Белва Плейн
Изневяра (21)

Двадесет и първа глава

— Роби е заминал за Блеърс Фолс и Лора казва, че не е сигурна кога ще се върне. Нещо не е наред — усъмни се Айрис. Хапеше устната си и челото й бе набраздено от тревожни линии.

— Не са се разделили — успокои я Тео. — Отишъл е да види майка си.

Тревожните линии се поотпуснаха.

— Щях да съм по-спокойна, ако Лора бе заминала с него.

— Тя има работа. Организира приема на известна пианистка. — Приемът щеше да е в Манхатън, а въпросната пианистка бе младо момиче, нашумяло в света на класическата музика. Ангажиментът бе престижен и голям удар за Лора. — За първи път ще прави парти в града. Това е важно за нея.

— Бракът й също е важен.

И отново подеха разговор за безпокойството на Айрис… не, идеята фикс… свързана с брака на дъщеря й. За жалост мотивите й не бяха толкова чисти, колкото й се искаше.

Истина бе, че Айрис искрено вярваше в брака и не можеше да си представи, че една жена би имала пълноценен щастлив живот без него. Но също така бе вярно, че не искаше дъщеря й да се провали в нещо, в което майка й бе толкова блестяща. Тео поклати глава. Майки и дъщери, никога нямаше да ги разбере. Толкова много се обичаха поне Айрис и Ана се бяха обичали, но Айрис винаги се състезаваше с майка си — не че би го признала някога. Лора бе тайното оръжие на Айрис в това състезание. Сякаш тя трябваше да отмъсти за майка си в нейната битка с Ана… Тео отново поклати глава. Това бе толкова присъщо и женския пол… и непоправимо…

Сега той би трябвало да каже нещо, което да успокои жена му… Но, не, нямаше да му се наложи. Защото Айрис гледаше часовника си, което означаваше, че напрегнатият й ум току-що е превключил към грижа, по-голяма от семейния статус на Лора. Съпругът й. И наистина тя възкликна:

— Господи, Тео. Не спирам да ти надувам главата, а ти трябва да подремнеш.

Някога той би възразил, че дрямката е за деца. Но напоследък винаги беше благодарен на малко почивка. Не беше добър знак, но се очакваше. Това трябва да помни той. Това трябва да очаква. Позволи на жена си да го отведе в спалнята и скоро лежеше на леглото в тъмното опитвайки се да заспи. Но умът му отново се върна към вечната загадка на Айрис, Ана и Лора. И на тайната на Ана. Която беше в основата на загадката. Той още си спомняше съдбоносния следобед, когато бе научил тайната. Човекът, който му я разкри, се казваше Пол Вернер. Дотогава Тео го знаеше само като стар приятел на Ана. Сега притвори очи и се върна към края на шейсетте години, когато животът му се разпадаше.

Непосредствената причина за нещастието му бе ужасна злополука. Случила се беше по време на ожесточена кавга с Айрис, когато тя случайно хлопна вратата на колата върху ръката му. Пръстите му бяха отрязани и само за секунди кариерата му на пластичен хирург приключи. Само толкова бе нужно — няколко думи, изречени в състояние на афект, и рязко затваряне на вратата, без мисъл за последствията.

И старият му живот приключи. Не можеше да изкарва прехраната на семейството си, а понеже винаги бе живял нашироко, нямаше никакви спестявания. Скоро затъна в дългове, а Айрис затъна в чувството си за вина. Не можеше да стои в една и съща къща с него и той заживя в офиса си.

* * *

Тео бе дръпнал щорите и слушаше „Реквием“ на Верди на стереото, когато мъж, на име Пол Вернер, почука на вратата. Той го бе пуснал да влезе — така и не успя да си обясни защо, познаваше човека единствено като приятел на Ана — и след известно поощрение от негова страна му разказа в пълни подробности за отчаяното си положение. За негово изумление Пол му предложи да го подпомага финансово, докато вземе нова специалност. Настояваше, че прави това невероятно щедро предложение заради старата си дружба с Ана, но Тео не му бе повярвал и поиска да знае истината. Тогава бе ред на Пол да разкаже своята история — която бе таил в себе си почти четиридесет години.

Когато дошла в Америка от Полша, Ана започнала работа като прислужница в дома на Флорънс и Уолтър Вернер, родителите на Пол. Семейство Вернер били стара и уважавана нюйоркска фамилия, с дълбоки корени в общността на немските евреи в града. Всичко това Тео го знаеше. Но не знаеше, че докато Ана работила за семейство Вернер, двамата с Пол се влюбили — безпаметно и — както се оказало — безнадеждно, защото Пол вече бил сгоден. Годеницата му била момиче от собствената му класа и неговите родители от години се надявали на сватба. Неспособен да ги разочарова, Пол се оженил за годеницата си, знаейки, че Ана е единствената жена за него. Съкрушената Ана се омъжила за Джоузеф Фридман, знаейки, че е любовта на живота й.

Джоузеф преуспял и станал известен брокер на недвижими имоти. Пол пък наследил семейната банка и също преуспял. И двата брака изглеждали здрави. Но любовта между Пол и Ана не умряла и когато съдбата ги събрала няколко години по-късно, те най-после консумирали страстта, тлееща в гърдите им. От този любовен акт родила Айрис.

Това бе тайната на Ана. Опитала се да я скрие от Пол, но той открил истината. Отчаяно искал да има някаква връзка с детето си, но Ана била ужасена. Все пак от време на време успявал да се среща с двете. Тези срещи не се нравели на Айрис — по причини, които никога не бе успяла да формулира, не бе харесвала и Пол Вернер.

Тео отвори очи и ги впери в тавана. Спалнята беше хладна и толкова тиха, че той чуваше тиктакането на часовника до леглото. Когато бе в къщата, Айрис гледаше да вдига шум, за да не го буди. Но мислите не му даваха мира.

Айрис е моя дъщеря, бе казал накрая Пол. Сега знаеш тайната ми. И после бе заплашил Тео: Ако я съобщиш някому, ще те убия и после ще се самоубия.

Тео се бе заклел, че никога няма да я издаде — не заради заплахата, а защото бе съгласен с Пол, че Айрис не бива да научи обстоятелствата около раждането си. Но тъй като тя бе дъщеря на Пол, Тео се бе съгласил да вземе назаем парите — не би могъл да ги приеме като подарък — и те бяха спасили него и семейството му.

Нужни му бяха години, за да изплати дълга си към Пол! През това време човекът го бе молил само за едно.

 

Обаждай се, за да знам как е Айрис — как са децата. Децата на Тео, които му бяха внуци. Единствените внуци, които имаше, тъй като с жена му бяха бездетни.

„Искаш ли да знаеш как се осведомявах за дъщеря си през всичките тези години?“, попитал го бе веднъж. Болката в очите му беше непоносима. На Медисън Авеню има магазин, откъдето Айрис и Ана купуват дрехите си. " Ше Леа", така се нарича. Бе един от най-скъпите магазини в Манхатън и по времето, когато Тео разполагаше с много пари, бе окуражавал съпругата си да го посещава. Кимна.

Собственичката на този магазин е жена, на име Леа Шърман. Тя знае за Айрис…

Тео не бе успял да скрие учудването си.

— Защо сте рискували да… — бе започнал, но Пол го бе прекъснал.

— Познаваме се с Леа от деца и мога да й поверя живота си. През всичките тези години тя ми даваше нещо, което никой друг не би могъл… — Той бе замълчал. — Айрис е единственото ми дете. Стоях настрана от нея, защото Ана казваше, че е твърде опасно. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти съм виждал Айрис или съм успявал да разменя няколко думи с нея. Принуждавах Ана да ми позволява да я виждам… но беше толкова недостатъчно… толкова недостатъчно… В школувания му глас се бе появила умолителна нотка. Човек има нужда да познава детето си, а единственият начин да получа информация за Айрис бе чрез Леа. Винаги когато Ана и Айрис идваха в магазина, Леа бе моите очи и уши. Не беше достатъчно, но бе най-доброто, което бих могъл да получа, и не се срамувам да кажа, че я карах да шпионира заради мен. Толкова бях отчаян.

Пол Вернер беше горд и дискретен човек и сигурно не му е било лесно да се разкрие до такава степен. Но след години мълчание бе „отворил шлюзовете“ и сега имаше нужда да говори:

— Нямам дори снимка на Айрис. Знаеш ли какво правя, когато искам да видя лицето й? Имам картина с маслени бои на покойната ми майка. Айрис е нейно копие, затова гледам този портрет и си казвам, че са и двете. Сигурно ти звучи глупаво или налудничаво.

Не, искаше да отговори Тео, просто е много тъжно.

Двамата с Пол бяха говорили за последен път за тези неща в деня, когато Тео връчи на Пол последния чек за своя заем. Опитал се бе да изрази благодарността си още веднъж, но Пол го беше спрял. Погледнал бе към чека в ръката си и бе промълвил:

— Годините на срещите с теб бяха най-хубавите в живота ми. За първи път почувствах, че съм част от живота на Айрис. — По лицето му бяха застинали сълзи, но той не бе направил опит да ги избърше. — Така и не й подарих кукла за рождения ден. Не знаех кой е любимият й цвят или любимият й предмет в училище. Когато ти се ожени за нея, сватбата бе отразена във всички вестници, защото Джоузеф Фридман бе влиятелен човек. Не заради мен — заради Джоузеф. Стоях в тълпата пред църквата и се опитвах да зърна детето си, докато се качваше в лимузината. Само толкова можех да направя. Но сега съм част от живота й.

— Радвам се, че се чувстваш така. — Това бе всичко, което Тео бе успял да измисли в отговор.

— Каквото и да съм ти дал — не го подценявам, знам какво означаваха тези пари за теб, — не може да се сравнява с онова, което ти направи за мен. Искам да го знаеш.

Тео го знаеше. И след време бе успял да убеди Айрис да промени мнението си за стария приятел на майка си. Тя бе започнала да милее за Пол и Тео бе изпитал голямо удовлетворение. Пол бе починал преди няколко години и Тео се радваше, че Айрис се бе сдобрила с баща си — макар и без да го знае.

* * *

В спалнята Тео седна на леглото. Вече не беше уморен. Сякаш спомените за миналото — дори за времето, когато всичко бе изтъкано от емоции — го бяха освежили. Установи, че това му се случва често напоследък. Излезе от спалнята и завари Айрис да седи с книга в скута, но не я четеше. Ясно беше, че мислите й са някъде далеч. Щом чу стъпките му зад себе си, тутакси скочи на крака, готова да направи всичко, от което би имал нужда. Вече бе винаги нащрек, за да може да реагира веднага, ако му се случи нещо.

— Добре ли си? Поспа ли? — попита.

Той усети безпокойството в гласа й, колкото и да се опитваше да го скрие.

Какво ще прави, когато мен ме няма? Дано Бог, в който тя вярва, а аз не, й помогне.

— Да, да. Поспах. — Отиде до креслото си и седна. Тя се настани срещу него. — Изглеждаше много умислена, когато влязох — отбеляза той. — За какво мислиш толкова?

Тя се засмя леко.

— О, просто е интересно как работи човешкият мозък. Толкова се тревожех за Лора и Роби… е, ти го знаеш. И да си призная, седях тук и мислех за онзи фотограф… После по някаква причина започнах да мисля за Пол Вернер. Просто се учудих на себе си — откъде този скок от артистичния фотограф с ужасните коси към Пол Вернер, който бе толкова елегантен мъж.

О, скъпа Айрис, знаеш откъде. Като дете си усещала какво има между Пол и майка ти. Сега знаеш в сърцето си, че същото съществува между дъщеря ти и онзи млад човек. Ала не искаш да го признаеш, защото те е страх.

Но нямаше да й го каже, защото тя седеше много изправено, като послушно малко момиче, надяваща се да чуе, че нещата, които я плашат, са само във въображението й. Негова работа бе да я защити от тях, поне още известно време. Докато още е тук.

— Искаш от мен да обясня как работи мозъкът ти? — попита я шеговито. — След всичките тези години ти още си загадка за мен, скъпа. И се надявам да си остане така.

И след като я бе целунал и тя го бе целунала в отговор, той я попита какво ще вечерят и тя отвърна „супа“. Отиде в кухнята да му я претопли и докато хапваха от нея, седнали заедно на кухненската маса, Тео си помисли колко простичък е животът всъщност. Можеш да разрешиш толкова много от проблемите си с усмивка и целувка и малко супа. И му се прииска, ужасно му се прииска да го бе знаел преди години.