Белва Плейн
Изневяра (26)

Двадесет и шеста глава

Тео знаеше, че повечето хора не биха повярвали, че е романтик. Флиртаджия, да, и може би женкар, макар той да не харесваше тази дума. Но беше сигурен, че Айрис го смята за човек на науката, твърде практичен да играе ролята на Ланселот, втурнал се на белия си кон да защити дамата на сърцето си. А и Айрис, колкото и да бе крехка в някои отношения, също бе твърде практична, за да се нуждае от подобни благородни жестове. Или поне така бе до сега. Но, изглежда, че на стари години все пак щяха да играят ролята на дама в беда и рицар в блестящи доспехи. А ако рицарят си свършеше работата както трябва, дамата му никога нямаше да разбере, че е била спасена от дракона, или в този случай, от едно старо маслено платно, защото в едно Тео бе напълно сигурен: жена му нямаш да види проклетото нещо.

Имаше слаба надежда, че съдбата може да е благосклонна към него и някой да е купил картината. Затова на сутринта след вечерята, на която Кейти бе пуснала бомбата си, той изчака Айрис да тръгне за колежа и като взе телефонния номер на благотворителния магазин от бивш колега в болницата, позвъни там.

— О, да, още имаме картината, която описвате. Трудна е за продаване — обясни мъжът, който бе вдигнал телефона. Ясно бе, че е по-информиран за наличността в магазина от жената, която бе обслужила Кейти и Лора. — Навремето художникът беше доста популярен, но това бе в началото на века. Боя се, че творбите му не издържаха проверката на времето. Колкото до жената на портрета, сигурно са я споменавали във вестникарските колонки за висшето общество, но не е някаква известна личност. Sic transit Gloria Mundi^[1], както се казва.

— Случайно да знаете името на жената? — попита Тео.

— Някоя си Флорънс Вернер.

— Благодаря ви. — Но, разбира се, Тео вече го знаеше.

— Мога да науча още за картината и да ви се обадя — предложи човекът.

— Не е необходимо. Но бих искал да се отбия в магазина ви да я видя. Идвам редовно в града — излъга Тео. След инфаркта бе ходил в Ню Йорк само четири пъти и всеки път бе с Айрис, която шофираше. Според семейството му той не биваше да пътува често и да е сам. Тео се бе съгласявал с тях. Досега.

* * *

Реши, че най-добрият начин да стигне до Манхатън е, като вземе влака. Пътуването щеше да е по-дълго, отколкото с кола, но не му се искаше да шофира. Не желаеше да поема глупави рискове. Щеше да стигне с колата до гарата, с това можеше да се справи, после с метрото до града, а там щеше да вземе такси, което да го откара до благотворителния магазин и после обратно на гарата.

Пътуването щеше да изисква по-голямо натоварване, отколкото бе свикнал, но той щеше да се движи внимателно. А и идеята да излезе, без някой да го надзирава — особено на подобна потайна мисия, — бе доста привлекателна. Дотук приключението не изглеждаше да му се отразява зле. Докато правеше плановете си, той се бе наблюдавал за прескачания на сърцето, за ритъма в гърдите и за задъхването, което вече му бе добре познато. Не усети дори трепване.

Избра петъка за излизането си, в петъците Айрис имаше пълна програма — тръгваше от къщи в девет и не се връщаше до шест. Той щеше да има предостатъчно време да осъществи мисията си.

* * *

— Толкова се радвам, че дойдохте, господин… — каза побелелият възрастен мъж с копринено шалче, който се представи като управител на благотворителния магазин.

— Стърн… оф — каза Тео. До този момент не бе мислил да използва променено име.

Мъжът го поведе към дъното на магазина. Осветлението бе слабо, но Тео успя да види, че на една полица наистина бе подпрян портрет.

— Казахте ми да не го правя, но аз все пак потърсих още информация. Както ви обясних, дамата на картината е някоя си Флорънс Вернер, по баща Де Ривера. Вернер са били сред най-изтъкнатите еврейски фамилии в града от началото на века. — Мъжът вдигна картината от полицата и я подаде на Тео. — Това е Флорънс — каза.

И наистина бе тя, с изящната си шия, тънка талия и най-вече лицето. Това лице с тези големи черни очи, тази уста и този нос не можеха да се сбъркат. Бяха познатите, любими черти на жената, които Тео бе гледал в продължение на повече от три десетилетия.

Естествено между Айрис и предшественицата й имаше и разлики. Както бе забелязала Кейти, Флорънс Вернер наистина имаше надменен поглед, какъвто Айрис, Бог да я благослови, за нищо на света не би придобила. Ала всеки, който познаваше Айрис, веднага би се усъмнил, че между двете жени съществува някакво родство.

— Колко? — обърна се Тео към мъжа с коприненото шалче. — Искам да купя портрета.

Плати на човека и го помоли да извади картината от тежката й старинна рамка — шокирайки издокарания елегантен управител, който изтъкна, че вероятно тя струва колкото самия портрет. Но Тео не искаше да рискува да я вдигне. Самата картина бе лека и управителят я уви в хартия и й направи дръжка от канап. Тео я изнесе от магазина и махна на едно такси да го откара на Централната гара.

Едва когато слезе от влака в Уестчестър, усети първите леки протести на сърцето си. Помисли да седне на една от пейките на гаровия перон, за да си почине, но вече минаваше четири, а планът му беше да изгори картината в задния двор, преди Айрис да се прибере. Пъхна таблетка нитроглицерин под езика си и изчака пробождането да отмине. Нареди си да върви бавно към колата.

Болката се появи отново едва когато влезе вкъщи. Не беше лоша болка и отново изчезна бързо с помощта на лекарството. Въпреки това на Тео му се прииска Айрис да си е у дома. Помисли да легне на кушетката в дневната и да я чака. Но после си спомни, че още не може да легне. Защото още държеше портрета. Портрета, който Айрис не биваше да види. Възнамерявал бе да го изгори, но сега си помисли, че е по-добре да не се насилва толкова. Не и в този момент. Отиде до бюфета и си наля бренди, от което се почувства по-добре — но въпреки това не искаше да предизвиква съдбата.

Затова се запита къде да скрие портрета, докато се почувства по-добре. Малкото на брой шкафове в къщата бяха пълни до пръсване. Би било невъзможно да скрие голяма картина в някой от тях. Същото се отнасяше и за всички възможни места за складиране, за които можеше да се сети. Двамата с Айрис бяха натрупали толкова много неща през съвместния си живот… толкова много неща… и толкова много години… Той се насили да мисли за настоящето.

Единственото място, където картината щеше да е на сигурно място, бе килерът. Да слезе по всичките тези стълби и после да ги изкачи не беше добра идея за човек, който има болки в гърдите — макар и позаглъхнали след брендито, — но отстрани на стълбите имаше една ниша. Тео щеше да слезе само няколко стъпала, да остави картината в нишата и да се върне да чака жена си. Две стъпала нямаше да му навредят, а картината щеше да е скрита добре в нишата.

Двете стъпала не го затрудниха. Но когато вдигна картината, за да я остави в нишата, болката се върна. Раздираща болка. Същата като при последния му инфаркт. От силата й краката му се огънаха, изкачи с мъка двете стъпала и успя да стигне само до средата на коридора след килера, преди да се строполи. Но портретът бе скрит.

Дойде на себе си бавно, мозъкът му бе обвит в мъгла. Намираше се в болнична стая — интензивното отделение. Искаше да попита какво се е случило, но не можеше да говори. Или може би просто бе твърде уморен. Докторите и сестрите влизаха и излизаха и говореха с приглушени, успокояващи гласове. Той искаше да им каже да не стараят толкова. Няма нужда да сте толкова внимателни с мен, искаше да им каже. Аз съм един от вас, виждал съм това и преди и знам какво се случва. Искаше да се успокои, че всичко е наред. Не бях сигурен, че ще бъде, би им казал. До последно не знаех как ще се чувствам накрая, но сега умирам и всичко е наред. Аз бях късметлия, голям късметлия. Нима е възможно човек с подобен късмет да съжалява за нещо? Би казал всичко това, ако можеше да произнесе думите. А после би споделил с всички чудесното си, славно приключение. Озовах се тук, в това легло, защото поех на любовен поход. Аз съм Триста. Аз, човекът на науката, практичният мъж, съм Ромео. Те сигурно нямаше да го разберат, но Пол Вернер щеше. А също и Ана.

* * *

Лицата минаваха пред него и му се искаше да разговаря с тях. На синовете си, и тримата с отчаяни усмивки, надяващи се, че няма да види зачервените им, влажни очи би казал: Моля ви, знаете какво сте направили за мен. Излекувахте сърцето ми. Разсмивахте ме, разплаквахте ме и ми дадохте цел в живота. Благодарение на вас моето име ще продължи да живее, за разлика от имената на многото погубени. Моля ви, не го забравяйте и не бъдете тъжни. Когато умното лице и сухите очи на Лора се мярнаха пред него — тя не ридаеше, не би го направила пред другите, — му се прииска да й каже: Бъди щастлива моето момиче. Ти си добра и красива, и силна, не се страхувай от това. Бъди щастлива.

Лицето на Айрис не се мяркаше пред него като на останалите. Нейното той виждаше постоянно, винаги щом се върнеше в болничното си легло от мъглата, която го обгръщаше все по-плътно. Нямаше нищо против тази мъгла, защото в нея времето се размиваше. Понякога бе момче, което си играеше пред планинската хижа — притежание на семейството му в Арлберг, — понякога бе млад баща на морския бряг, който наблюдава как Стив и Джими тичат по пясъка. В мъглата отново се чувстваше силен, способен да играе на гоненица с палавите си момчета и да каже на дъщеря си колко е красива. Щом излезеше от мъглата, се озоваваше в болничното си легло, легнал по гръб, а апаратурата свистеше и бипкаше. И той не можеше да каже какво е в ума и в сърцето му.

Би се предал на мъглата напълно, ако не беше Айрис. Тя седеше изправена до леглото му, обгърнала тялото си с ръце, с изпълнени с любов очи. Заради нея той се опитваше да спре процеса, който като лекар знаеше, че вече е започнал. Но не мога да го спра, Айрис. Дори за теб. И истината е, че не искам, скъпа моя. Уморих се. Толкова се уморих.

Но преди да потъне окончателно в мъглата, трябваше да направи нещо. Трябваше да намери начин да каже на Айрис следните думи: Поисках от теб нещо преди много години, докато все още бях изпълнен с гняв и болка; поисках, когато умра, да няма погребение. И никакъв равин, който не ме познава, да произнася над мъртвото ми тяло думи, които нямат никакво значение. Това поисках, но не успях да ти кажа, че промених отношението си. Все още не вярвам в твоята религия, моя Айрис. Но знам, че ти ще се нуждаеш от нея. Затова направи шива^[2] за мен, ако това ще ти помогне. Кажи еврейската молитва и потърси в нея утеха. И после продължи да се усмихваш и да живееш. Така ще ме почетеш, Айрис. И не забравяй, че те обичам. Тези думи искаше да й каже. Трябваше да ги каже, преди да си отиде.

Затова следващия път, когато мъглата се появи, той не й позволи да го обгърне. С огромно усилие на мускулни кръвни и нервни клетки събра цялата си сила и изкара думите, които искаше, от мозъка си. Мъглата се втурна към него, но той я отблъсна и се напрегна да произнесе нужните слова. До тялото му апаратите и мониторите започнаха да издават предупредителни звуци. Но той продължи да се напряга. В стаята се втурнаха хора, лицето и Айрис беше бяло като чаршафите на леглото му, очите й бяха огромни и черни от паника, в собствените му уши появи бучене, което заглуши мониторите, но той трябва ще да продължи да опитва. Да продължи да се бори. Най-сетне, като по чудо, от устните му излезе една дума. Една-единствена дума, не речта, която би искал да произнесе. Но тя трябваше да свърши работа. Защото бе отнела и последните му сили. Сега зависеше от всички тях, от децата му и Айрис, да направят каквото могат. Мъглата се върна и той й позволи да го обгърне напълно.

* * *

— О, господи! — извика Айрис. — Какво стана?

— Произнесе името ти, мамо — отвърна Джими.

— А докторите казваха, че няма да проговори повече добави Стивън.

— Толкова много те обича — просълзи се Фил.

— Сбогом, татко — прошепна Лора.