Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Уорнър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartwood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Elina15(2020)

Издание:

Автор: Белва Плейн

Заглавие: Изневяра

Преводач: Маргарита Дограмаджян

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хермес

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 08.07.2011

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1017-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13679

История

  1. —Добавяне

Тринадесета глава

Жената на портрета не беше Айрис. Явно не. И все пак, тези толкова познати тъмни очи… и тази уста… и този нос.

— Това е баба! — настоя Кейти. — Тя не е от хората, кой то приличат на други хора. Специална е. Трябва да е тя.

— Наистина прилича на нея… много прилича… но не може да е, Кейти…

— Хайде да влезем вътре да попитаме.

Лора хвърли поглед на часовника си. Утре сутринта трябваше да достави седем кошници със закуска на нов хотел, който ползваше услугите й отскоро. Ако изпуснела влака за вкъщи, щеше да й се наложи да работи до късно, за да е готова навреме. Но портретът наистина приличаше много на Айрис… Тя улови Кейти за ръка.

— Добре.

Двете влязоха в магазина.

* * *

— Хубава картина, нали? — усмихна се сивокосата жена, която обслужваше магазина. Носеше табелка, на която с червени букви бе написано „доброволец“. — Боя се, че не знам много за нея. Шефът знае историята на всички дарения, но току-що си тръгна.

Тя извади портрета от витрината и го подпря на една маса, за да могат Лора и Кейти да го видят по-добре. Лицето на Айрис… е, не на Айрис, но на някого, който приличаше досущ на нея… гледаше към прашния магазин със затворено, надменно изражение.

Е, поне в това се различават. Мама никога не е изглеждала надменна.

И все пак приликата бе стряскаща. Лора вече съжаляваше, че бяха влезли в магазина. Картината я караше да се чувства неловко.

— Не мисля, че художникът е известен — продължи жената. — Всъщност, сигурна съм, защото иначе щяхме да я запазим за коледния търг на произведения на изкуството. Но мога да ви кажа кой я е дарил.

— Няма нужда — спря я Лора, но жената вече ровеше в някакви чекмеджета.

Извади голяма черна тетрадка.

— Намерих я — каза след секунда. — О, това е интересно, дарителката е Леа Шърман, имаше бутик точно тук, на Медисън Авеню. Много елегантно място. Предлагаше истинска европейска мода, вече няма такава. — Жената се усмихна на Лора. — Спомням си, защото когато пораснах мама ми купи първата скъпа рокля оттам. Магазинът се наричаше „Леа“ или нещо подобно…

— „Chez Leah“[1] — каза Лора и кой знае защо, потрепери. — Майка ми пазаруваше оттам. И баба ми също.

— Какво съвпадение. Всъщност може и да не е. Едно време повечето модерни жени в Ню Йорк пазаруваха от „При Леа“.

— Да, сигурно е било така — отвърна разсеяно Лора. Отново бе вперила очи в портрета, вече й бе трудно да се откъсне от него.

— Мамо, може ли да го купим? — Кейти прекъсна мислите й. — Продава се, нали? — обърна се към продавачка.

— Да, мога да погледна цената.

— Ще я подарим на баба — каза Кейти. — Сигурна съм, че ще иска да я види.

В паметта на Лора изплува неясен спомен: беше тийнейджърка и с майка й бяха заедно една събота, когато Айрис, ни в клин, ни в ръкав, бе споделила: „Като дете винаги съм се чувствала не на място“.

Навремето Лора не се бе замислила над думите й. Нейната свенлива майка винаги бе негодувала срещу собствената си красива и чаровна майка и това просто изглеждаше като поредното оплакване за детството й. Ала сега докато Лора гледаше портрета пред нея, реши, по причини, които не би могла да определи, че Айрис не бива да вижда портрета на жената, чиито тъмни очи толкова много приличаха на нейните. Освен това не искаше точно тя дай го покаже.

— Не можем да носим това нещо през целия град, Кейти — каза само. — Рамката изглежда много крехка, ще счупим. — Тя се обърна към продавачката. — Съжалявам!

— Ако желаете, бих могла да ви покажа два прекрасни акварела…

— Не днес, благодаря.

— А бихте ли се подписали в книгата ни за гости? Можем да ви включим в списъка на клиентите.

На Лора изобщо не й беше до това, но жената явно бе разочарована, че не е успяла да им продаде нищо. Лора се подписа в книгата.

— Значи сте абсолютно сигурна, че… — поде жената, но Лора я прекъсна:

— Трябва да тичаме, ако искаме да хванем влака — обясни. Отвори бързо вратата на магазина и избута Кейти през нея. — Късмет с продажбата на картината — пожела през рамо на продавачката.

* * *

Лора и Кейти изпуснаха влака, затова Лора изостана с работата си, както бе предсказала. Беше един часът през нощта, когато Роби се събуди, осъзна, че още не си е легнала, и най-сетне я откри в балната зала.

— Какво правиш? — попита, търкайки сънено очи.

— Сложила съм да пека фруктовите рула за утре и реших да поизстържа дървенията тук.

— Моята сторъка съпруга.

Сега Роби изглеждаше по-добре, отколкото в Калифорния, когато бе толкова сърдит на света. Наченките на двойна брадичка и коремчето бяха изчезнали. Но Кейти бе споменала, че не му е приятно да работи в музея…

„Доволен ли си, Роби? Харесва ли ти новото ни начало?“, искаше й се да го попита. Но нямаше да го направи, защото твърде много се боеше. Защото, ако той не беше щастлив, тя нямаше да знае какво да предприеме. И не искаше да изпитва вина заради него. Знаеше, че това е егоистично, но не можеше другояче. При нея всичко вървеше чудесно; обичаше къщата си и се вълнуваше от работата си, не я интересуваше, че е един часът през нощта, а тя все още пече рула и жули с шкурка. Работата ме удовлетворява и затова не изпитвам умора, Роби. Надявам се и ти да си удовлетворен.

— Бих предложил да ти помогна — Роби прекъсна мислите й, — но и двамата знаем какво се случи последния път, когато се опитах да сваля тапетите.

— С парочистачката се работи трудно — каза тя безгрижно.

— И аз не се справям.

— Не всеки е сръчен в ръцете. Но ти си мозъкът на всичко тук.

Мразя се, когато говоря така — когато се подценявам по този начин. Но се опитвам да те накарам да се почувстваш по-способен от мен. И не ми харесва, когато се усмихваш така.

— Искаш ли да ти направя чай или горещ шоколад? — попита.

— Не, благодаря! Ти може и да издържаш на безсъние?! Но аз съм простосмъртен. Връщам се в леглото. — Тръгна към вратата, но внезапно се обърна. — Лора? — каза. — Не си мисли, че не знам колко си способна.

Тя се почувства така, сякаш я бяха уловили в лъжа.

— Аз не…

— Недей, чу ли? Мога да преценявам хората.

— Ами… Благодаря ти.

Бедата бе, че тя не знаеше дали това му харесва или не. Съпругът й ставаше все по-труден за проумяване.

— Правиш всичко с такава лекота — продължи той.

— Е, някои неща. Да ушиеш покривка за легло и да изпечеш кейк не е висша математика.

— Неуморната Лора Макалистър с нейния страхотен дух. — Той се засмя. Но не я гледаше, затова тя не видя дали смехът е стигнал до очите му. — Някой трябва да напише книга за теб. Може и ти самата. Обади се на тукашния вестник. Те имат такава рубрика.

— Не мога да се обадя във вестника и да се хваля сама. А и никой няма да се интересува от мен.

— Колко жени могат да се похвалят с подобен дух? По дяволите, Лора, ти си сбъднатата американска мечта. Ти си като онова момиче скаут, което пораства и завладява света. — Той отново се засмя и тя отново не можа да види очите му. — Не се подценявай. Направи си реклама. Работата ти ще се увеличи стократно.

— Не знам…

— Ще видиш, че съм прав. Ти си от хората, които никога не се провалят. Всички обичат да четат за победители. — Той се прозя. — А сега отивам да си легна.

След като си тръгна, тя още имаше чувството, че не знае какво мисли съпругът й — нито за къщата, нито за работата й, нито за живота им. Или за нея самата.

Ако имах съвършен брак, нямаше да се чудя какво му е в главата. Щях да съм наясно, защото щяхме да разговаряме. Но вече не съм сигурна дали знам какво е съвършен брак. Понякога дори си мисля, че колкото по-малко казваш, толкова по-добре.

Тя продължи да жули с шкурката. След няколко минути в стаята влезе Моли. Лора настани кучето — чиито стави вече започваха да се сковават от артрита — на една купчина стари чаршафи.

— Сега сме само двете, момичето ми — промърмори и продължи да работи.

Бележки

[1] При Леа (фр.). — Б.пр.