Белва Плейн
Изневяра (27)

Двадесет и седма глава

Айрис нямаше да плаче. Беше си обещала и бе в състояние да го направи — стига да не мисли твърде много. Това открай време бе най-големият й недостатък — мислеше твърде много. Майка й го казваше, Тео също й го бе казвал неведнъж. Не напоследък, а в дните, когато бяха млади. Дните, които си бяха отишли безвъзвратно. Но тя нямаше да мисли за това. Нямаше да мисли за минали неща.

Беше следобед и децата й седяха около нея в дневната, в очакване да им каже какво иска да направят; тази сутрин бе починал баща им. Но тя нямаше да мисли за това. За да спре вика в гърлото си, тя се взря в лицата на децата си.

Стивън, най-големият и най-умният, ридаеше тихо, не можеше да спре сълзите си. Тя знаеше, че той си спомня всички тревоги, които бе причинил на баща си, и че отново се обвинява. Но до него седеше малката тигрица на име Кристина, която нямаше да позволи на мъката или вината да го завладеят. Момичето, което Айрис бе обикнала, щеше да защити най-трудното й дете от всички, включително от него самия.

Погледът на Айрис се премести на Джими. Понеже беше лекар, опитваше се да намери успокоение във факта, че баща му не е страдал много, че животът му е бил продължен след първия инфаркт благодарение на добрите грижи. Искаше да е смел, този любящ, толерантен неин втори син, но стискаше ръката на жена си толкова силно, че имаше опасност да й счупи костите. Ала всичко бе наред, Джанет бе силна и щеше да му помогне да го преодолее.

Филип си нямаше никого, който да му помогне, и това я тревожеше. Но той нямаше същите нужди като останалите й двама синове. Може би защото бе най-малкият и винаги бе разчитал на себе си или може би защото вече бе загубил нещо ценно и се бе научил да преодолява загубите. Филип щеше да се справи.

Оставаше Лора. Роби се връщаше в Ню Йорк, за да е с нея. И така бе редно, съпругът й трябваше да е до нея. Човекът, за когото се бе омъжила. Бащата на детето й. Не онзи, другият, с рошавата черна коса. Може би сега тя ще разбере за какво става дума. Когато баща ти почина, твоят съпруг бе този, който те държа в обятията си, когато ти започна да се олюляваш на гробището, твоят съпруг, който остана с теб в къщата на майка ти през тази ужасна първа нощ. Той бе този, към когото ти се облегна, когато сърцето ти страдаше и бе съкрушено… А ако го нямаше, с неговото състрадание, с неговата човечност, която винаги е била по-голяма от твоята… какво би правила? О, господи…

Не! Няма да мисля за себе си. Няма да мисля, че Тео си отиде. Защото ще се побъркам. Затова ще мисля за Лора. Ще мисля, че Роби, Лора и Кейти отново са семейство.

Тя се обърна към Лора. И дъщеря й каза много нежно.

— Мамо, трябва да решим някои неща.

Само че нямаше какво да се решава. Айрис го знаещи отдавна.

— Няма какво да се решава — обърна се тя към лицата около нея.

Никое от тях не я разбра.

— Трябва да се обадиш в синагогата; твоят равин ще знае какво да направи… — каза Джанет.

— Той ще ти помогне с опелото — додаде Джими.

— Не — отсече тя.

— Не е нужно да решаваш сама, мамо — сега се обади Стивън.

— Това е работа на равина — допълни Филип.

— Няма да има опело.

Никой няма да каже красивите думи, които обичам.

Благословен да си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, Истинският ни съдник. Никой няма да каже кадиша^[1] за него. Няма да седим шива. Нито за седем дни нито за три, нито за един. Смъртта му ще мине неотбелязана… кончината на мъжа, когото обичах повече от трийсет години. Няма да го почета, защото това бе желанието му. И изведнъж викът в гърлото й се оформи думи: И това ще ме убие!

Но тя нямаше да позволи на този вик да излезе. Защото щеше да разтърси покрива на къщата и да проехти по тихата улица, а тя нямаше да може да го спре.

— Отивам си в стаята — каза на децата си. Побягна от дневната. Но не в спалнята, която двамата с Тео бяха използвали през последните две години. Не, не към помещението, пригодено за болен човек, който не биваше да изкачва стълби всяка вечер. Сега изтича по тези стълби към истинската им стая. Отвори вратата и вътре беше леглото… тяхното легло.

Двамата с Тео го бяха купили в началото на брака си и никога не го бяха сменяли; нито през богатите години, когато бяха живели в голямата къща, нито през трудните години, когато се бяха преместили в тази малка къща и трябваше да поберат някак леглото в тясната спалня. Тя затвори вратата и седна на него. Тук бе спала до Тео повече от четвърт век. Тук се бяха любили страстно и с наслада, тук бяха правили секс от нужда и по навик. Бяха се успокоявали един друг в това легло, но също така се бяха пренебрегвали, карали и одобрявали. Тук бяха заченали четири деца.

На вратата се почука.

— Мамо, Лора е. Ще вляза.

Недей.

Но Лора влезе и седна до нея на леглото.

— Защо каза, че няма да има опело за татко? — попита.

Айрис усети как викът отново се надига в гърлото й.

— Това беше желанието му — насили се да обясни спокойно.

— Ами ти? Твоята вяра е важна за теб.

Моля те, Лора, махни се оттук. Или си дръж устата затворена.

— Ще зачета желанието на баща ти.

— Татко би искал да направиш онова, от което се нуждаеш. Моля те, мамо, погледни ме. Чуй ме. Сега трябва да правиш онова, което е добро за теб.

Не го казвай.

— Трябва да правиш онова, което чувстваш, че е добро за теб.

Не!

— Да си дадеш онова, от което имаш нужда…

Не!

— Татко го няма…

Викът в гърлото й се освободи без предупреждение. Но когато излезе от устата й, не беше тъжен вопъл, както се боеше, а студено, яростно съскане.

— Разбирам — чу се да бълва към дъщерята, която обичаше. — Значи сега трябва да съм като теб, така ли? Да правя каквото ми е приятно, а другите да вървят по дяволите!

Лицето на Лора побеля от изненада и тя се дръпна назад, сякаш някой я бе ударил. Но на Айрис й беше все едно. Хубаво бе да си го изкара на някого, да даде воля и гнева си.

— Казваш, че трябва да правя каквото ми е приятно. Сигурно отдавна е трябвало да го сторя. Трябвало е да спя с когото ми падне, вместо да съм добра съпруга. Ти си специалист в това отношение, нали? — Видя в очите на Лора, че тя най-сетне проумява.

— О, господи — прошепна. — Откъде знаеш?

— Какво значение има? — Сега Айрис крещеше. — Какво значение има, по дяволите? Не можеш да го отречеш.

— Не. Не мога.

— Махай се оттук.

— Мамо, не е каквото си мислиш.

— Искаш да кажеш, че не е грозно и евтино? Защото това си мисля!

— Татко знаеше ли?

— Да. Аз му казах.

— Ти… Как си могла? Нямала си право…

— Разбира се, че имах, той имаше право да знае. Той ти е баща. Разбира се, че му казах.

Лора се разплака. Да плаче, щом иска. Така й се пада. Баща ти взе твоята страна. Но няма да ти го кажа.

— Това не те засяга — избъбри Лора през сълзи.

— Не ме засяга? Ти си ми дете. Роби е част от семейството ни повече от десет години. Той е бащата на Кейти и тя го обича. Да не мислиш, че всичко това ще изчезне само защото ти си решила, че повече не обичаш съпруга си или че той не те разбира, или някое от стотиците тъпи клишета, които си казват хората, когато искат да оправдаят секса с чужд мъж?

— Не е това…

— Не? И какво е, Лора?

— Не съм длъжна да отговарям. Нито на теб, нито на когото и да било.

— Чудесно, тогава аз ще ти кажа какво е. Това е краят на един брак и на един дом, и на детството на едно малко момиче. Това е предаване на доверието. Това е жестоко и егоистично, и страхливо. Срамувам се от теб. — Сега тя също плачеше. Риданията излизаха дълбоко от тялото й и тя се задъхваше от липса на въздух. — Не съм мислила, че някога ще го кажа, но е така. Много се срамувам.

— Това е твой проблем, не мой.

— Махай се от стаята ми, Лора! Остави ме на мира!

Следващото, което чу, бе как дъщеря й затваря вратата след себе си.