Белва Плейн
Изневяра (2)

Втора глава

Формата с пружина бе твърде обемна за пътната чанта, която Лора беше напълнила с кухненски принадлежности.

— Защо трябва да влачиш това нещо през цялата страна? — попитал я бе съпругът й, когато я видя да я увива, за да не се сплеска. — Майка ти няма ли достатъчно тенджери и тигани?

Разбира се, че майка й имаше тенджери и тигани, както и достатъчно сервизи за храна. Но познавач като Лора се нуждаеше от специално оборудване.

— Няма форма с пружина — отвърна търпеливо. — А на мен ми трябва за сладкиша с кестени. — Сладкишът със специален маслен крем бе нейният вариант на класическия виенски десерт. Като дете Лора се бе научила да пече традиционни европейски сладкиши с баба си. Преди няколко години, когато двамата с Роби се нуждаеха от допълнителни средства, тя бе започнала да пече своите поамериканчени варианти за местна кетърингова компания. Този сезон нейният сладкиш с кестени се бе превърнал в хит сред клиентите на компанията; сякаш половината жители в долината на Сан Фернандо искаха да го сервират за Деня на благодарността и Лора работеше денонощно.

Роби й го бе натякнал.

— Не ти остава време да сготвиш вечеря за мен и Кейти, вечно си заета с тия проклети сладкиши.

— Върви бавно, защото нямам професионална фурна. Мога да пека само по един сладкиш — обяснила бе тя с бърза усмивка. — Защо двамата с Кейти не си купите нещо от кулинарния довечера?

Но Роби си бе останал вкъщи и с Кейти бяха яли студена овесена каша за вечеря. Лора се почувства виновна и не можеше да се отърве от мисълта, че Роби бе целял точно това.

Истината бе, че тя можеше да пече своите сладкиши в голямата професионална фурна в кетъринговата компания, тъй като собственичката й бе предложила работа на пълен работен ден. Но така заплатата на Лора щеше да стане по-висока от тази на съпруга й. Тя знаеше, че много жени биха сметнали довода й за нелеп; все пак годината бе 1979-а, а не 1950-а. Тя бе наясно, че една твърда заплата би помогнала на семейния бюджет, и понякога си мислеше, че сигурно ще е хубаво да има истинска работа, вместо да я третират като обикновена домакиня, която изкарва по някой лев със симпатичното си хоби. Ала това би се обезсмислило, ако по някакъв начин засегнеше самочувствието на Роби.

Лора искаше бракът й да е съвършен. Знаеше, че е възможно, понеже го бе видяла като малка. Но не като брака на родителите й — те винаги имаха сериозни проблеми, въпреки че се обичаха. Не, Лора искаше да подражава на родителите на майка си. Особено на баба си. Още като дете Лора бе разбрала защо бабинка има такова щастливо семейство. Ана Фридман беше по-умна и по-силна от съпруга си, но никога не му го показваше. Тъкмо обратното, винаги го бе карала да се чувства като крал. А в замяна той я бе дарявал с преданост и неувяхваща любов.

Методите на баба й й изглеждаха съвсем прости, докато самата тя не започна да ги прилага в брака си. Лора бързо бе научила, че има много начини да подкопаеш самочувствието на съпруга си. Един от тях бе приемането на добре платената работа в кетъринговата компания, следователно това не подлежеше на обсъждане.

Все пак Лора бе благодарна за допълнителните пари, които печелеше от своите печива. Самолетните билети за пътуването на изток за Деня на благодарността бяха натоварили внимателно пресметнатия й бюджет. А и успехът на сладкиша й я изпълваше с гордост. Много й се искаше да изпече един и за семейството си за Деня на благодарността.

— Не виждам защо трябва да се стараеш толкова — измърморил бе Роби. — Братята ти и без това ядат всичко, майка ти също не е придирчива, а баща ти харесва само ябълков щрудел. — Ядоса я не друго, а киселият му тон. Погледна го и сякаш го видя за първи път.

Напоследък Роби не бе в най-добрата си форма. Брадичката му, преди толкова ясно очертана, бе започнала да се слива с шията, а плоският му корем, с който така се гордееше, се бе позакръглил. Може би не биваше да виси толкова със студентите си в любимата им бирария. Но вниманието й бе привлечено най-вече от мрачното, затворено изражение в очите му. Тя знаеше какво означава този поглед; на Роби не му се ходеше никъде. Щеше да намира кусури на всичките й действия: опаковането на багажа, времето на заминаване, петте долара, които тя трябва да плати на съседското момче, за да ги откара до летището. Приготви се за водопад от оплаквания, които нямаше да спрат, докато не се качаха на самолета и той не се издигнеше във въздуха.

Ала Роби си бе наумил друго.

— Знаеш ли, мислех си… — промърмори, — не съм много сигурен, че ще дойда. — Това не бе обичайното заяждане. Наистина ли щеше да си остане вкъщи? — За мен е загуба на време — продължи. — Ще останем само четири дни и после, хайде обратно, защото аз имам часове в понеделник, а Кейти е на училище.

— Но ти знаеше, че ще ходим, Роби. Планираме го от месеци.

— Казах ти, тия дни размислих. Имам си друга работа, по-важна от честване на празници и излизане във ваканция. А и ваканцията ще е една… Ще летим в най-натовареното време от годината, а знаеш колко мразя навалиците и суматохата. Ще се прибера вкъщи разбит, а после трябва веднага да се връщам на работа.

Вече се бе вживял в ролята си на мъченик и тя трябваше да действа много внимателно, за да не му позволи да се измъкне.

— Билетите вече са купени — изтъкна.

— Ти върви с Кейти. Моя билет можеш да го върнеш. И без това все за пари говориш.

За миг тя си представи какво ще е да си е у дома без него. Щеше да седи на верандата и да се наслаждава на свежия есенен въздух — страдаше много от липсата на сезони тук, в Южна Калифорния, — без да й се налага да слуша колко му е студено на Роби. Щеше да обиколи магазините в Манхатън, без вървящият до нея Роби да настоява да си тръгнат, понеже не понасял шума и мръсотията. Дали пък да не се възползва от решението му и да го остави вкъщи?

Но не можеше да го направи. Родителите й се бяха настроили за голяма вечеря с цялото семейство. Ако Роби не се появеше, щяха да се чудят за причината и да се тревожат. Лора не искаше да им развали празника.

— Знаеш, че родителите ми много държат да се събира цялото семейство. А татко обожава Деня на благодарността…

— Има нещо изкуствено в това приповдигнато честване.

В академичните среди бе модерно да се изразяваш така, но Лора изведнъж осъзна, че не го вярва. Представи си своите родители в Деня на благодарността: масата в трапезарията е сложена и всички са насядали около нея. Майка й сияе, въпреки че в очите й има нещо опипващо, понеже тя никога не вярва напълно на щастието си. Ала усмивката на татко й не е засенчена от подобни съмнения. Той обхожда с поглед масата и красивите си деца, техните половинки и деца и очите му греят с радостта на човек, съумял да изгради всичко това от пепелта на отчаянието. В неговата любов към страната, която го бе подслонила, нямаше нищо изкуствено и приповдигнато.

— Не искам да прозвучи банално, но баща ми знае както никой друг какво е да си американец. Затова обича да празнува Деня на благодарността. Въпросът не е само в храната или тържествения парад. Той наистина отдава благодарността си.

Намръщеният, затворен поглед изчезна от лицето на Роби. За миг отново бе Роби, когото тя обичаше и за когото се бе омъжила — чувствителното момче, четящо мислите й, преди да ги е изрекла.

— Моля те, ела с мен — продължи. — Мама и татко ще искат да те видят. Знаеш, че те обичат. Не ги разочаровай, моля те. — Тя замълча. — Не разочаровай и мен.

По лицето му пробяга странен израз.

— Ти нямаш нужда от мен, за да си изкараш добре, Лора — рече тихо. — Всъщност без мен се чувстваш по-добре.

Точно това си бе мислила и тя — „Сега ли бе моментът съпругът й да проявява своята чувствителност?“, — но по никой начин не би позволила той да заподозре подобно нещо. Целуна го по бузата.

— Шегуваш ли се? Без теб ще се чувствам ужасно! — После добави леко: — Освен това не можеш да ме оставиш. Стив ще дойде, вместо да ходи някъде с Кристина, а Фил е отменил скъпата си ски почивка. Аз бях причината да го направят, а мама се държи така, сякаш идеята е била нейна и те са най-добрите синове на света. Нали не искаш да обяснявам как не съм могла да убедя собствения си съпруг да присъства?

— Ясно. Съревноваваш се с братята си. — Той бе решил да се предаде и сега й се усмихваше.

— Именно. Смятам най-безсрамно да се изфукам със семейството си.

— Е, в такъв случай май нямам избор.

Тя спечели. Скри въздишка на облекчение.

— А в събота бихме могли да помолим мама и татко да гледат Кейти и да преспим в града. Само двамата. Както едно време.

Не бе съвсем сигурна дали иска да си разваля хубавия празник по този начин, ала реши, че на него може да му хареса. Но видя как усмивката му лекичко помръкна и осъзна, че той се чувства също като нея.

— Защо не видим как ще тръгнат нещата, когато пристигнем? Те сигурно ще искат да сме с тях през цялото време. Той погледна към куфарите, които тя опаковаше, после към формата с пружина, все още в ръката й. — Защо не сложиш това нещо при дрехите ни — предложи. — Само гледай да не закачи пуловера ми от шотландска вълна. — И излезе от спалнята.

Лора седна на леглото. Изведнъж усети болка във врата и раменете, натрупала се от дългите часове, прекарани в разбиване на белтъци през последната седмица; гърбът й също я болеше от постоянното навеждане, за да вади сладкишите от фурната. Явно двамата с Роби ни най-малко не се развълнуваха… или дори заинтригуваха… от перспективата да прекарат една романтична вечер заедно. Тя потърка врата си. Когато бе говорила по телефона с майка си по-рано същия ден, Айрис й припомни какво е казала веднъж баба й по неин адрес; думите, които Лора слушаше цял живот: „Това дете никога няма да ти създава проблеми“.

Ех, бабо, какво ли би си помислила, ако ме видиш сега?

После се запита как бяха стигнали дотук. Как само след няколко години брак двамата с Роби се бяха променили толкова от сватбения си ден.