на която всъщност бе разчитала, — нищо подобно не се случи. Той заговори за двете ужасни вечери чак когато се върнаха в университета. Бяха в леглото в неговата стая в общежитието. Роби гледаше в тавана, без да я докосва.

— Сега вече знаеш — каза накрая. — Баща ми пие, е, не постоянно, но много. Така и не разбрах дали това е причината за всичките му провали, или е започнал да пие заради тях.

— Няма значение. Това няма нищо общо с нас — отвърна тя пламенно.

Изглежда, той искаше да чуе точно това, защото я прегърна. Но все още беше неспокоен.

— Опитай се да не съдиш мама, става ли?

— Аз пък си мислех, че тя се опитва да ме съди.

Роби въздъхна.

— Не знаеш какъв е животът й.

— Май си мисли, че е идеален. Или поне, че тя е идеална.

— Не. Не го мисли. Точно затова мама… ох, не можеш да го разбереш. — Той изтегли ръката си изпод тялото й и отново впери поглед в тавана.

— Може и да разбера — омекна тя.

— Ти си отгледана в охолство. Дом, пълен с култура и стил… майка ти е живяла по същия начин. Казвала си ми, че баща й се е държал с нея като с принцеса. Никой не е мислел така за мама. Чичо ми Доналд е бил умникът и хубавецът и е бил момче. Тя е била просто момичето. Знам, че много се хвали. Срам ме е, като започне да цитира брата на леля ми Маргарет — държи всички да разберат, че има роднина, завършил Йейл. Толкова е тъжно! Твоят баща се гордее с доктората на майка ти. Личи си винаги когато говори за работата й. Моят никога не се е гордял е нещо, сторено от майка ми. Никога не съм го виждал да е нежен или мил с нея. Нито веднъж. Никога не съм го чул да й благодари за всички ония години, когато работеше противната си работа, за да ни издържа, а той се проваляше във всичко, докато чичо ми Доналд най-сетне не я съжали и не й даде издръжка. И сега баща ми я презира. Като малък все се чудех защо, по дяволите, са се оженили. Сега не ме интересува, просто искам да направя живота й по-добър.

Изрече го толкова пламенно, че Лора се изправи на лакът.

— Какво искаш да кажеш? Човек не може да направи това… за никого.

— Само трябва да имам успех. Само това й трябва. — Очите му блестяха на слабото осветление. — Когато бях дете, тя ми четеше, Лора. Прибираше се у дома след цял ден работа, чистеше къщата, приготвяше вечерята, слагаше ме да спя и после ми четеше — не детски приказки, а книги като „Айвънхоу“ и „Повест за два града“. Понякога беше толкова уморена, че клюмаше по средата на изречението. Не знам дали изобщо харесваше това, което чете; подбираше тези книги само защото леля ми Маргарет й казваше, че са интелектуални. Затова купи и събраните съчинения на Шекспир и едно лято се опитахме да го проумеем. — Той се засмя тихичко в тъмнината. — Сигурно мама е единственият човек в света, който се е опитвал да чете „Тимон Атински“ за удоволствие. — Роби спря да се смее. — И успя да извлече нещо от всичките тези думи. Обича истории за чест и благородство. Затова й харесва, че ще ставам археолог. Чела някъде, че археологията е занимание за аристократи. За нея това означава, че съм Айвънхоу. — Обърна се към Лора. — Знаеш ли, мама беше съвсем искрена, когато каза, че съм всичко за нея. Аз съм причината да става всяка сутрин от леглото.

Жестока, егоистична жена, да го товари така!

— Това е голямо бреме.

— О, тя никога не го е казвала, не би го направила.

Не с толкова много думи, помисли си Лора. Но ти е дала да разбереш, че от теб се очаква да я компенсираш за всяко разочарование и всяко лишение, което е изтърпяла. А това е ужасно несправедливо!

Роби я погали по лицето.

— Хей, не прави такива трагични физиономии. Знаеш, че не съм мамино синче. Какво лошо, че съм гледал да си реша задачите като дете или съм се старал повече на изпитите?

В това имаше известна логика. А и на нея не й се спореше.

— Нищо лошо.

— Признавам, че искам да се прочуя. Искам да направя голямо откритие, което да носи моето име, и да напиша бестселъри. Но би ми било достатъчно само да прибавя нещичко към човешкото знание. Това е достоен начин да изживееш живота си.

Когато Роби говореше по този начин, тя забравяше всички съмнения. Особено когато лежеше в леглото до нея с притиснато към нейното тяло и пръсти, играещи си разсеяно с косата й.

— Ти и Айвънхоу — прошепна тя.

— Именно — промърмори той, докато я целуваше. Двамата не казаха нищо повече, защото се съединиха по начин, който винаги ги караше да забравят всички мисли, освен тези за взаимно блаженство.

После, докато лежаха един до друг изтощени и задъхани, Роби прошепна:

— Лора, сигурен съм, че ще имаме страхотен живот! Ще видиш. Ще те направя много щастлива.

В онзи момент тя не се съмняваше в това. И ако след като той заспа, а тя продължи да мисли за думите му, бе изпитала някакво съмнение, побърза да си каже, че е глупава. Роби притежаваше първокласен ум — всичките им професори го твърдяха — и бе естествено да е амбициозен. И ако майка му бе подхранвала тази амбиция, в това нямаше нищо лошо. Повечето хора, постигнали известност, имаха на своя страна поне единия от родителите си.

Едва години по-късно тя щеше да осъзнае, че може би първоначалният й инстинкт е бил най-точен.