Белва Плейн
Изневяра (24)

Двадесет и четвърта глава

— Кейти, видях едно празно такси, побързай. — Мама се затича по Медисън Авеню с вдигната ръка, за да спре таксито. Кейти, която се туткаше след нея, сега тръгна още по-бавно. — Хайде, Кейти! — Мама се обърна да я подкани. И в този миг мъж с куфарче пристъпи до таксито и го взе.

— По дяволите! — изруга мама, нещо, което правеше рядко. Само когато е много ядосана.

Добре, помисли си Кейти с кисело задоволство.

— Миличка, не чу ли, като ти казах да побързаш? Можехме да хванем таксито. Сега ще закъснеем. — Отиваха на вечеря у чичо Джими.

— Ти винаги закъсняваш — измърмори Кейти достатъчно високо, за да я чуе и майка й.

Тя се изненада — и обиди. Не бе очаквала подобно нещо от Кейти. Самата Кейти не го бе очаквала от себе си.

— Не знам какво ти става — каза мама. — Ще ми обясниш ли защо се държиш така?

Кейти вдигна нехайно рамене и закрачи по Медисън Авеню. След секунда майка й я последва.

Кейти бе уплашена и страхът й я караше да се гневи. Не че щеше да сподели това с майка си. Семейството им се разпадаше; не беше по вина на майка й, всъщност баща й бе причината, но мама бе тази, която винаги оправяше нещата. Само че сега не го правеше. И макар че не бе честно да си го изкарва на нея, Кейти не можеше да се спре. Въпреки че всъщност бе на нейна страна.

Бедата бе, че не можеш да се сърдиш на татко, защото все едно да се сърдиш на кученце или на бебе. Татко вечно измисляше планове, които щяха да ги направят щастливи, но никога не се получаваше. Сега бе измислил възможно най-лошия. Искаше да се преместят в Охайо. Всеки, който познаваше майка й, щеше да знае, че тя не го иска. Но вместо да обясни на татко й, че няма да иде, се държеше така, сякаш той не е казал нищо. Сякаш си мислеше, че той ще се откаже, ако тя не говори за това. Но щом татко й си наумеше нещо, никога не се отказваше. И майка й би трябвало да го знае.

На Кейти също не й се ходеше в Охайо. Харесваше училището си — освен аритметиката, за която трябваше да се погрижи — и имаше приятелки. Само две, Кейти не бе от децата, които се поздравяват с всички в училищни; коридори, но тези две приятелки наистина бяха страхотни. Тя не искаше да ги изгуби. И не искаше да живее далеч от дядо Тео и баба Айрис. Кейти много ги обичаше. Не изпитваше същото към баба Мак, която те кара да се събуваш обувките, когато влизаш вкъщи, а когато се опитваш да й кажеш нещо, виждаш как тя всъщност не те слуша, защото си само дете, а тя е от типа възрастни, които си мислят, че няма какво толкова да им кажеш. Не, нямаше начин Кейти да иска да се премести някъде, особен пък в Охайо, и искаше майка й да направи нещо по въпроса — бързо.

Продължиха мълчаливо по Медисън Авеню. Изведнъж Кейти се огледа. Не идваше често с майка си в града, но тази част на Медисън Авеню й се стори позната. После си спомни преди година, когато двете с мама се връщаха от рождения ден на Ребека Рут, на витрината на един благотворителен магазин тук някъде бяха видели странната картина, която приличаше досущ на баба Айрис. Кейти започна да се взира във витрините. След няколко секунди видя каквото търсеше от другата страна на улицата. Изтича до ъгъла, хвана „опашката“ на зелената светлина и хукна по Медисън Авеню.

— Кейти, какво правиш? — извика майка й.

Но Кейти вече бе пресякла успешно. Чу майка й да вика отново, но се втурна към магазина и надзърна в голямата витрина. Картината я нямаше.

След няколко секунди дотича и майка й.

— Изплаши ме до смърт — изрече задъхано. — Как може да хукваш така… — Тя спря рязко и погледна витрината. — Това е онзи магазин — досети се.

— Да. Магазинът с картината — каза Кейти. — Но я няма на витрината.

Майка й въздъхна.

— О! Е, сигурно са я продали.

Но Кейти не смяташе да се предаде толкова лесно. Пак се обърна към витрината и като залепи нос на стъклото, примигна, за да види в магазина.

— Кейти, картината я няма. Да вървим.

Но мама грешеше.

— Още е тук! На задната стена е, ето там. Можем да влезем да я видим.

— Не, не можем. Излишно е да влизаме да гледаме картина, която няма да купуваме. Само ще загубим времето на продавачката. Освен това закъсняваме. — Майка й я спря с тон, който Кейти не бе чувала досега. После я хвана за ръката и почти насила я отдели от витрината.

— Защо се държиш толкова странно? — начумери се Кейти, когато продължиха по Медисън Авеню. — Мразя, когато се държиш така.

Късно същата вечер Лора си припомни думите на Кейти — вече се бяха прибрали у дома и дъщеря й си бе легнала. Лора си направи чаша чай и се настани в едно кресло в дневната. Истината бе, че се чувстваше странно. И много, много виновна.

Роби всяка вечер ме притиска да заминем на запад. Никой не ме притиска за нищо, а би трябвало. Вече се крием като престъпници, поне така се чувствам, и е унизително и разрушително. Ник не го заслужава. А и Роби заслужава повече.

Несправедливо е към всички и би трябвало да сложа край. Но не знам какво да правя. Аз. Която винаги взема решения за нула време. Понякога ми се иска да кажа на Роби, че няма да се преместя. Мястото ми е тук и съм си го извоювала. Но за пръв път от години усещам надежда в гласа му. Той си възвръща самоувереността и се труди сериозно. За нас. За Кейти и мен. Но аз обичам Ник.

Ясно ми е, че разводът не е стигма като едно време! Хората постоянно слагат край на браковете си. Но не знам как го правят. Имам дъщеря, която обича баща си. Нощем не мога да заспя от тревоги за Кейти — какво ще направи, ако с Роби се разделим.

Ами останалата част от семейството ми? Братята ми си мислят, че са много либерални, ала не съм сигурна! Как ще реагират, ако разберат, че имам връзка. Как ще го понесе баща ми? Не е бил светец на младини, но е човек от стария свят, а там имат различни стандарти за мъжете и жените. И разбира се, знам как ще реагира мама. Но аз обичам Ник.

Лора изпи чая си и си легна. А на следващото утро си каза — както всяка сутрин, — че ще спре да се държи като страхливка. Ще вземе решение и ще понесе последствията. Но не още. Просто не можеше още.