Белва Плейн
Изневяра (10)

Десета глава

Понякога, когато членовете на семейството са много близки, сякаш братята ти знаят какво мислиш, преди го направиш. И имат тази стряскаща способност да усещат, че се каниш да промениш нещо, когато самият ти още си мислиш, че ще продължиш със статуквото. Точно така се чувстваше Лора в онази студена нощ в края и декември — така се бе случило, че седеше на масата в кухнята на родителите си и с тримата си братя. Работата по спалнята на долния етаж бе приключила, Тео щеше да се прибере от болницата на следващия ден, а Лора се връщаше в Калифорния на по-следващия. Затова семейството се бе събрало да я изпрати. В един момент Айрис, Кристина и Джанет не бяха наоколо и Лора седеше на масата! Пиеше кафе със Стив, Фил и Джими. Фил бе този, който зададе въпроса:

— Лора, колко време Роби работи върху дисертация си?

Това я свари напълно неподготвена.

— Моля?

— Седем години, нали? — продължи Фил.

— Не знаеш колко е трудно. Писането на дисертация изисква време. Той не може да я претупа…

— Наричаш седем години „претупване“? — По-малкия й брат не възнамеряваше да й спести нищо. Понякога го правеше. — И колко още му остава?

— Не мисля, че е твоя работа… — започна тя, но сега се намеси Джими.

— Не всеки става за научна работа — отбеляза.

— Този докторат е мечтата на Роби.

— Всички имаме мечти, но понякога не можем да ги осъществим. Не е позорно, стига да го приемем и да продължим нататък — продължи Фил, който бе направил точно това. Говореше от личен опит.

— Но да се самосъжаляваш и да караш близките си да страдат с теб е егоистично — добави Стив, който бе преобразил собствения си живот. И той говореше от личен опит.

— Ще свърши ли тази година? — попита Джими. — Или следващата? Или по-следващата?

И тя си бе задавала същия въпрос — но отказваше да признае, че е така… от месеци.

— Ще свърши, когато свърши — сопна се. — Хайде да сменим темата. Някой иска ли още кафе?

Ала братята й бяха синове на баща си — не отстъпваха само защото някой им казваше да го сторят. Особено ако този някой бе тяхната сестра.

— Може би едно ново начало ще се отрази добре и на двама ви — настоя Джими.

— Даже може да е по-добре за Роби, отколкото за теб — отбеляза нежно Стив. Тя усети как очите й запариха. Стив Рядко биваше нежен. — Колко още ще върши черната работа на професор Хокинс и ще гледа как връстниците му го изпреварват?

— И колко дълго ще издържи със съзнанието, че е провалът на катедрата? — безжалостно попита Фил. — Знаеш, че всички мислят така, Лора. Академичните общности са същинско гнездо на оси.

Знаеше го. Още по-лошо, и Роби го знаеше. Сега вече наистина й се доплака.

— Скъпа, опитваме се да ти кажем, че може би това продължава твърде дълго — обобщи Джими. Той умееше да е внимателен.

— Наистина продължава твърде дълго — отсече Фил. — Дори Роби не може да спре, значи трябва да го направиш ги.

Лора примигна, за да прогони сълзите.

— Лесно ви е да го кажете! — нахвърли се на братята си. — Нали няма вие да го правите.

* * *

Но, разбира се, след като веднъж въпросът за ново начало — поредното ново начало — бе повдигнат, тя не бе състояние да го загърби. Особено след като и самата тя бе мислила за същото. Проблемът беше, както бе изтъкнала и пред момчетата, че Роби не желаеше да е друг, освен археолог. Беше на трийсет и три, което не беше много, но не беше и двайсет и три, а трябваше да започне отначало. И да признае, че се е провалил в мечтата си. Щеше да е много сърдит на жената, която го накара да си признае това.

Но стана така, че не се наложи Лора да го кара да признава каквото и да било. Защото вечерта преди полета си за Калифорния тя получи обаждане от Роби.

— Беше само купон, Лора, само купон. — Гласът му по телефона звучеше нападателно. Винаги ставаше такъв, когато бе изплашен. — Само няколко хлапета в един от техните апартаменти, да отпразнуват излизането във ваканция. Поканиха ме да се отбия за малко, което според ме си беше комплимент; затова уредих детегледачка за Кейти и отидох. На купон в частен дом. Не съм нарушил проклетото правило на Хокинс да не ходя на бар със студентите си.

— Той не говореше за ходене на бар, Роби. Според него ти допускаше прекалена близост с тях.

— Е, не съм съгласен. И се уморих да ме наказват само защото някакъв кретен от комитета на бившите възпитаници — дето не знае какво да си прави парите — не искал да признае, че дъщеря му е с лабилна психика! Това беше причината за всичко, аз нямам никаква…

— Роби! — прекъсна го Лора. — Какво се е случило?

— Нищо! Нищо толкова шокиращо за хора, които работят с днешните хлапета. Искам да кажа, ако Хокинс още не е разбрал, че повечето му студенти опитват марихуана…

— Божичко. На купона е имало наркотици?

— Марихуана, Лора. Не драматизирай. Просто малко канабис.

— Който е незаконен. Не ми казвай, че ти…

— Разбира се, че не съм пушил със студентите си! Не съм идиот. Освен това съм опитвал и не ми хареса.

Сигурно точно така бе казал и на студентите, когато бе отказал да пуши марихуана. Давайки им да разберат, че не е против. О, не! Печеният господин Макалистър вече е опитвал „това нещо“, но просто не го е харесал. И разбира се, не бе предупредил студентите, че нарушават закона и правилата на университета. Но най-вече не им е казал, че ще напусне купона, ако продължават да пушат дрогата, тъй като е длъжен да докладва. Вместо това сигурно ги бе предразположил: Моля ви, не ме наричайте господин Макалистър тази вечер. Баща ми се казва така. Аз съм Роби. Това бе представата му за границата, за която му бяха говорили. Стомахът на Лора се сви от болезнен страх. Представяше си как е завършила вечерта.

— Какво се случи после?

— Купонът стана много шумен. Наистина много. — Последва пауза. Когато мъжът й заговори отново, нахаканият му тон бе изчезнал. Сега започваше да се самосъжалява. — Това е единствената ми голяма грешка, Лора. Трябваше да помоля хлапетата да карат по-кротко. Но истината е, че и на мен ми беше приятно — отдавна не ми е било толкова хубаво. Затова не казах нищо. И разбира се, един от съседите се обадил в полицията.

Тя си го представи съвсем ясно.

— Разбирам.

— Оттам се обадили на университетската полиция — в знак на добри чувства. Затова не беше чак толкова зле.

— Колко зле беше?

— Видяха марихуаната. И докладваха за нея. Но само на университета. А от университета не искат никой да иде в затвора. — Той си пое дълбоко дъх. Гласът му потрепери. Сега и очите му щяха да се напълнят със сълзи. — Общо взето три хлапета са временно отстранени, момчето, което организира купона, е изключено и… и догодина твоят съпруг няма повече да е преподавател в университет „Къстис“. Тоя лицемер Хокинс ме уведоми, че щял да ме уволни. — Това беше. Възелът в стомаха й се отпусна. Случило се бе най-лошото. — Щял да ме държи до края на учебната година, да не каже някой, че ме уволнява заради купона. — После продължи: — Изглежда, мисли, че трябва да съм му благодарен, само че аз знам, че спасява собствения си задник. Страхува се, че случилото се ще се отрази на репутацията му, и затова ще се опита да го покрие. Дори не иска да ме защити.

Значи Роби най-сетне го бе направил. Загубил бе крехката си позиция в университета. И тъй като едва ли щяха да го включат в докторантска програма в друг университет без препоръката на Хокинс, с мечтата му също бе свършено. Мечта, която бе споделяла и Лора в продължение на седем години.

— Лора, там ли си? Виж, наясно съм, че се издъних. Знаех, че Хокинс ми е вдигнал мерника. Трябваше повече да внимавам. Имаш пълно право да се ядосваш…

Тя чу хленченето в гласа му, но не я интересуваше. Не искаше да го успокоява или да търси начин да му повдигне самочувствието. Телефонът беше в кухнята на майка й и тя се загледа в шкафовете над мивката. Бяха доста очукани, жалко — нямаше да има време да ги боядиса, преди да се върне в Калифорния. Да се върне при… какво?

— Роби, ами нашата къща?

— Тя е на университета. Ще я загубим веднага щом свърши учебната година.

И неговата заплата нямаше да я има. И без това сякаш никога не стигаше, но сега, когато Лора знаеше, че мъжът й няма да я получава, й се видя като цяло състояние. И той ще спре да я получава след колко месеца? Четири и половина? Само толкова време ли имаха? Къде ще идем сега? С малко дете и огромно куче, без работа? Как ще живеем?

— Дали не можеш да говориш с Хокинс и да му обясниш…?

— Да не си луда? Искаш да пълзя пред него? Няма да стане! И в Блеърс Фолс няма да се върна. Изключено.

Това поне бе добра новина. Лора най-сетне бе видяла родното му градче и не беше очарована. А и родителите на съпруга й я харесваха толкова, колкото и тя тях.

— Баща ми ще умре от удоволствие, ако се прибера у дома с подвита опашка! Кучият му син цял живот чака да се проваля. И ще разбия сърцето на мама. Не мога да й причиня това… не мога. — Роби се разрида. И тя най-после го съжали.

— Всичко е наред, Роби. Всичко е наред — започна да го успокоява.

— Не е наред. Имаш пълно право да си бясна… Имаш пълно право да ме напуснеш.

— Никога не бих го направила. — Ако бракът ми пропадне, това ще разбие сърцето на моята майка. Аз също искам да държа родителите си настрана.

Но имаше и други членове на семейството й. Членове, които щяха да се радват да чуят, че Роби се е отказал от мечтата си за докторска степен… И да им помогнат…

От другата страна на линията Роби вече се успокояваше.

— Съжалявам — промърмори. — Не биваше да си позволявам… Не биваше да правя това. Беше просто… като си помислих, че може да се върна там… в Блеърс Фолс… Толкова работих, за да се измъкна от това блато… и се заклех, че няма да се върна никога…

— Няма да отидем там. Обещавам. — Лора мислеше на бързи обороти. Стив имаше политически връзки по цялото Източно крайбрежие заради благотворителната си работа, а Фил познаваше всички финансисти на Уолстрийт Джими и Джанет също имаха широк кръг от влиятелни приятели. Със сигурност поне един от братята й можеха да помогне на Роби да получи друга работа. Работа тук някъде в района на Ню Йорк. — Роби, трябва да затварям имам още няколко телефонни разговора. Но не се безпокой, всичко ще е наред.

Когато се качваше на самолета за Калифорния на следващия ден, и тримата й братя вече разпространяваха новината, че сестра им иска да се върне на Източното крайбрежие и че зет им си търси работа.

Догодина ще покажа на Кейти сняг, помисли си Лора, докато самолетът се издигаше във въздуха.