Белва Плейн
Изневяра (17)

Седемнадесета глава

Косата му беше черна и чуплива, а по лицето му падаха немирни кичури — това бе първото, което тя забеляза в него. Това и че очите му не са кафяви, както би очаквала при човек с толкова тъмна коса, а синьо-зелени. И бяха обрамчени с тъмни мигли, необичайно дълги за мъж. Не беше красив в общоприетия смисъл, чертите му бяха малко ъгловати, а устата — твърде голяма. Но в тези синьо-зелени очи имаше толкова интелигентност. Облечен беше като тийнейджър — с джинси, тениска, кубинки и наметнато през рамо кожено яке.

Заслонил бе очи заради слънцето. И се взираше в нея. Тя се зачуди откога ли го прави. Несъзнателно придърпа полата си, за да скрие колкото може по-голяма част от голите си крака. Той поклати леко глава, сякаш да се отърси от нещо.

— Лил не ви ли каза, че ще дойда тази сутрин? — попита.

Гласът му бе дълбок и леко дрезгав.

— Не.

— Трябваше да се досетя! В момента работи върху една своя статия, а в такива случаи изключва напълно. Сигурно и по телефона не сте успели да се свържете.

— Да.

— Лил е талантлива, но е голям чешит.

— Разбирам.

Аз съм голяма жена, с дете и съпруг. И с успешен бизнес. Абсурдно е да губя дар слово.

— Жалко, че не ме е уведомила — измънка и погледна, надолу към дрехите си. — Не съм съвсем облечена… искам да кажа, не се обличам така за работна среща… когато се срещам с някого по работа.

Идиотка!

— Да, надявах се да видя прословутия гащеризон — усмихна се той. — Лил ми каза, че го носите, когато жулите паркета, междувременно печете хляб и… май веднъж сте разделили морето на две?

— Не, само ходех отгоре.

Сега пък флиртуваше с него като ученичка. Сякаш бе достатъчно жалка, седнала на земята в старите си дрехи, с разрошена коса и голи крака. Но той се усмихваше и синьо-зелените му очи проблясваха. Наслаждаваше се на ситуацията. Наслаждаваше се на нея. Отдавна мъж не я гледал по този начин…

— Лил преувеличава — успя да каже.

Той спря да се усмихва.

— Мога и сам да преценя — отвърна сериозно и синьо-зелените му очи сякаш я пронизаха до мозъка на костите.

Тя се изправи.

— Трябва да прибера Моли — обясни. Улови кучето за каишката и двамата с Ник изкачиха обратно хълма, спирайки за малко, за да може тя да намери износените си обувки. Когато стигнаха до къщата, той й отвори кухненската врата и тя влезе вътре странично, следвана по петите от Моли, като внимаваше да не докосне Ник. Което беше абсурдно.

Сервира чай в нейния офис в дневната. Кухнята щеше да е твърде интимна.

— Колко време ще работим заедно? — попита. Сега бе самата деловитост.

— Зависи от вас. Според Лил трябва да документирам всеки етап от работата върху сватбата, от начало до край.

— Винаги ще има нещо за вършене до самия ден на церемонията.

— Значи ще съм в живота ви през следващите три месеца.

Три месеца. Той щеше да е в къщата и „в живота й“, както се изрази, през следващите три месеца.

* * *

Изминаха няколко дни от срещата с фотографа, преди Лора да го види отново. Той имаше други задачи за довършване, а тя — други ангажименти, освен сватбата на Стив и Кристина. Когато най-после Ник се появи, бе планирал да снима празната й бална зала и терасата. Тъй като сватбеният обяд щеше да е в балната зала, а коктейлите да се сервират на терасата, по-късно той щеше да снима как Лора украсява двете места и нарежда столовете, масите, бюфетите и мокрите барове. Всичко това бе обяснено на Лора от Лил, която излезе от уединението си и сега работеше с нея.

Въпреки че първия ден нямаше да е на снимките, Лора бе вдигнала косата си високо на главата и тя падаше в лъскава грива върху гърба й. Облякла бе и най-хубавия си гащеризон — в любимата си розова тоналност.

Ник пристигна с колата си. След него двама асистенти — момче и момиче — караха ван, който бе натоварен с оборудването. На Лора не й бе хрумнало, че той ще има помощници. Каза си, че е трябвало да се досети. Разбира се, че е трябвало да се досети.

Ник и помагачите му започнаха да разтоварват големи дървени и метални кутии от задната част на вана. В кутиите имаше фотоапарати, прожектори, кабели, инструменти, телове, светлинни филтри и цял набор от тънки бели екрани и чадъри, необходими за сенките и постигането на дълбочина, както й обясни Ник. Това донякъде загадъчно обяснение бе единственото му през цялата сутрин — залови се веднага за работа и скоро бе изцяло погълнат от заниманията си.

Местеше се из цялата бална зала; катереше се по стълби, окачваше светлини, режисираше снимките. Неговите асистенти — най-сетне се бяха представили като Даян и Джеф — го следваха по петите и изпълняваха бързо и умело нарежданията му. В повечето случаи сякаш знаеха какво иска, преди още да го е изрекъл. Даяна особено направо четеше мислите му. Лора я наблюдаваше и се питаше дали не му е нещо повече от асистентка. Не беше толкова хубава, но имаше очарователна усмивка и бе ясно, че той разчита на нея повече, отколкото на Джеф. Казвайки че това не е нейна работа, Лора излезе от балната зала и върна при бюрото си. Имаше своя работа за вършене.

Лил я бе попитала как възнамерява да украси балната зала и тя направи няколко предварителни скици на кошниците с цветя, които смяташе да окачи. За нея цветята бяха изходната точка за всяка сватба. Веднъж щом разбереш кои са любимите на булката, вече е лесно да избере цветовата схема, музиката и дори храната. Кристина обичаше маргарити и Лора се спря на висящи кошници с големи жълти муселинови панделки и на свежо пролетно меню.

Започна да рисува скиците, но й беше трудно да се съсредоточи заради постоянния смях, който долиташе от балната зала. Сутринта отмина, а тя бе нахвърлила само няколко идеи върху хартията. Върху бюрото й падна сянка

— Ще обядвате ли с мен? — попита глас и тя осъзна, че би го разпознала навсякъде. — Между другото гащеризона наистина си го бива. — Одобрението грееше в синьо-зелените му очи. После добави бързо: — Ще изглежда чудесно на снимките.

* * *

Тя предложи, вместо да ходят на обяд, да направи сандвичи и той се съгласи. Джеф и Даяна вече бяха отишли с вана да обядват в някаква верига за бързо хранене и двамата с Ник бяха сами в къщата. Лора за миг си помисли, че може би сбърка с поканата, но вече бе късно. Освен това нямаше нищо лошо в това да предложиш на един мъж шунка на грил и сандвич със сирене. И нямаше нищо двусмислено във факта, че тя използва най-скъпата си шунка и сирене „Грюйер“. А и Даяна и Джеф щяха да се върнат след по-малко от час. Нямаше причина ръцете й да треперят, докато плъзгаше сандвича в намасления тиган. Но трепереха. Лора се надяваше Ник да не забележи.

— Даяна и Джеф, изглежда, си разбират от работата — отбеляза. — Отдавна ли са с теб?

— Джеф е стажант, дойде направо от фотографското училище и ще остане още шест месеца. Добро хлапе, но не се доверявам на преценката му. Даяна обаче е с мен от десет години. Не знам какво бих правил без нея.

Лора не искаше да знае повече… не би трябвало да се нуждае от повече. Но не можеше да се спре.

— Десет години! Това е много време! — чу се да казва с ужасен, изкуствен глас.

— Да. Ще ми е трудно, когато си тръгне.

— Скоро ли ще стане това?

Просто водя учтив разговор. Обикновен, учтив разговор.

— Вероятно когато свърша снимките за тази книга. Двете с приятелката й искат да се местят в Сан Франциско.

— О! — Даяна имаше приятелка. Лора не бе очаквала да чуе подобно нещо и се изненада. Изведнъж се почувства като старомодна повлекана. Той живееше в млад, изискан свят, където никой не се изненадваше, че момичетата спят с момичета. Тя нямаше предразсъдъци в това отношение, но се изненадваше. Хората около Ник сигурно бяха в крак с последната мода. Жените вероятно имаха елегантни прически и облекло и посещаваха прочути барове и ресторанти. А тя носеше розови гащеризони и прекарваше дните си в правене на жълти муселинови панделки за висящи кошници с маргарити. Не би могла да се сравнява с обкръжението му. И все пак Даяна не му беше приятелка. Лора си каза, че облекчената й малка въздишка няма нищо общо с това.

Във въздуха се разнесе миризма.

— О, не! — извика, поглеждайки към тигана. Изгорялото сирене, хлябът и шунката се бяха залепили за дъното. Не мога да повярвам, че ги забравих. Каква идиотка съм — Изхвърли съдържанието на тигана в мивката и отвори пълния с храна фризер.

— Какво търсиш? — попита Ник.

— Нещо, което да размразя и да сготвя. Грюйерът свърши и не мога да направя сандвичи — освен ако не обичаш фъстъчено масло с конфитюр.

— Фъстъчено масло с конфитюр? Да нямаш предвид някакъв екзотичен вид фъстъчено масло, което си смляла сама, и домашно сладко?

— Не. Фъстъчено масло от магазина и най-обикновен конфитюр от грозде. Понякога дъщеря ми води приятелките си вкъщи, а те не харесват сложните ми ястия.

— О, искам сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Той се засмя. — Бас държа, че съм единственият човек, когото си приготвяла такъв.

Тя също се засмя.

— Единственият над дванайсет години.

Сандвичите бяха изненадващо вкусни. Поляха ги с мляко, а за десерт хапнаха от шоколадовата торта с ягодова глазура, останала от едно детско парти.

След като изяде парчето торта, Ник се облегна назад на стола.

— Всичко това… писането на книга с Лил… получаването на подобно внимание… сигурно те притеснява? Искам да кажа, харесва ти, но не знаеш как точно да се държиш?

— Аз… толкова ли ми личи?

Той поклати глава.

— Много добре го прикриваш. Просто аз съм професионалист.

— Истината е, че не притежавам големи таланти. Не съм музикална или с артистични заложби. Дори не съм твърде умна — със сигурност не колкото братята ми или моите родители.

Или като моя съпруг, би могла да каже. Но установи, че не желае да споменава Роби.

— Майка ми е доктор на науките, а баща ми е изключителен лекар. Брат ми Стив — това ще е неговата сватба — е адвокат, който спасява хора из цялата страна. Джими е лекар, а Фил — успял финансист. И… аз. Аз съм… — Тя замълча.

— Красивата?

— Оптимистката. Това ми е работата. Да бъда оптимист. На всяка цена.

Сега пък какви ги върши? Звучи така, сякаш се оплаква. Той не би могъл да разбере.

Но Ник разбра.

— Трудна работа.

— Понякога. — Досега не се бе разкривала така. И не защото се чувстваше спокойно с него тук, в своята кухня. Изобщо не се чувстваше спокойно; пулсът й сигурно се бе ускорил. Просто й се искаше… не, имаше нужда той да я опознае. И това трябваше да стане сега. Защото след двайсетина минути неговите асистенти щяха да се върнат от обяда. А след три месеца той щеше да изчезне от живота й завинаги. — Защото съм като баба си — продължи. И му разказа колко прилича на своята бабинка, която се бе грижила толкова добре за съпруга и детето си. Докато говореше, отиде до мивката да почисти загорелия тиган и без да я прекъсва, той го пое от нея и го подсуши. И двамата внимаваха — поне Лора, а си помисли, че и той също — ръцете им да не се докосват. — И сега правя същите неща като бабинка… само че тя го е вършила единствено за семейството си, а аз — за бизнеса си — завърши разказа си.

— Много успешен бизнес — отбеляза той и тя отново видя нескритото възхищение в очите му. Беше толкова… въодушевяващо. Изведнъж Лора се засрами от себе си.

Какви ги върши, да се забравя така само защото някакъв абсолютен непознат е впечатлен от нея? Какво беше казал Роби? Че тя предлага кетърингови услуги на богати и разглезени хора.

— Е, не се боря за опазването на световния мир…

— Колко обикновено…

— Такава съм си, обикновена.

След тези думи и двамата се засмяха. Но после лицето му стана сериозно.

— В моето семейство аз съм обикновеният. — Гледаше пространството и тя знаеше, че сега той ще й разкаже за себе си и ще го направи, защото иска тя да го опознае също като нея. — Баща ми почина, но беше професор по английска литература. Преподавал е в Харвард. Майка ми е била оперна певица с обещаваща кариера, преди да се омъжи и да роди мен и по-малкия ми брат Сам. Впрочем Сами се занимава с нещо езотерично в математиката, което ми е пълна мъгла. Той също е преподавал в Харвард.

Двамата си приличаме, помисли тя. Затова иска да знам. Въпреки бляскавия свят, в който живее, двамата си приличаме.

— Досещаш се вероятно, че родителите ми не бяха много доволни, когато първородният им син — при това носещ името на баща си — напусна училище, за да си губи времето с разни комерсиални фотографи. Мръсната дума в случая е „комерсиални“. Нямаше да има проблем, ако се бях заловил с художествена фотография — да тичам из страната в търсене на оригинални сюжети и да правя скромни изложби в малки, никому неизвестни галерии. Родителите ми предпочитаха да гладувам и да живея в мансарда — защото иначе не е благородно. Но когато най-сетне получих първия си ангажимент, беше от рекламна агенция. Снимах кафе и консервирана супа. — Той се усмихна с лека тъга. Винаги съм искал да направя пари. И успях. Защото умея да наглася светлината, че на снимката чашата с кафе да изглежда така, сякаш изпуска пара. Обичам си работата.

Знам. Днес те наблюдавах. Видях, че работиш повече и от Джеф и Даяна, и знам, че го правиш, защото обичаи работата си. Не се съмнявам в това.

— А сега хора като Лил ме молят да работя за тях. — Той изглеждаше малко смутен и лицето му се зачерви. — Всъщност се състезават за мен. Аз съм търсена личност. И това ми харесва. — Сгъна кърпата, която използваше. — Баща ми щеше да каже, че си губя времето.

Тя забрави предишните си задръжки и го погали по ръката.

— Не, не е така. — Ръката му бе топла, а пръстите — дълги и силни. Тя отдръпна своята. Синьо-зелените му очи примигнаха. — И аз харесвам това, което правя.

— Знам.

Той не сваляше очи от нея, тя не сваляше очи от него, а тишината в кухнята бе оглушителна. Ник бе от изискан свят, който й беше чужд. И бе омъжена.

— Чака ме още работа. Дъщеря ми се връща след два часа — рече накрая.

Споменаването на Кейти разсея магията, която ги обгръщаше. Точно както бе искала. Но й се щеше да не я бе разваляла.

— А аз трябва да довърша разполагането на прожекторите — каза той. И излезе от кухнята.

Следващия път, когато дойде в къщата, не обядва с нея. След този единствен обяд излизаше да се храни с Джеф и Даяна.

Но нещо се бе случило с Лора през онзи кратък миг в нейната кухня. Най-вече й беше все по-трудно да търпи недостатъците на Роби. Струваше й се, че той не спира да хленчи — за всичко. Понякога, докато го слушаше, в главата й изникваше образът на Ник, как се смее на нещо, казано от нея. Бързаше да пропъди тази мисъл. Не можеше, не биваше да сравнява двамата мъже. Роби не бе виновен, че тя е яла сандвичи с фъстъчено масло с мъж, който я е гледал с възхищение и се е смял на шегите й. Тя беше тази, която се бе променила, не той. Затова когато нощем заспиваше, не си позволяваше да мисли за синьо-зелените очи.

Вместо това си представяше огромните очи на майка си, които я гледат с неодобрение. А после очите на майка й се превръщаха в очите от портрета, който двете с Кейти бяха видели на Медисън Авеню.