Белва Плейн
Изневяра (23)

Двадесет и трета глава

Някои от промените бяха такива, каквито Лора очакваше: макар все още да ходеше в града да се среща с Ник — нищо не бе в състояние да промени това, — моментите им заедно станаха по-кратки. И намаляха. Но по-голямата промяна бе в самата Лора; сега тя трябваше да си признае колкото и да се убеждаваше, че във връзката й с Ник няма нищо лошо, — че не би искала дъщеря й да научи за нея. Което означаваше, че в това все пак има нещо нередно. В завръщането на Кейти имаше доза реалност.

Очакваше я обаче още по-силна доза.

— Чичо Дан иска да ми остави магазина — обяви Роби по време на един от вечерните им телефонни разговори.

— Какво?

— Миналата пролет ми каза, че възнамерява да се оттегли и понеже няма деца, иска да даде магазина на мен, стига да мога да го управлявам. Това правех тук през последните няколко месеца.

— Ти… работил си за чичо си? — Лора се опитваше да осмисли чутото. — В Блеърс Фолс?

— Учех се на занаят, Лора. Исках да видя дали ставам за търговец. И да разбера дали работата ще ми хареса. С чичо Дан решихме, че първо трябва да опитам.

— Решили сте го с чичо ти Дан? Просто така? Без изобщо да ме попиташ?

— Да. Защото знаех, че няма друг начин.

Защото е знаел, че тя никога не би се съгласила.

— Правил съм много грешки, Лора. Имал съм много провали. Исках да съм сигурен, преди да ти кажа за това вече съм.

О, божичко, защо не се досетих? Трябваше да се досетя. Когато не се прибра, трябваше да разбера, че се готви нещо… Но бях доволна, че го няма вкъщи.

— Ами книгата ти?

— През всички тези седмици ходех на работа и не съм написал и ред. Виж, знам, че ти идва като гръм от ясно небе. Но се опитай да видиш и плюсовете. Можем да бъдем много щастливи в Блеърс Фолс…

Той си въобразява, че мога да бъда щастлива в родния му град, близо до свекърва, която ме мрази? Въобразява си, че бих напуснала семейството и бизнеса си… и Ник, но аз не бива да мисля за Ник. Не сега.

— Роби, не можем просто да се вдигнем и да заминем. Тук сме се устроили.

— Ти си се устроила. Аз нямам нищо. А това не е добре за семейството ни. На теб ти трябва съпруг, с когото да се гордееш. А аз искам да си върна самоуважението.

— Знам, че не ти беше лесно. И че не ти вървеше особено. Но преместването няма да реши проблема.

— Напротив. Защото ще печеля добре — вече няма да плащаш всички сметки. И ще сме на моя територия.

— На твоя територия? Това не е игра, в която един печели, а друг губи. Говорим за нашия живот! — Тя го чу как въздъхна.

— Помниш ли, когато бяхме в колежа и бяхме млади глупави и си мислехме, че знаем всички отговори? Тогава не съм си представял, че ще изрека подобно нещо, но що се отнася до мъжа и жената, мисля, че е по-добре да сме старомодни. Не казвам, че жените трябва да си стоят у дома като майка ми, пази боже, но повечето мъже все още искат да са глава на семейството. — Той се засмя с лека печал. — Може би защото егото ни не е достатъчно силно. — После отново стана сериозен. — Просто знам, че не мога да бъда мъжът, когото представят единствено като твой съпруг. А това скоро ще се случи, Лора. Книгата ти ще бъде публикувана, бизнесът ти се разраства. Чака те голям успех. И какво ще правя аз?

— Можеш да бъдеш какъвто поискаш. Да правиш каквото поискаш. Аз ще те подкрепям.

— Не искам да ме подкрепяш. Не искам да ме подпомагаш финансово, нито да не ми обръщаш внимание, понеже бързаш за поредната бизнес среща. Искам да си до мен.

— Разбирам какво ми казваш… Но да се преместим просто така?

— Това е ново начало за нас, Лора. Да не мислиш, че го искам само за себе си? Правя го заради брака ни. И заради Кейти. Тя има нужда от двама щастливи родители.

И щом ти си щастлив с преместването в Охайо, значи и аз трябва да съм щастлива. Винаги си разсъждавал така.

— Роби, не можеш да ми сервираш това просто така.

— Знам. Ти трябва да дойдеш в Блеърс Фолс и да опознаеш мястото — била си тук само за кратко. А после ще изчакаме Кейти да завърши учебната година, за да й е по-лесно със смяната на училището. Леля Маргарет познава всички в нашето училищно настоятелство и няма да има проблем.

Още не се бяха преместили, тя дори не се бе съгласила, а той вече наричаше настоятелството „наше“?!

— Така ще имаш достатъчно време да помогнеш на Кейти да свикне с идеята.

Ами аз? Не трябва ли и аз да свикна с нея?

Но би било безсмислено да спори с Роби. Той вече бе решил. Чичо Дан вече го бе назначил на поста управител на магазина, с обещание след време да го направи вицепрезидент. Сега универсалният магазин в Блеърс Фолс бе нещото, което щеше да разреши всичките им проблеми.

* * *

През седмиците, които последваха, Роби всяка вечер хвалеше разпалено Блеърс Фолс по телефона. Призна, че през лятото е станал член на два клуба в града, отново без да се допита до нея, единият бил организация, която работела за имиджа на града, а другият се борел за намаляване на местните данъци и такси. Членството и в двата било само за изтъкнати местни жители, заяви той гордо. Тя едва се сдържа да не му каже, че е изтъкнат само защото чичо му му е поднесъл бизнеса си на сребърен поднос. В края на всяко телефонно обаждане Роби отново я приканваше да дойде за по-дълго в Охайо. А тя все си намираше извинение да не го направи. После се втурваше към мансардата на Ник, където заключваха вратата и за няколко часа се преструваха, че светът отвън не съществува.

— Не знам какво бих правила без това място и теб — призна му тя един следобед, преди да тръгне, за да хване влака си.

— Няма да ти се наложи да разбереш, обещавам ти. — Той се стараеше да я успокоява, когато се разделяха.

— Говоря сериозно. Обичала съм много хора, но ти си ми… необходим. Нуждая се от теб. Само от Кейти съм имала нужда по същия начин.

— И аз се нуждая от теб. Страшничко е, нали?

— Страшничко в какъв смисъл — добър или лош?

— Сега ти ставаш мнителна. — Докато тя го целуваше той прошепна: — Добър. В най-добрия.

* * *

Докато Лора пътуваше във влака към къщи, отново си припомни този разговор. Нуждаеше се от Ник — по същия начин, както Кристина се нуждаеше от Стивън. По същия начин, както майка й се нуждаеше от баща й.

Какво знаеш ти, мамо? През целия си живот мислех, че съм като бабичка. Тя обичаше дядо, но според мен никога не се е нуждаела от него. Не както ти се нуждаеш от татко. А сега… аз се нуждая от Ник. Все пак с теб си приличаме, мамо.

Но Лора се нуждаеше от неподходящия човек. Така щеше да мисли Айрис.