Белва Плейн
Изневяра (16)

Шестнадесета глава

— Днес ще обядвам в града. С една писателка — онази дето написа статия за мен в списание „Жените“ — обясни Лора. Публикацията бе излязла преди месец, но Роби някак си бе пропуснал да я прочете. — Казва, че имала идея и иска да я обсъдим.

— Каква идея? — попита Роби.

— Не знам. Лилиан — така се казва, Лилиан Андерсън беше много загадъчна. Ще обядваме по-късно и вероятно няма да се прибера преди шест. Сложила съм да пека пиле за теб и Кейти за вечеря.

* * *

— Искам да напиша поредица от книги на Лора Макалистър — обяви Лилиан сред облак цигарен дим. Пушеше с черно цигаре, рамките на извънгабаритните й очила бяха черни, черна бе и лентата за глава, с която бе прибрала русата си коса. Жената звучеше много въодушевено: — Двете ще направим състояние, а ти ще станеш име в лайфстайл бизнеса!

— Искаш да напишеш книга за мен?

— Искам да напиша една с теб — всъщност повече от една. Нещо като продължение на твоята колонка за домакински съвети, но за по-образовани читатели. Поредицата ще е луксозна, с твърди корици и много илюстрации. Аз ще ти помагам за текста.

— Но аз пиша колонката си за неколкостотин читателки, които са наясно, че нямам специално образование. Просто им обяснявам как аз правя нещата.

— Точно това му е хубавото, скъпа! Ти си обикновена. Не си завършила кулинарно училище, но можеш да приготвиш менюто на цяла сватба и да изпечеш и украсиш сватбена торта. Не си професионална градинарка или декораторка, но вършиш и това. И можеш да го обясниш простичко. — Лилиан угаси фаса си. — Идеята ми е тези книги да са за стилния дом, Лора. Нещо, което е на изчезване. За да го имат, хората трябва да платят на професионалист, а повечето не могат да си го позволят. Ти им показваш как да направят нещо сами.

За миг Лора се върна в бабината си къща.

— Някогашните домакини правеха всичко с много любов. Само това си спомням.

— Говориш за нашите майки, нали?

— И баби. Това беше техният начин да покажат, че ни обичат — с ястията, с обзавеждането на стаите, с цветята в градината.

— Градинарство и любов — досега не ги бях свързвала.

— И аз — допреди минута.

— Значи ще работим заедно?

— Да. Ще работим.

— Слава богу! Защото вече продадох идеята на издателство „Кресънт“.

— Издателство „Кресънт“? Те публикуваха книга на научния ръководител на мъжа ми.

— Да. Специализирано издателство са. Сега се опитват да пробият на масовия пазар. Допадна им идеята за поредица с теб.

* * *

— Първата ми книга ще е озаглавена „Сватбите на Лора“ — обясни Лора на Филип. — Ще давам съвети на моите читателки — сериозно звучи, „моите читателки“.

— Много сериозно. Продължавай.

— Ще ги уча как да правят сватби у дома. Ще им обяснявам как да оформят поканите, да аранжират цветята, има и няколко глави за подбора на менюто, плюс рецепти. А също и модел на торбичка, където гостите да държат семената, с които поръсват булката и младоженеца.

— Защо започваш с книга за сватби?

— Защото ще правя сватбата на Стив и Кристина. — Стив най-после бе помолил безкрайно търпеливата Кристина да се омъжи за него. — Ще сключат брак през втората седмица на юни, идеално време за книгата; снимките за илюстрациите ще се правят в моята къща; сватбата ще бъде в моята бална зала, имам и съвсем нова професионална кухня в мазето…

— Чакай малко. Да не би да ми казваш, че си убедила Стив да включиш сватбата му в твоята книга?

— Тя е по-скоро за мен и какво правя аз.

— Но говорим за Стив все пак. Необходими му бяха две години да предложи брак на Кристина. Той мрази суетнята.

— Да, но аз му обещах да спомена, че той работи за благотворителна организация и всички дарения са добре дошли.

— Голям манипулатор си.

Лора се засмя.

— Исках да се съгласи. Лилиан казва, че книгата ще звучи по-лично и убедително, ако сватбата е на близък човек.

— О, наясно съм. И все пак си манипулатор.

* * *

Лора се изненада колко време отнема подготовката за една книга — струваше й се, че Лилиан постоянно й изпраща бележки за отделните глави и въпроси от рода на: как се пише „фрикасе“. Ала истинската работа върху проекта, както вече го наричаха, не можеше да започне без фотограф.

— Познавам точния човек — увери я Лилиан. — Страхотен е. Ще го харесаш. Разбира си от работата и ще те представи в най-добрата светлина. Ще уредя един обяд за трима ни.

— Ще чакам да се обадиш — отвърна Лора.

Чакането продължи две седмици, но никой не се обади.

— Може би тази книга е пълна фантазия — пошегува се тя пред Роби.

— Ако е така, „Кресънт“ ще ми се издигнат в очите — беше отговорът му. И го каза сериозно.

— Наистина ли? — Тя се опита да скрие раздразнението си.

— Хайде, Лора. Знаеш, че те издават сериозни учебници. Не съвети за ентусиазирани домакини. Но може би дори издателство като „Кресънт“ е готово на всичко, за да изкара някой долар.

— Сигурна съм, че не искаше да ме обидиш.

Той се позасрами.

— Съжалявам. Просто си мисля, че някога аз бях този, който искаше да пише книги. Значими книги, за древни цивилизации и историята на човечеството. Какъв глупак съм бил!

— Все още не е късно…

— За какво? Толкова съм се отдалечил от истинската си работа, че вече не си спомням кой съм.

— Можеш пак да се върнеш в университета… сега ще ти е по-лесно, понеже няма да си толкова зает. Аз ще издържам семейството.

Защо ли продължавам да опитвам? Защото го съжалявам. Уморих се да изпитвам съжаление към мъжа на живота ми.

— Как не! Това вече ще е върхът на унижението. И бездруго ни издържаш, скъпа. Не бих могъл да си позволя тази скъпарска кола, която ти купи…

— Трябваше ми за работата… отивам с нея на срещите ни с клиенти…

— Друго имах предвид — прекъсна я той, сякаш говореше на дете, което не е много умно. — С мизерната заплата, която изкарвам — и не съм забравил, че дължа работата си на благоволението на брат ти, — не бих могъл да се съревновавам с теб.

— Роби, ние сме семейство. Между нас няма съревнование. — Но това беше лъжа, знаеха го и двамата.

— Просто казвам да не се изненадаш, ако някои от по-умните глави в издателство „Кресънт“ са взели надмощие! И затова нямаш новини от оная драскачка или от фотографа фантом. Сигурно са решили, че книгата е под нивото им, и са се отказали.

Макар Лора да знаеше, че той го казва от яд, думите му все пак я разтърсиха. Опита да се обади на Лилиан Андерсън, но телефонният й секретар съобщи, че в момента отсъства. Понечи да звънне на редактора й в „Кресънт“, но после се отказа, за да не излезе, че се безпокои за проекта, а вече наистина бе така, но нямаше нужда хората да го знаят. А след това се случи друго, за което да се тревожи.

— За какво говориш, Роби? — попита невярващо. Беше няколко дни след разговора им за издателство „Кресънт“ мъжът й се бе прибрал от музея още предобед. — Как така си напуснал работа?

— Не мога да я върша повече, ясно? Не мога повече да получавам нареждания от тия богати, самодоволни копелета — надзорния съвет на Леланд Баркър.

— И просто си тръгна?

— Въобразяват си, че като са паралии, могат да ми казват какво да правя. Е, не могат. Аз съм археологът, Лора. Аз съм професионалистът! — Викаше и се оправдаваше, но гласът му трепереше. Въпреки гнева си бе изплашен. И гордостта му бе наранена.

Уморих се да го съжалявам.

Но тя не можеше да постъпи другояче.

— Какво ще правиш сега? — попита по-меко.

Очите му тутакси светнаха.

— Имам идея. Всъщност ти я предложи.

— Аз?

— Каза, че ще ни издържаш, ако продължа да уча. Е, няма да го направя, приключих с университетския живот — и бездруго е ограничен и интригантски. Но знам, че мога да напиша книгата, за която съм мечтал винаги.

— Искаш да пишеш книга?

— Знам, че невинаги съм осъществявал намеренията си. И може би не положих достатъчно усилия да се харесам на Леланд Баркър. Никога не съм искал да работя в музея, идеята беше на брат ти и твоя. Но това е различно, Лора. Това е нещо, което наистина искам да правя. Само ми дай шест месеца и ако дотогава не съм написал половината, ще работя каквото поискаш.

Ако тя не се съгласеше, той щеше да е нещастен. И да й отрови живота. Щеше да се мотае из къщи по цял ден, докато тя се опитва да върти бизнеса си, да организира сватбата на Стив и Кристина и да работи с Лилиан. Ако Лилиан изобщо си направи труда да отговори на обажданията й.

— Не си поставяй срокове, Роби. Няма защо да бързаш.

* * *

Роби нае малък офис в града. Заяви, че не можел да пише вкъщи, понеже бизнесът на Лора бил твърде шумен. Всяка сутрин ставаше рано и в осем вече го нямаше. Когато работеше в музея, той караше Кейти в училище, но сега това бе задължение на Лора.

Една сутрин тя се успа и се събуди половин час по-късно. Грабна стара пола от рипсено кадифе и един избелял пуловер, нахлузи ги и без да си прави труда да сложи чорапогащник, напъха краката си в чифт износени мокасини, след което изтича долу, приготви закуската на Кейти и я откара в училище. Когато се върна вкъщи, отиде в кухнята. Обикновено, когато готвеше или работеше нещо из къщата, носеше гащеризон. Имаше няколко, чиито модели бе измислила сама, всички с ярки цветове и съобразени с фигура като нейната — с дълги крака и тънка талия. Лора обичаше да изглежда добре, докато работи.

Но тази сутрин, тъй като се бе успала, не си направи труда да се преоблече и веднага се залови за работа — имаше да разточва тестото за гъбения пай, който щеше да сервира на един коктейл по-късно през седмицата. Но тъй се канеше да започне, когато Моли се отърка в коляното й, молейки я да я изведе. Кучето вече беше старо и не виждаше добре, затова често се губеше и предпочиташе да има компания, когато излиза от къщи.

— Добре, добре — промърмори Лора и върна тестото в хладилника.

Беше от онези дни в началото на пролетта, които направо ти отнемат дъха. Небето беше тюркоазеносиньо, дълбоко и все пак достатъчно ясно, осеяно с малки пухкави облачета. Слънцето бе затоплило земята и изпод кафявия килим на изсъхналата морава вече се подаваха зелени филизи. Под старите дъбове, които обточваха алеята към къщата, теменужките и момините сълзи се канеха да разцъфтят, а в градината на Лора няколко ранни минзухари и жълти нарциси вече подаваха глави. Лора поведе Моли надолу по стълбите на верандата, опасваща цялата къща, и двете излязоха на моравата. Старото куче подуши въздуха с одобрително ръмжене и изведнъж, без предупреждение, побягна. Къщата бе доста навътре от пътя и Моли щеше да се умори много преди да стигне до него, но въпреки това Лора изрита обувките от краката си и хукна подире й. Острата трева бодеше голите й нозе, косата й се развяваше, полата й също, за миг тя се почувства отново на шестнайсет, когато единствената й грижа бе да реши кой от тримата влюбени в нея младежи да избере за кавалер на пролетната забава.

— Моли, стига толкова! — извика със смях. Кучето спря лудешкия си бяг и легна на земята, дишайки доволно. Лора дотича и седна на тревата до него. Моли започна да се търкаля по топлата земя в екстаз. — О, сигурно е много приятно — възкликна Лора. — Ако можех, и аз бих го направила.

— И аз — обади се плътен глас зад нея. Тя се обърна рязко и на слънчевата светлина видя млад мъж. — Здравейте — каза той. — Аз съм Николас Сарджънт. Фотографът, който ще прави снимките за вашата книга.