Белва Плейн
Изневяра (19)

Деветнадесета глава

Без значение колко потисната се чувстваше, Лора имаше да подготвя сватба. Имаше да слага върху тортата маргаритки и розички от сметана, имаше маси за подреждане в балната зала и кошници с цветя за окачване — същите красиви кошници, които бе аранжирала с идеята за пролет и романтика, — имаше да украсява с гирлянди балюстрадите на терасата, където щяха да обикалят младоженците, докато се сервират коктейлите. И ако й се струваше, че организирането на забава в прослава на любовта и радостта от живота — при положение че собствените й дни са толкова сиви — е жестока шега, тя си каза, че трябва да го преодолее. В един момент тази идея фикс — или каквото там бе — за Ник щеше да изчезне. Отсъствието му щеше да сложи край. Или най-малкото Лора щеше да свикне с болката, която усещаше в себе си. Трябваше да свикне.

Затова три дни преди сватбата, след като Кейти и Роби бяха излезли от къщи — съответно на училище и работа, — Лора бе нахлупила старата си сламена шапка, за да се пази от слънцето, взела бе един бележник и бе поела към задния двор. Винаги наемаше по няколко временни работници за последните приготовления преди голямо събитие и сега искаше да запише всичко, което трябва да бъде свършено, за да не губят ценно време.

Първо трябваше да провери шатрата; дала я беше за боядисване по-рано през пролетта, но тъй като церемонията щеше да се проведе в нея, Лора искаше да се увери, че работата е свършена добре и няма нужда от дооправяне, преди да се подредят сгъваемите столове.

Нямаше още девет часа, но навън вече бе топло. Градините с рози, ограждащи задната й морава, бяха напълно разцъфтели. Мрачното настроение на Лора се стопи, докато изкачваше стълбите към шатрата. Притвори очи и вдиша ухаещия на цветя въздух. На какво й напомняше миризмата на рози? На някаква подправка, но не можеше да я определи. Ще трябва да попита Ник. Отвори очи. Не можеше да пита Ник за тези неща. Той си беше отишъл — щеше да си отиде след още един ден — и тя трябваше да приеме този факт.

Но не й се налагаше да го приеме в момента. Защото Ник стоеше пред нея.

Лора побърза да свали грозната стара шапка.

— Аз не… мислех, че… — заекна тя. — Мислех, че няма да идваш повече… че ще се видим чак на сватбата.

— Така е, не би трябвало да съм тук.

Той изкачи трите стъпала към платформата на шатрата. Сега стоеше близо до нея. Някак си усещането бе същото като през онази първа сутрин на моравата, когато тя играеше с Моли. И тогава бе топло. Сякаш бяха минали милион години. Натежалият от аромати въздух я замайваше. Толкова съм нещастна, искаше й се да му каже. Липсваш ми много. Ала от въздуха, топлината и замайването не можеше да говори.

Изглежда, на него също му беше трудно.

— Лора — успя да изрече накрая, — дойдох, защото аз… — Той спря. — Защото исках…

Изведнъж гърбът й се оказа опрян в стълба на шатрата, а устните му — върху нейните. От гърдите на единия се откъсна въздишка или може би и от двамата, тя не беше сигурна, а после устните му, решителните му меки устни, обсипаха с целувки лицето и врата й и тя се вкопчи в него, за да не се свлече на пода на шатрата, защото краката й бяха омекнали. Усещаше топлото му, силно тяло, синьо-зелените му очи грееха, а когато най-сетне той се откъсна от нея, и двамата дишаха тежко, сякаш бяха тичали дълго.

— Беше по-силно от мен — промълви той.

Сега тя би трябвало да го спре. Да каже отговорни, зрели неща. Знаеше, че трябва, въпреки наситения с аромат въздух и спомена от допира на устните и ръцете му. Но той посегна да я погали по косата и тя наклони глава на една страна, за да усеща пръстите му. И в този миг не можеше да се сети за нищо отговорно.

— Загубих си шапката — каза вместо това.

— Да изгубиш такава красива шапка.

След което и двамата се засмяха. Засмяха се, защото не знаеха какво да кажат. Засмяха се, защото и двамата обичаха да се смеят. За няколко мига притихналият въздух ехтеше от звука. Ник отново я притегли към себе си.

— Няма да се крием повече — прошепна.

Тези думи я отрезвиха — донякъде.

— Ник, аз дори не те познавам.

— Напротив. Но какво имаш предвид конкретно? Любими книги? Чета непретенциозни криминални романи; биографии, а когато искам нещо сериозно, предпочитам Шекспир. Музика? Слушам оперна музика, защото майка ми я пееше, но обичам всичко ритмично. Храна? Какво! Ти ми сготви…

— Нямах това предвид.

— Можеш да научиш останалото. Имаме време.

— Не, нямаме. Не можем…

Той не я остави да довърши.

— Не е грешно, Лора. Не сме искали да се случи. Не ще е грешно. И ти го знаеш, скъпа.

Наистина го знаеше. А когато той я взе в обятията си всичко изглеждаше толкова лесно. Но, естествено, не беше. Или беше?

От предната част на къщата се чу шум и когато двамата с Ник се обърнаха, видяха, че по алеята приближава кола. След нея още една. От първата се разнесе клаксон в знак на поздрав и Анджи и Марина, две жени от екипа на Лора, слязоха от колите си и заговориха на висок глас, докато вървяха към кухненската врата. Работният ден бе започнал.

— Не биха могли да се появят в по-неудобен момент — възкликна Ник. — Или е удобен?

— Не знам.

Той кимна.

— Трябва да вървя.

— Да.

Ник тръгна към алеята, после се обърна.

— Беше ми самотно без теб.

— Знам.

— Ще се видим на сватбата.

— Да, на сватбата.

— Просто помни, че аз… О, господи, обичам те, Лора. Не го исках, но се случи.

— Благодаря за комплимента. — Тя опита да се пошегува, защото иначе щеше да се разплаче, а хората й не биваше да видят сълзите й.

Ала този път той не се засмя.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да — отвърна тя. — Знам.

Ник тръгна отново. И отново се обърна.

— Обичам те и можем да намерим решение — каза и я остави да стои, обляна от слънцето.

Може би биха могли.

Тя пое към къщата, сивотата вече я нямаше. Сякаш всички цветове наоколо бяха станали по-ярки.

Той ме обича. Ник ме обича!

Но после я прониза болка, силна и дълбока, и тя спря. Имам малко дете. Омъжена съм. Имам семейство, което не мога да разочаровам… Имам майка, която не мога да разочаровам… Тръгна отново. Не, по дяволите, това е нелепо. Аз съм зрял човек. Жена на моята възраст не бива да се безпокои какво ще си помисли майка й. Абсурдно е.

Почти успя да се убеди и през останалата част от сутринта се чувстваше по-свободна и жива, отколкото бе от години. После пристигна пощата. Сред купчината сметки и реклами имаше картичка. Беше от благотворителния магазин на Медисън Авеню — онзи, в който двете с Кейти бяха видели портрета с големите тъмни очи. Очите на Айрис.

Лора хвърли картичката в боклука. Не съм суеверна, каза си. Не вярвам в знаци и поличби. В магазина има разпродажба и ме уведомяват. Това е всичко. Но вредата беше нанесена. Тя си спомни портрета. Който й напомни за Айрис.

Обичам те, бе казал Ник.

Обичам те, моля те, не ме разочаровай, бе повтаряла майка й през целия й живот.

Можем да намерим решение, бе казал Ник.

Бъди моето златно момиче, умолявала я бе майка големите си трагични очи.