Белва Плейн
Изневяра (7)

Седма глава

Помощта дойде под формата на среща на Роби с неговия научен ръководител. Професор Хокинс знаеше за проблемите на докторанта си и го бе поканил на обяд в стола на факултета. Въпреки дълбокото отчаяние, в което бе изпаднал, Роби не посмя да откаже.

— Знам, че имаш голям потенциал, Роби — поде професор Хокинс, след като поръчаха сандвичите с говеждо. — Все още вярвам в теб. Но ти тъчеш на много станове. Мисля, че мога да ти помогна.

Предложението му бе място за Роби в катедрата. Имаше два курса по археология за първокурсници, които Хокинс водеше всяка година, поне така пишеше в брошурата на университета. В действителност професорът прехвърляше това задължение на някой от своите докторанти. Сега младият мъж, който ги водеше, напускаше и Хокинс бе избрал Роби за негов заместник. Натоварването нямаше да е голямо, определено по-малко от онова, което Роби имаше в момента, а когато поемеше курсовете, заплатата му като асистент на Хокинс щеше да се увеличи. Най-хубавото обаче беше, че Роби щеше да може да получи жилище от университета. За по-малък наем от сегашния той щеше да може да наеме цяла къща.

Благодарността на Роби към научния му ръководител граничеше с преклонение. Лора беше резервирана. Нейните наблюдения бяха показали, че професор Хокинс обича да е заобиколен от млади поклонници, но не прави много за кариерата на хората, които работят за него. Изненадващо голям брой от тях така и не завършваха докторатите си. Но поне сега Роби бе започнал да й говори.

— Съжалявам, че се държах като кретен — извини се той; — Никога не съм съжалявал, че се ожених или че имаме Кейти.

— Знам — успокоила го бе тя. И си бе казала, че каквито и резерви да има по отношение на професора, двамата с Роби се нуждаят от нов старт.

* * *

В началото изглеждаше, че е точно такъв. На Роби му харесваше да преподава и студентите го обичаха. Повечето се записваха в курса, за да изпълнят задължителното изискване на университета за втори предмет, и това, че Роби успяваше да привлече интереса им, се отрази добре на самочувствието му. А и преподаването не изсмукваше времето и силите му, както частните уроци и работата в магазина за обувки. Сега можеше да учи повече.

А новата къща беше същински рай. Разположена бе на тиха улица и гледаше към парк, в който Моли и Кейти можеха да играят. Имаше и стая за гости, която Роби можеше да използва за кабинет. Дори разполагаха със заден двор, вярно, миниатюрен, но си беше техен. Разбира се, къщата бе малка и преди Лора сигурно би казала, че е задушаваща. Но не и сега. Сега тя благодареше на Бога, че няма съседи над главата си, които да пускат силно музиката посред нощ. Залови се да я превърне в свой дом.

Засади на двора малка цветна леха и скоро из цялата къща имаше вази, пълни с отгледаните от нея рози. Градинарството й се удаваше, двете с баба й всяко лято бяха прекарвали часове в грижа за крушовите дървета и плевене на лехите с бледоморав и кремав флокс. През тези часове Лора бе научила доста за почвата, слънцето и водата и когато сега гледаше как миниатюрната й градинка цъфти като луда, искаше й се нейната бабинка да може да се върне само за две минути, за да й покаже каква добра ученичка е била.

Интериорът на къщата беше друго предизвикателство. Когато двамата с Роби я наеха, им казаха, че не е напълно обзаведена, но те бързо откриха, че това е меко казано. Лора започна да обикаля магазините втора ръка, за да увеличи мизерния брой мебели в къщата. Скоро имаше колекция от съкровища: очукани маси, столове и скринове, които се зае да освежава с шкурка и боя. Взе си една стара шевна машина и уши завеси от парчета останал плат, нае книги от библиотеката и се научи да тапицира дивани. Няколко преподавателски съпруги я посъветваха да използва таланта си и да започне да декорира къщите на хората с по-ограничен бюджет.

Всъщност и Лора си го бе помислила. Опитваше се да измисли как да изкара нещо допълнително. Въпреки че финансовото им положение се бе подобрило заради евтиния наем и по-голямата заплата на Роби, малко пари отгоре нямаше да са излишни. Но накрая й хрумна нещо по-добро от декорирането на къщи. В града имаше една кетърингова компания, която осигуряваше храната за всички купони и благотворителни събирания, провеждани в университета. Лора бе присъствала на няколко от тях и макар ястията да бяха наред, намираше сладкишите за ужасни. Разбра, че идват от една пекарна в Лос Анджелис и че собственичката на кетъринговата компания също не ги харесва. В продължение на два дни Лора пече сладкиши, после отиде да се срещне с жената в приятния й офис, разположен в един търговски център.

— Дано не ви прозвучи обидно, но още на дванайсет можех да правя по-добра шоколадова торта от онази, която сервирахте на обяда на преподавателските съпруги миналата седмица — каза направо. — Ако не ми вярвате, опитайте тази. — Отвори кошницата, която носеше, и подаде на жената парче „Горска шоколадова торта“, по рецепта на баба й и с малко въображение от нейна страна. — Използвам ягоди вместо череши — обясни на жената, която тъкмо поднасяше вилицата към устата си. Този ден Лора излезе от офиса на кетъринговата компания с две поръчки за „Горска шоколадова торта“ с ягоди. С първата си заплата купи чифт розови маратонки за Кейти.

Роби продължаваше да изкарва повече, но парите, които печелеше Лора, им позволяваха някои екстри. Дори можеха да заделят малко за черни дни и на Лора това й харесваше. Вече имаха и приятели и това също й харесваше. И ако от време на време изпитваше носталгия по Североизтока и Ню Йорк, казваше си, че не бива да се глези толкова; сега трябваше да създава нов живот за семейството си. Роби трябваше да е в Южна Калифорния. Тук щеше да се яви на устния си изпит и да се сдобие с докторската си титла, за да започне кариерата, която му беше мечта още от детските години. Тази мечта беше по-важна от нейната глупава носталгия по дома.

Само че не се случи точно така: Роби наистина издържа устния изпит при повторния опит. Но нямаше никакво празнуване и леене на шампанско, както бе очаквала Лора. Сякаш нещо се бе случило с Роби — той така и не успя да си възвърне предишната самоувереност. Вместо това, с гузен поглед, от който Лора малко се уплаши, й призна, че представянето му на изпита е било слабо и всъщност е щял да се провали за втори път, ако не било застъпничеството на Хокинс. Тази информация бе дошла от самия велик професор и на Лора й се прииска да може да му каже какъв безчувствен глупак и егоцентрик е. Но съпругът й вярваше на думите на научния си ръководител и сега един изплашен и смачкан Роби започна да пише дисертацията си, която бе последната стъпка по пътя му към доктората.

* * *

В кухнята Лора въздъхна и прокара пръсти през рошавата козина на Моли. Роби бе започнал дисертацията си преди седем години. Все още се опитваше да я довърши. Тя вече не си спомняше колко пъти бе започвал и спирал. Пренаписваше глави, изхвърляше ги, връщаше се към първоначалния вариант, а после се отказваше от всичко и започваше отначало.

Това е, защото си забравил кой си, хиляди пъти й се бе искало да му изкрещи през тези дълги седем години. Спомни си колко си интелигентен. Спомни си кой беше, Роби! Ала той нямаше да я чуе.

Постепенно професор Хокинс спря да говори с Роби за бляскавото му бъдеще. Нетактично го товареше с работа за уикендите и празниците. А Роби никога не му отказваше. Защото, както се оправдаваше пред Лора, къде другаде би могъл да иде. Светът на археологията едва ли щеше да чука на вратата му с предложения за работа, когато вземе доктората си. Но Лора знаеше, че Роби още се опитва да се докаже на Хокинс, защото за него той бе като бащата, който винаги бе искал да има. Не виждаше обаче, че Хокинс е спрял да го подкрепя.

— Той те използва — най-сетне му каза Лора.

— Ти не знаеш нищо за йерархията в университета. Аз не пека сладкиши за дамски партита, Лора. Животът ми е малко по-сложен от твоя.

Заяждането с работата й не бе толкова изненадващо; тя вече си бе изградила известна репутация — и поспечелила пари — с новото си занимание и усещаше, че на него му е неприятно. Сега знаеше със сигурност. Освен това на него не му харесваше, че тя е „неоснователно оптимистична“, както я нарече. Изглежда, не разбираше, че понякога за това е нужна воля.

* * *

Единствената утеха на Роби беше обичта на студентите му. И тъй като самочувствието му катастрофално намаляваше, той сякаш забрави, че ги е спечелил със знанията и любовта си към предмета. Сега искаше да е техен приятел.

— Получава се, защото хлапетата усещат, че съм като тях — обясни на Лора. — Виждат, че не съм някакъв академичен сухар.

Само че от него не се очакваше да е като хлапетата. Очакваше се да се държи като възрастен. Част от работата му беше да поддържа известно разстояние между себе си и студентите, ала той го размиваше, защото се нуждаеше от това. Затова, съвсем закономерно, накрая попадна в неприятна ситуация.

Една студентка, момиче с тъжни очи, което имаше сериозни емоционални проблеми — по-късно всички щях да се съгласят, че е така, — взе приятелското отношение и Роби за нещо по-дълбоко и отчаяно се влюби в него. Когато най-сетне осъзна, че чувствата й не са споделени, направи неубедителен опит за самоубийство.

Никой не повярва, че Роби наистина е имал връзка момичето, но баща й го обвини, че я е поощрявал. Тъй като човекът бе бивш възпитаник на университета и един от неговите най-големи спонсори, професор Хокинс са принуди да защити Роби и самият той да преживее неприятни моменти. За негова чест, изобщо не помисли да изостави Роби, но след като момичето напусна университета, му изнесе унищожителна лекция за неподходящото му поведение и липсата на правилна преценка. Вместо да се замисли върху думите му, Роби обяви сърдито, че Лора е била права за Хокинс от самото начало.

— Той е пълен егоист, също както ти каза — горещеше се мъжът й. — Беснее, понеже е трябвало да ме защити пред ректора! А сега, вместо да е на моя страна, ми казва да спра да общувам със студентите си. Представяш ли си? Това момиче не беше наред, а обвиняват мен. Няма професор или преподавател в този университет, който да не е пил бира с хлапетата. Това е единственото, което правех. Знаеш го, Лора.

Да, но също така знам, че не спази дистанцията.

* * *

След няколко седмици, както обикновено в подобни случаи, злощастният инцидент и момичето с тъжните очи и емоционалните проблеми бяха забравени. Но срещу името на Роби стоеше черна точка. А професор Хокинс за първи път си даде сметка, че човекът, на когото разчита да му върши черната работа и да му улеснява живота, може да е таралеж в гащите. Затова от този момент нататък за Роби бе жизненоважно да пази поведение. И той много внимаваше. Вече не ходеше да пие бира в петък вечер със студентите си както преди и повече не стъпи в пицарията или в другите им любими местенца. Но Лора знаеше, че се чувства несправедливо наказан, и се тревожеше да не стане неуправляем.

* * *

Сигурно Лора бе дръпнала твърде силно козината на Моли, защото кучето изскимтя и се отдалечи. Тя се изправи и му даде бисквита в знак на извинение.

„Дали онзи несполучлив изпит не бе причината за всичко, което последва?“, чудеше се Лора, докато Моли дъвчеше доволно в краката й. Дали това не бе съсипало окончателно самочувствието му?

Но подобно нещо бе абсурдно. Животът е пълен с провали и преодоляването им само те кара да израстваш. Един-единствен провал не е в състояние да унищожи куража ти — или самочувствието ти, — освен ако винаги не са били уязвими. Сигурно у Роби е имало нещо от самото начало, някаква слабост, която тя бе пропуснала да забележи в умния, красив, но непроверен младеж, когото бе обичала и за когото се бе омъжила. Все още го обичаше, но сега любовта й бе примесена със съжаление. А това не беше хубаво чувство за една съпруга… или съпруг.

— Радвам се, че с Роби и Кейти ще идем у дома за Деня на благодарността — обърна се Лора към Моли. — Ще ни се отрази добре да се махнем оттук за няколко дни.

В този миг телефонът иззвъня. И изведнъж светът се завъртя на сто и осемдесет градуса. Когато спря да се върти, под нозете й не бе останала земя.

— Лора, не би ли могла да вземеш по-ранен полет? — На телефона беше Джими, гласът му звучеше твърде овладяно, твърде спокойно. — Татко получи сърдечен пристъп.