Белва Плейн
Изневяра (14)

Четиринадесета глава

Предложението на Роби не й излизаше от главата. Една публикация в местния вестник би била добра реклама на бизнеса й. И макар да не си го признаваше, щеше да е приятно да види името си напечатано. Изглежда, внучката на бабинка имаше его. И какво ли би казала баба й за това? Тя винаги се бе старала да стои в сянка, за да изпъква съпругът й.

И аз го правех, но не се получи, бабо.

Лора обаче още търсеше начини да се реваншира на Роби. Приготвяше специални вечери със свещи и вино.

Но след като сложеше Кейти да си легне и разходеше Моли, обикновено ставаше твърде късно двамата да седят и да се наслаждават спокойно на храната. Освен това Роби се оплакваше, че понякога изисканата й храна е твърди тежка за него.

Затова му каза, че наистина трябва да се направи нещо със занемарената им спалня. Роби се закле, че той ще боядисва, сглобява, жули с шкурка и реже с трион, стига първо да се отърват от ужасните тапети, и двамата се засмяха. Но много скоро мъжът й се отегчи.

— Господи, жулим този под от седмици — оплака се.

— Само два дни.

— Е, на мен ми изглежда повече. Не можем ли да наемем майстори?

— Така няма да изпитваме удовлетворение от работата!

— Ти може би. Но аз имам по-интересни неща за вършене.

За жалост, каквито и да бяха тия неща, не включваха работата му в музея.

— Ще ти призная нещо, Лора — бе казал Стив по време на едно от идванията си в Ню Йорк, — Леланд е разочарован от Роби. Очаквал е да е по-напорист и да привлече повече внимание към музея.

Значи Кейти е била права — на Роби не му се работеше в музея. И тъй като бе верен на себе си, не полагаше никакви усилия. А тази работа му бе поднесена на тепсия, след като бе съсипал кариерата си заради своя инат и незрялост. Но една любяща съпруга не бива да позволи на никого — дори на по-големия си брат — да знае, че тя смята! Мъжа си за инат и незрял. Една любяща съпруга защитава съпруга си на всяка цена.

— Сигурна съм, че Роби прави всичко по силите си да създаде репутация на музея. Но за това е нужно време.

— Там е вече три години, а не е направил една голяма изложба. От един музей в Масачузетс са му предложили съвместни инициативи, но изобщо не си е направил труда да отговори.

— Задълженията му не са точно определени. Може би не знае какво се очаква от него.

— Е, това вече няма да е проблем. Тъй като явно не може да проявява инициатива Леланд ще назначи съвет на директорите, който периодично ще упражнява контрол. Засега не искат да се знае, никой не желае да го обижда, понеже ми е зет, но вече ще му поставят конкретни задачи.

Лора се приготви за избухването, което щеше да последва, щом Роби научи новината. Но той изобщо не я спомена. А и в онзи момент тя бе по-заета от всякога — от един от хотелите, които купуваха кошниците й със закуски, я бяха помолили да се погрижи за организирания от тях коктейл — благотворителна проява за подпомагането на деца с артистични способности и нисък доход.

— И ти, разбира се, каза „да“ — намръщи се Роби, щом разбра.

— Погледни го от добрата страна. Сега няма да имам време за паркета в спалнята и ти можеш да извикаш майстори.

— Хм, привилегиите на мъжа с успяла съпруга.

* * *

Само за един ден Лора се потопи в съвършено нов свят. Трябваше да направи дегустация на ордьоври за комитета, който организираше благотворителната проява. Трябваше да наеме сервитьори и бармани, а също маси, столове и тента. Трябваше да купи покривки за масите, салфетки и кошници за цветните аранжировки, нейната запазена марка. Трябваше да изчисли цената на човек.

— Сигурна ли си, че искаш нещо толкова сложно? — попитала я бе майка й.

Беше неделя следобед и Кейти и Лора обядваха с Айрис и Тео. Това бе ритуал, който Кейти и Лора изпълняваха всяка седмица, откакто бяха пристигнали в Ню Йорк. Тя искаше детето и да прекарва колкото може повече време с Тео, защото, макар възстановяването му след инфаркта да бе задоволително — поне така казваха докторите, — със сигурност не беше здрав. Освен лекарствата, които пиеше постоянно, сега имаше и кислородна бутилка, прибрана дискретно в спалнята на първия етаж. Той я използваше неохотно и гледаше да я избягва когато децата и внуците му бяха край него, но фактът, че се нуждае от нея, бе нещо ново. Айрис не говореше за нея, сигурно защото той искаше така, но Лора бе забелязала, че всеки път, когато здравето на Тео се влоши, майка й сякаш започва да се тревожи повече за брака й. Сега повтори:

— Сигурна ли си за тази работа?

— Трябва да опитам. Само коктейли и ордьоври са, няма да е пълната програма. Тази поръчка е най-голямата ми досега, не е сложна и е начин да разширя бизнеса си. — Айрис взе една чиния и започна старателно да я плакне.

— Двамата с Роби не печелите ли достатъчно и сега? Защо трябва да се разширяваш?

— Ами сигурно… защото обичам предизвикателствата. Искам да видя колко далеч мога да стигна… Нали и ти постъпи по същия начин. Върна се в университета и защити докторска дисертация.

Айрис остави чинията и я изгледа.

— Но изчаках, докато съпругът ми бе готов за това.

Знаех си, помисли си Лора, всъщност тя се безпокои за реакцията на Роби.

— Искаш да кажеш, че Роби не е готов? Той ли ти го каза?

— Не. Не би го направил.

Не и с толкова думи. Но би й дал да разбере — много деликатно, разбира се — колко е заета Лора. И колко малко време прекарват заедно.

Сега е осемдесет и втора година, мамо. Жените не слагат на първо място удобството на съпруга си.

— Знам. И знам, че това, което ще кажа, ще ти прозвучи старомодно, но… ти имаш добър мъж, Лора. Той е добър баща… и добър съпруг…

— Така ли? Ти откъде знаеш?

— Никога не е погледнал друга жена.

Това беше отговорът — критерият на майка й за добър съпруг. Може би още я болеше от изневерите на Тео, дори след всички тези години, или може би просто неуверена жена като Айрис би поставила верността на първо място.

— Все още мисля — продължи Айрис, — че съотношението на отстъпки в брака е седемдесет на трийсет. В най-добрия случай. И жената е тази, която трябва да даде седемдесетте процента. Не ме интересува колко са се променили времената.

Изведнъж, неочаквано за самата нея, в очите на Лора се появиха сълзи. Майка й не я бе критикувала никога досега — не и по този начин, не за нещо толкова сериозно. Не би трябвало да се чувства толкова засегната, но беше.

— Аз давам сто процента — отвърна бързо. — Винаги. И Роби го знае. При нас всичко е наред.

— Добре — каза майка й. — Само това исках да чуя. — Наведе се и целуна Лора по бузата. — Бракът не е лесна работа, но когато е добър, е една от най-големите радости в живота.

* * *

По-късно същата вечер Лора лежеше в леглото до Роби. Той вече спеше, но тя не можеше да се унесе. Затвори очи, ала разговорът с Айрис не й даваше мира. Майка й бе съвременна жена в много отношения, но когато ставаше въпрос за отношенията мъж-жена, сякаш бе от друго поколение. Представите й бяха от миналия век; според нея една неомъжена жена не би могла да има пълноценен живот и единствено жената бе отговорна за неуспеха на брака. И макар да боли, когато любимият човек изневери, тя бе длъжна да му прости, защото мъжете са си мъже. Лора беше сигурна, че майка й не би се чувствала по същия начин, ако изневеряваше съпругата.

Най-сетне Лора се унесе. Умът й обаче, както обикновено се случва, продължи да се рее на границата на съня. През съзнанието й премина образът на Айрис, но в този образ очите на майка й бяха тъжни. Винаги когато някой разочароваше Айрис, очите й добиваха това изражение! Сякаш току-що е преживяла ужасна трагедия. Лора помнеше това изражение от най-крехка възраст. И помнеше как навремето си обещаваше да не прави нищо, което го предизвиква. И изведнъж, както се случва в сънищата и кошмарите, очите на майка й се превърнаха в очите от портрета, който тя и Кейти бяха видели в благотворителния магазин. Лора отново изпита същото чувство на неудобство, което я бе споходило в магазина. Но после картината избледня и тя заспа.

* * *

Тео дишаше леко, но по-дълбоко, отколкото когато бе буден. Айрис се отпусна в леглото до него, защото това бе нейният сигнал, че е заспал. Но самата тя не затвори очи; бе твърде обезпокоена. „Защо се държах толкова строго с Лора тази вечер?“, мислеше, втренчена в тъмнината. Не съм някаква задръстена домакиня, която смята, че жената не бива да има собствен живот. Исках да направя кариера и да се реализирам и го сторих… Само че не за сметка на съпруга ми, това е разликата.

Роби изглежда доста отнесен напоследък, изобщо не говори за работата си и за музея. Помня го като студент — колко се вълнуваше за бъдещето си и какво иска, да направи. Бе имал толкова много, мечти. Сега Лора е тази с мечтите. Тя е щастлива, но той не е, вижда се с просто око. А това не е здравословно за една двойка.

Искам бракът на Лора да е добър. Моят невинаги бе такъв. Двамата с Тео се обичахме, но се наранявахме. Аз съм възпитана по друг начин — родителите ми правеха всичко възможно да не се нараняват. Бяха добри един с друг и добри един за друг. Това искам за Лора и Роби, искам да са като мама и татко, не като Тео и мен.

И все пак, дори когато си го помисли, в главата й изплуваха неясни спомени от кавги между Ана и Джоузеф. Не се случваха често, но бяха много остри и изключително болезнени. И винаги баща й ги бе започвал — от ревност. На няколко пъти едва не обвини Ана, че е влюбена в друг мъж. Беше несправедливо от негова страна и напълно невярно. Но все пак в майка й сякаш винаги бе имало някаква резервираност… не, не, истината беше, че баща й, който бе голяма опора за Айрис, винаги се бе чувствал несигурен по отношение на жена си. А подобно чувство би могло да си направи лоши шеги с всекиго.

Не ми се мисли за това сега. Не искам да си спомням времето, когато баща ми подозираше мама за нещо, което не би простил никога. Тя бе невинна, накрая той го разбра и двамата бяха щастливи. Както искам да е щастлива и дъщеря ми. Моята дъщеря, която е досущ като майка ми.

До нея Тео дишаше все така спокойно. Тя се заслуша за миг. Напоследък изчакваше да се увери, че той е добре, преди самата тя да се унесе. Според лекарите съпругът й се крепеше, предвид тежкия инфаркт, но вече бе получил два микроинфаркта — единия посред нощ. Затова сега в единия ъгъл на стаята имаше кислороден апарат. Айрис се опитваше да се успокои от факта, че той е там, но истината бе, че това оборудване я плашеше. Единственото, което я успокояваше, бе звукът от равномерното дишане на Тео, докато спи. Затова сега лежеше до него и се ослушваше. Това малко упражнение бе безполезно, но тя просто имаше нужда от него.

* * *

Преди да отвори очи, Тео изчака да се увери, че съпругата му е заспала. Айрис не подозираше, че той знае за наблюдението, на което го подлага, преди да заспи, за да се увери, че е добре. В миналото подобно внимание би го подразнило, но сега намираше, че е хубаво да те обичат така — особено след всичко, което двамата бяха преживели. Той обърна глава — много леко, внимавайки да не събуди, — за да погледне лицето й върху възглавницата него. Айрис. Съпруга. Любима.

Извървяхме дълъг път заедно, скъпа моя. Иска ми се да можех да ти благодаря, че беше до мен. Но знам, че каквото и да кажа, сега само ще те подплаша. Може би по късно, когато съм по-близо до… е, може би по-късно ще намеря подходящия момент.