Белва Плейн
Изневяра (29)

Двадесет и девета глава

Красивата част от родния град на Роби, или така нареченият център, бе преживяла трудни времена — същата история, както навсякъде в страната. Имаше очарователна главна улица със следи от магазини и ресторанти, които някога се бяха простирали от единия до другия й край. Сега бяха преместени в близкия мол, а достолепните стари къщи около градския площад се използваха за офиси и апартаменти под наем — с натъпкани като сардели обитатели.

Къщата, в която бе отраснал Роби, се намираше в покрайнините на града, в нещо като работнически квартал, който сега се бе разпрострял надолу по хълма. Майка Макалистър гордо обяви, че ще я продаде и ще се премести в новия жилищен комплекс. Лора не виждаше никаква разлика между апартамента, който бе избрала свекърва й, и другите двеста и петдесет жилища, но майка Макалистър бе изключително въодушевена. Освен това се зарадва на Лора, или поне така каза, и прояви желание да я разведе из града, докато Роби е в магазина. Това бе нещо ново, тъй като майка Макалистър не криеше, че е искала различна жена за Роби. Сега обаче изведнъж се оказа, че желае двете да са приятелки.

И това не бе единствената изненада. Лора скоро откри, че свекърва й не е единствената, която ще купува имот, Роби също се бе оглеждал за жилище. И гореше от желание да покаже на Лора какво е намерил. Още през втория й ден в Блеърс Фолс я заведе да види една къща в съвсем нов комплекс с голяма порта, построен върху игрище за голф.

— Е, няма да е като тузарската къща, която ти ремонтира с толкова любов и собствените си ръце — захапа я той. — Но е светло и просторно… и с много слънце! Освен това покупка в Уиндзор Истейтс е добра инвестиция. Всяка къща е строена по поръчка и всички са различни. — Той мина с колата през автоматично отварящата се порта — брокерът му бе дал пропуск — и след малко намери къщата, която търсеше. Въведе Лора вътре и веднага започна многословен коментар. — Този еркерен прозорец гледа към игрището за голф! — обяви доволно. — Оборудването в кухнята е съвсем ново. — Явно се бе влюбил в къщата. — Точно от това имаме нужда, Лора. Започваме отначало, а тази къща е слънчева и модерна. Сигурен съм, че и Кейти ще хареса.

Но аз не съм се съгласила да се преместим тук.

* * *

Следващата им спирка бе универсалният магазин „Ландън“ — семейният бизнес. Някога магазинът бил единственият притегателен център в града, разположен в сграда в стил „бел епок“ — истинско бижу от сив камък. Преди десет години обаче чичо Дан продал бижуто и го съборили с булдозери, за да се освободи място за паркинг. Сега според майка Макалистър на това място бандите продавали дрога. Междувременно чичо Дан бе отворил повторно магазина, този път в малък търговски център. Наблизо имаше по-голям мол, но търговският център бе подобно място за семеен магазин със старомодно обслужване и стоки на средни цени. Като бизнес дама Лора приветства избора на чичо Дан.

Още щом се озова в магазина, тя осъзна, че чичо Дан проявил усет и в друго отношение. В офисите отзад бе представена на двама души, и двамата с титла „старши управител“. На Лора бързо й стана ясно, че работата и всъщност е да следят за подробностите — особено в сферата на финансите, — което би отегчило Роби. Съпругът й бе вицепрезидент на компанията, но чичо Дан се бе погрижил да му помагат двама професионалисти, които си разбират от работата. Явно бе наясно със слабостите и племенника си.

Но отвън, сред клиентите, Роби бе в стихията си. Беше ясно, че персоналът го обожава, и то с основание. Той не само знаеше имената на всички служители, както и тези на роднините им, но бе отделил време да научи и подробности за живота им. Лора скоро стана свидетел на демонстрация на приноса му за гладкото ръководене на универсалния магазин „Ландън“.

— Здравей, Агнес. — Роби поздрави сивокосата жена на щанда за дамско бельо. — Искам да те запозная със съпругата си Лора. — Той се усмихна широко на жената и тя с радост му върна усмивката. — Агнес работи в магазина от петдесет и шеста година. Съпругът й Джоухан е имал цветарски магазин в центъра, на Трета улица. От неговия магазин са купували цветята за сандъчетата по первазите на старата ни сграда. Било е славно време, нали, Агнес?

Лицето на продавачката порозовя от удоволствие, докато, заедно с шефа си, си припомняше подробности от миналото. Благодарение на вниманието, което получи, сега тя щеше да се справи по-лесно с поредната трудна клиентка, решена да купи сутиен с грешния размер. Нямаше значение, че тази интимност бе породена от собствените потребности на Роби — тя определено допринасяше за печалбите на малкия независим универсален магазин, който устояваше на големите вериги, предлагайки на клиентите си повече внимание и по-учтиво обслужване.

С клиентите Роби бе дори по-чаровен. Когато спря да побъбри с госпожа Гранби — жената му каза името си след половин минута, — която не можела да намери дамска чанта в желания от нея цвят, той й предложи да дойде след две седмици, когато ще има по-голям избор. Успя също да открие, че госпожа Гранби има куче, на име Бъстър, и я уведоми за новите кучешки легла в домашни потреби. Това напомни на Лора за лятото на археологическите разкопки, когато всички го бяха обожавали. Нищо чудно, че обичаше да работи тук.

После изведнъж всичко се промени. Тъкмо минаваха през отдела за обувки, когато едно момиче извика:

— Божичко, вие сте жената от „Добро утро, Америка“!

Напоследък на Лора все по-често й се случваше да я разпознават напълно непознати. Книгата й за сватбите бе хит и макар още да не бе сключила договора с „Добро утро, Америка“, появила се беше в шоуто още три пъти. И резултатът бе, че сега и в Охайо имаше хора, които я познаваха. Телевизията притежаваше невероятна мощ!

Момичето и приятелката й приближиха Роби и Лора.

— Наистина сте вие! Казах й аз на Една, а тя не вярва!

Лора все още се чувстваше неудобно от подобни срещи, макар агентът й за връзки с обществеността да й бе казал, че трябва да свиква. Тя откри, че хората просто искат да са мили. Освен това за продажбите на книгата бе добре да е любезна с потенциалните читатели. Затова Лора поведе разговор с двете момичета — по-отворената се наричаше Доти — и само след минути около нея се бяха събрали пет жени, които се надпреварваха да казват колко са харесали представянето й по телевизията. И макар Роби да се усмихваше, тя виждаше, че той остава на заден план и това не му се нрави.

— За бога, какво прави звезда като вас в нашия затънтен край? — обърна се една от жените към Лора.

— Аз не съм звезда, просто… — опита се да възрази Лора, но друга жена я прекъсна.

— И какво правите в универсалния магазин „Ландън“?

— Не ми казвайте, че сте дошли в Охайо да пазарувате дрехи. — Доти завъртя очи и всички се засмяха.

— Съпругът ми работи тук — обясни Лора и веднага разбра, че е направила грешка, защото Роби се стегна. — Това е неговият магазин… искам да кажа, на семейството… чичо му е собственикът… — заекна тя, влошавайки още повече нещата.

— Аз съм Роби Макалистър — пристъпи напред Роби с най-чаровната си усмивка. — Този магазин е семеен бизнес вече четири поколения. Съпругата ми и аз ще се преместим тук от Ню Йорк. Знаете ли, според мен този град изобщо не е затънтен.

Жените кимнаха любезно и се усмихнаха в отговор, но беше ясно, че не ги е грижа какво мисли той — Лора им бе по-интересна. Две от тях бяха чели книгата й за сватбите и я бяха харесали много. Накрая бе зададен и неизбежният въпрос:

— Ще пишете ли още книги?

— О, да — увери ги Лора. — Следващата ще е или за градинарство, или за ремонтиране на стари къщи.

Последва оживен спор за това коя от двете теми е по-необходима и Лора усети, че Роби се стяга още повече.

— Искам да купя книгата ви — заяви една от жените. — Веднага ще изтичам до отдела за книги. Нали нямате нищо против да ми дадете автограф?

— Имам по-добра идея, ще дойда с вас — усмихна се Лора.

— Боя се, че не сме закупили тази книга — намеси се Роби. После улови Лора за лакътя, усмихна се още веднъж на жените и каза: — Съжалявам, но бързаме. Ще обядваме с управителите на магазина и не бива да закъсняваме.

След като жените се отдалечиха, Лора попита полушеговито:

— И защо не продаваш книгата на жена си?

Лицето на Роби стана яркочервено.

— Аз… ами всички решихме, че ще е конфликт на интереси. — Но от засрамения му поглед стана ясно, че решението за бойкотирането на книгата й е било негово.

* * *

Роби изчака и подхвана темата за преместването, преди да си легнат същата вечер. Щяха да спят в старата му стая в къщата на майка му. На Лора не й хареса, че тази жена я бе превърнала в храм на обещаващата му младост. Роби бе получавал много награди като ученик в основното училище и гимназията и местният вестник бе отбелязвал успехите му. Майка му бе сложила тези статии в рамка и ги бе окачила по стените до неговите грамоти и плакети. Сега избледнелите снимки на момчето с умни очи контрастираха силно с „избледнелия“ мъж пред Лора. Защото въпреки сегашния успех на съпруга й в универсалния магазин, лустрото му бе избледняло, виждаше се с просто око.

Изведнъж на Лора й се прииска баща й да е до нея. Почувства липсата му толкова силно, че изпита физическа болка.

Когато казах на баща ти… Той отвърна, че ти ще се справиш и че вярва в теб. Това бе признала майка й.

Само че не знам дали ще мога, татко. Просто не знам.

Роби седна на леглото, опитвайки се да събере мислите си.

— Виж, и двамата знаем за какво става въпрос… — поде! — Трябва да вземем някои решения.

Той кимна.

— Ето как го виждам аз. Ще е престъпление да загубим „Ландън“ след всички тези години, а няма кой да го поеме, освен мен. Пък и работата ми харесва. Удава ми се. — Той спря и я погледна с очакване. Нима се надяваше, че тези няколко думи ще я убедят и тя ще се премести още утре? Нима си мислеше, че е толкова лесно?

— Видях. — Тя предпазливо не обеща нищо.

— И ми харесва да живея тук.

Знам.

— И ще бъда откровен с теб. Ако решиш да се грижиш само за дома си и да ме оставиш аз да се грижа за теб и за Кейти, ще съм много щастлив. А и за теб ще е по-добре. Ти много се вживяваш в работата си и не знам дали това е здравословно…

— Роби, да не подхващаме тази тема…

— Добре. Не искам да те ядосам. Просто искам ти да си щастлива тук. И макар че предпочитам да не работиш, ще се примиря, ако го искаш.

— Голям жест.

— Ето, ядоса се. По дяволите, вече не знам как да разговарям с теб, Лора.

— Съжалявам. И не съм ядосана. Продължавай.

— Мислих много и знам, че е голяма саможертва да се преместиш тук и да оставиш роднините и бизнеса си. Но ако го направиш, ще се примиря с телевизионните интервюта, книгите и вестникарските колонки — дори можеш да започнеш бизнеса си отначало и да работиш седем дни в седмицата, стига да не го правиш вкъщи. Ненавиждах това. Но с останалото ще се примиря. Обичам те, Лора. Обичам те и ми липсваш. И искам да си тук с мен. — После й отправи старата си чаровна усмивка. — По дяволите, дори ще поръчам бройки от твоята книга за магазина. Ще ги изложа на голямата витрина. — Спря да се усмихва. — Ще направя каквото поискаш, само ела да живееш тук с мен. — Гласът му звучеше умолително.

Стоеше пред нея с някогашните си снимки на стената отзад. Не беше лош човек и тя не искаше да го нарани. Свел бе големите си мечти до малки и сега искаше от нея да ги сподели. Щеше да търпи нейните мечти и нейната кариера, а за него това бе голяма отстъпка. И макар всичко това да й приличаше на провал, тя можеше единствено да излъже и да се преструва, че всичко е наред, и той с радост щеше да й повярва. Просто искаше от нея да е с него. Роби я обичаше според възможностите си. Не беше негова вината, че е неспособен да й даде повече. И не беше негова вината, че тя бе срещнала мъж, който е способен. Ник, който можеше да й даде достатъчно до края на живота й.

Мисълта й прозвуча като клише. Тя заприличваше на героинята от стотиците блудкави филми и пиеси, която трябваше да избира между човека, когото обича, и онзи, за когото е омъжена, между любовта и дълга. И все пак, както всички клишета, и това се базираше на реалността. Потенциалната болка също бе реалност. За толкова много хора.

Татко, не знам как да се справя с това.

Затова Лора направи онова, което бе правила досега, помоли Роби да й даде още малко време.

— Разбира се — отвърна той. — Знам, че трябва да свикнеш с идеята. Не можеш да се разделиш с живота си в Ню Йорк за няколко седмици. А и майка ти ще се нуждае от теб още известно време, наскоро загуби съпруга си. Няма нужда да бързаш. Аз ще дойда след месец и ще поговорим. А през пролетта, ако си готова, ще решим кога да обявим къщата за продажба.

Той я бе разбрал погрешно. Решил бе, че тя го моли за време, за да свикне с мисълта за преместването. Мразейки се за това, че отново се държи като страхливка, Лора не му каза, че все още не е решила какво да прави. Но едно нещо можеше да му каже със сигурност.

— Никога не бих те молила да се върнеш в Ню Йорк. Наистина си щастлив тук.

* * *

В последния ден от гостуването си тя обядва със свекърва си. Отидоха в един от любимите ресторанти на майка Макалистър — място с дантелени подложки за маса и малки солници под формата на патици. Или май бяха лебеди. Храната бе обилно полята с майонеза, имаше желатинови салати и гъсти брашнени сосове.

Любовта на майка Макалистър към Лора сякаш се бе изпарила, докато снаха й гостуваше в Блеърс Фолс. А сега бе ясно, че нещо я тревожи.

— Иска ми се да можех да те разбера — рече накрая.

— Съжалявам, не знам какво имаш предвид — отвърна Лора. Но знаеше. Тя също никога нямаше да разбере майка Макалистър. — Едва ли съм толкова трудна за разбиране.

— Просто не знам какво искаш. Роби мисли, че си съгласна да се преместите, но според мен още се опитваш да решиш.

— Това е важно решение — изтъкна Лора, неангажиращо както винаги. И отново се почувства като най-голямата страхливка.

— Тук може да имаш всичко. Добър дом за Кейти и теб. Хубави приятели. Двамата с Роби може да станете членове на местния клуб и той да те води на всички забави и танци и да те показва. Много се гордее с теб.

Лора си спомни как Роби й бе казал, че баща му никога не е извеждал майка му на танци и никога не се е гордял, че му е съпруга. В представите си Лора видя млада жена, която знае, че не е хубава, и жадува за обич и добро отношение. Може би все пак донякъде разбираше свекърва си.

— Ще имаш достатъчно пари да ходиш в Ню Йорк, когато пожелаеш — продължи свекърва й. — Роби знае колко си близка с роднините си. Никога не би ти отказал. Никога не би ти отказал нищо.

— Знам — съгласи се Лора.

Само че не й беше достатъчно!

Донесоха сметката и Лора я плати. Приемайки, че обядът е приключил, понечи да стане. Но свекърва й продължи да седи на стола си.

— Няма да се извинявам заради сина си — избухна. — Роби не е силен човек. Взимал е лоши решения и не приема критика. Дълго време се надявах, че ще порасне и ще се промени… но сега виждам, че не може. Той е това, което е, и аз го обичам. Изглежда, сега е доволен от работата в магазина и в компанията на стари приятели. — Тя замълча, търсейки точните думи. — За него е важно да… да бъде главата на семейството, Лора. Той да осигурява издръжката. Може би ако се преместиш тук, това ще се случи.

Беше откровено изказване на жена, която обикновено криеше чувствата си. Редно бе Лора да й отвърне със същото.

— Ако ме питаш дали ще си стоя вкъщи, аз обичам работата си — призна. — Но ти не би могла да разбереш какво означава за мен да се откажа от нея.

— Не, не бих могла. На твоята възраст бях доволна да имам съпруг, който обича детето си и е мил с него, и желае да ме издържа. Бих била доволна да му помагам, без да се изтъквам, и да го оставя да се чувства значим.

Ти би ме върнала в каменната ера, ако можеше! Но Лора се опита да бъде любезна.

— Времената са се променили.

Свекърва й кимна. Гледаше в ръцете си, които бяха скръстени върху накъдрената подложка за маса. Когато отново вдигна очи, в тях имаше сълзи.

— В нашето семейство не е имало развод. Вярваме в клетвата, която сме дали, и не искам моят син да е първият, който ще я наруши… не искам… — Тя заекна и млъкна. Изправи се. Беше закачила дамската си чанта на гърба на стола. Взе я, отвори я, зарови в нея за нещо, което не намери, после я затвори рязко. — Искам той да е щастлив, по дяволите! — каза ожесточено. После, без да изчака Лора се обърна и излезе от ресторанта.

Докато седеше в самолета на връщане, Лора се опитваше да измисли достатъчно причини да се премести в Охайо. Животът й щеше да е простичък, а нима това не е хубаво? Кейти щеше да ходи в типично американско училище в провинцията, където децата не са толкова изискани като в големия град. И това бе хубаво — нали? Кейти щеше да бъде постоянно с майка си и баща си. А това несъмнено би било хубаво. Освен това Лора би могла да продължи да работи, би могла да започне отново кетърингов бизнес и да продължи да пише книги. Връзките й бяха в Ню Йорк и нямаше да е лесно, но би могло да се осъществи. Би могло.

Роднините й щяха да й липсват, но винаги би могла да ги посети със самолета. И макар че Айрис щеше да страда от липсата на Лора и Кейти, тя би подкрепила всичко, за да се запази бракът на дъщеря й. И Роби най-сетне щеше да е доволен. Лора би могла да бъде добра съпруга и добра дъщеря, и добра майка и пак да успява да върши поне част от работата, която обича. Човек не може да има всичко, но тя щеше да има почти всичко. Онова, което нямаше да има, бе Ник. В уморения й мозък нахлу неканен спомен.

Беше в деня, преди да даде първото си телевизионно интервю, бе с Ник, в дневната на мансардата му.

— Не съм сигурна, че ще се справя — оплака се тя. — Не разбирам нищо от телевизия… или телевизионни камери…

— Не мисли за камерата, тя те обича.

— Знам, че според теб съм красива, но…

Той я прекъсна по средата на изречението.

— Нека ти покажа нещо — каза. След което я отведе до една стена, където бе окачил колаж от снимки, правени от него, докато тя бе седяла на кухненската си маса и бе говорила за семейството си. — Погледни това — нареди й. — Лицето ти изглежда добре откъдето и да го снимаш. — Той замълча. — Твоят проблем е друг.

— Какъв?

— Твърде съвършена си.

— О, за бога, това не е вярно.

— Така ще изглеждаш по телевизията. Ти имаш успешен бизнес, можеш да готвиш, да шиеш и дори да правиш ремонт вкъщи. Пишеш специализирани колонки и статии в списанията, а сега си написала и книга. И като капак, изглеждаш великолепно. Моят съвет, скъпа? Постарай се утре да си много, много забавна.

— Какво?

— В обикновения живот ти постоянно се шегуваш със себе си. Направи го и по телевизията утре сутринта. Разкажи им за всяка грешка, която си правила, за всяка катастрофа. Подкопай имиджа на Съвършената Лора, преди да си отблъснала онези телевизионни зрителки, които искат да отслабнат с пет килограма и се чувстват виновни, че хранят семейството си с полуфабрикати три пъти в седмицата.

Тя се опита да възрази, че не е „Съвършената Лора“ — или поне не би трябвало да има подобен имидж, — но накрая, когато отиде за интервюто на другата сутрин, направи каквото я бе посъветвал той.

— Получи се, нали? — бе я попитал Ник няколко дни по-късно.

— Постоянно получавам мейли от фенки. Благодаря ти.

— Дължиш го само на себе си. Не ми благодари.

— Но ти ми даде добър съвет. Помогна ми. Винаги го правиш.

Изведнъж той стана сериозен.

— Чувствам се… сякаш вършим всичко заедно, Лора. Сякаш сме едно цяло. И ми харесва. Не обичам да съм сам. — После се усмихна широко. — Освен това ти си много секси дама.

* * *

Сега, докато седеше в самолета, който я отнасяше у дома, Лора отново си помисли, че е като героиня в сълзливо филмово клише — жената, която се опитва да избере между съпруга си и мъжа, когото обича. Мразеше тези филми. После се разплака.