Белва Плейн
Изневяра (28)

Двадесет и осма глава

Накрая все пак имаше служба за Тео — неутрално опело в аудиторията на болницата, където той бе изнасял лекции и бе водил няколко семинара. Помещението бе просторно, но не достатъчно голямо за хората, които се изляха в болничните коридори. Докато Лора стоеше на вратата и приемаше съболезнованията, струваше й се, че са дошли всички, познавали баща й по една или друга причина. Тук бяха тези, с които бе работил: сестрите, лекарите, лаборантите, секретарките и санитарите в болницата, някои от тях още с униформите, за да могат да се върнат след службата и да довършат смяната си. Тук бяха пациентите, които бе лекувал, и техните семейства. Дойдоха и студентите му, както и студенти и колеги на Айрис. И накрая тук бяха приятелите и съседите, които бяха пили лимонада на верандата с Тео и Айрис и бяха правили барбекюта в малкия им заден двор. Постоянно се стичаха хора, които идваха да почетат живота на човек, пристигнал в тази страна, без да познава никого.

Имаше цветя във вази — в края на службата на всяка жена щеше да бъде дадена роза на излизане от аудиторията, — но не и музика. Цветята не бяха част от еврейската традиция! Но пък, както бе изтъкнала Джанет, това изобщо не бе традиционна церемония. През дните преди службата толкова много приятели бяха питали дали могат да кажат няколко думи, че на семейството стана ясно — ще се наложи да направят списък на говорещите, иначе никога няма да излязат от аудиторията. Стивън каза официалното слово, произнасяйки със заекване думите, които бе избрал много старателно, но Роби бе този, който с историите си накара всички да се смеят и плачат. Но пък, помисли си Лора, Роби винаги се представяше добре пред публика.

На Лора й се струваше нереално да гледа как през следващите дни той с лекота се плъзна обратно в ролята на любимия зет на Айрис. Носеше й чаши с чай, храна в малки чинии, от която да похапва, докато през къщата вървеше безкраен поток от хора, дошли да поднесат съболезнованията си. Айрис му бе много благодарна. Лора още не знаеше как да реагира на завръщането на съпруга си. В близостта му имаше нещо успокояващо, освен това той се стараеше да й угоди, както не бе правил отдавна. Но в някои отношения изглеждаше чужд, като човек, когото тя бе познавала преди години, когато е била напълно различна личност. Знаеше, че в това няма смисъл, но не разсъждаваше ясно. Раната от смъртта на баща й бе твърде прясна — както и тази от сблъсъка с майка й.

Този сблъсък бе много грозен… тя си бе мислила, че с Айрис отново ще поговорят, щом се успокоят. Но го направиха чак седмица след службата. Тогава Айрис бе помолила Лора да се качи в спалнята й — отново бе започнала да спи в нея, — докато Роби и Кейти бяха отвън на верандата.

— В деня, когато баща ти почина… и се прибрахме у дома от болницата… не биваше да се държа така с теб — извини се Айрис. — Бях много разстроена. И моментът беше лош. Наистина току-що бях изгубила съпруга си и ме болеше, но и ти току-що бе изгубила баща си. Забравих за това. И те моля да ме извиниш.

Но не се извиняваш за думите си. Мислила си всичко, което каза.

— Съжалявам, че си разбрала — каза с хладен глас.

— И аз. Не е нещо, което бих искала да знам.

— Сигурна съм.

Лора тръгна към вратата, но Айрис я извика обратно.

— Когато споделих с баща ти, той ме помоли да не се бъркам. Каза, че ти ще се справиш и че вярва в теб.

— Но ти не вярваш.

— Ще почакам да видя какво ще направиш. Защото трябва да направиш нещо. Не можеш да продължаваш така.

— Знам.

— Добре.

* * *

Лора бе откровена с Айрис — наистина осъзнаваше, че трябва да направи нещо. Но сега, когато думите на майка й не спираха да звучат в ушите й, тя знаеше, че не може да чака повече. Затова след като Роби отлетя отново за Охайо, тя изчисти графика си и нае една от своите работнички да се грижи за Кейти. После отиде в града да се види с Ник.

— Отивам в Блеърс Фолс — обяви.

— Това да не е сцената от филма, когато ми казваш, че ще се опиташ да закрепиш брака си?

— Не знам какво е — отвърна тя и сълзите й закапаха. Не можеше да ги спре.

— Лора, не плачи. О, за бога, какво си мисли този твой съпруг? Никога не говориш за него и аз не искам да започвам, но има ли представа какво иска от теб? Осъзнава ли колко много си постигнала тук. И те моли да оставиш всичко това?

— Дължа му едно гостуване в Блеърс Фолс.

— Защо? Какво е направил, за да го заслужи? Или пък ти? Ами това, което дължиш на нас?

— Ник, не мога да постъпя другояче.

— Защото си омъжена за него.

— И ти каза, че разбираш…

— Е, вече не. Той не те оценява и със сигурност не те обича, а… а аз те обичам.

— И аз те обичам. Винаги ще те обичам.

— Но сега отиваш да се видиш с него. Какво ще се случи, ако останеш, Лора? Какво ще правя аз, по дяволите!

— Съжалявам… много съжалявам… — Тя се разрида. Изведнъж гневът на Ник сякаш се стопи и той я взе в обятията си, докато риданията престанаха.

— Не, аз съжалявам — извини се. — Просто… мисълта, че ще те изгубя…

— Няма. Никога. Обещавам.

— Не можеш да ми обещаеш, скъпа. Изобщо не можеш.

Прав беше. Тя не бе в състояние да дава обещания.

— Всичко е наред. — Ник я погали по косите, както тя галеше Кейти, когато бе малка и имаше кошмари. — Прави каквото трябва. Обещах ти, че ще взема колкото мога и докато мога и че ще си струва. Така беше и още е така. Каквото и да се случи.

Но болката в очите му не изчезна.