Белва Плейн
Изневяра (12)

Дванадесета глава

— Мамо, ти не ме слушаш! — Кейти се закова насред тротоара, принуждавайки и Лора да спре. — Казвах ти нещо, а ти не ме слушаше. Това е невъзпитано! — На дванайсет години Кейти имаше ясни представи за това кое поведение е приемливо и грубостта бе най-отгоре в списъка й на неприемливото. Списък, който бе възприела от баба си. Айрис по-скоро би отрязала ръката си, отколкото да пренебрегне казаното от някого, и Кейти я обожаваше.

Така бе от самото начало. Когато Кейти, Роби и Лора се бяха преместили на изток преди три години, Лора се бе надявала, че дъщеря й ще се сближи с Тео и Айрис, и Кейти наистина ги обичаше много. Но между Кейти и Айрис имаше нещо специално. И Роби, и Тео го бяха забелязали, когато Кейти бе още бебе, а сега повечето от разговорите на Кейти бяха изпъстрени с думите „баба каза“.

Лора погледна малката фигурка, застанала пред нея. Аз съм копие на моята баба, а Кейти — копие на своята. Но Кейти е по-силна от мама, вече го виждам. И така трябва да бъде. Новото поколение е по-съвършено от старото — така е в семействата с традиции.

Но сега дъщеря й стоеше насред тротоара на Медисън Авеню и й беше сърдита.

— Съжалявам. Права си — извини се Лора. — Мислех си за друго и не ти обърнах внимание. Прощаваш ли ми?

Кейти обмисли думите й.

— Прощавам ти — рече накрая. След като мирът бе възстановен, двете с Лора продължиха да вървят. — Баба Айрис казва, че ти все бързаш — укори я сега. — Май мисли, че татко мрази, когато не си у дома за вечеря… е, вярно е… но аз й обясних, че татко не обича да работи като теб.

— Кейти, не е честно. Баща ти ходи на работа всеки ден…

— Но не я харесва. И не разбира защо ти харесваш своята толкова.

Наистина беше умна.

— Какво каза баба Айрис, когато ти й обясни всичко това?

— Просто, че трябва винаги да уважавам баща си. Но аз го уважавам, мамо.

— Разбира се, че го уважаваш. И май си права — не бива да съм толкова заета.

— Може би. Но ти няма да спреш.

Детето ми ме познава.

Истината бе, че на Лора й харесваше да е заета, защото само след три години кетъринговата й компания вече процъфтяваше и тя едва смогваше с работата. Нужни й бях няколко месеца да ремонтира къщата и бе останала в Ню Йорк, докато Кейти и Роби завършваха учебната година в Калифорния. Когато двамата дойдоха на изток с Моли, Лора вече бе стигнала до средата на проекта си. Първо бе стегнала стаята на Кейти. После се бе съсредоточила върху местата, които щяха да й трябват за работата. В продължение на шест тежки седмици бе ремонтирала основно кухнята с двама майстори и я бе обзавела със задължителното професионално оборудване за кетърингов бизнес. Засадила беше цялата градина с нужните й подправки, както и с цветята, които щяха да придружават прясно при готвените семейни обеди и вечери и кошниците с храна за клиентите. Боядисала беше в приятен жълт цвят кухнята, килера, мокрото помещение и задния вход, където държеше градинските си принадлежности, а за прозорци бе ушила пердета в синьо и бяло. Ужасните тапети в трапезарията и хола бяха свалени, а стените — боядисани в топъл сиво-кафяв цвят. Старите полилеи и аплици бяха върнати на местата им, а еркерните прозорци — украсени с кремави завеси от коприна, която тя бе купила с намаление от Лоуър Ийстсайд. Превърнала бе един от ъглите на хола в офис, където да води телефонните разговори с клиентите. После бе започнала бизнеса си и засега бе спряла с останалия ремонт. Балната зала остана недовършена, а също и всички спални, с изключение на стаята на Кейти. Роби постоянно се оплакваше от олющената боя и ронещия се хоросан в тяхната, но Лора все не можеше да намери време да я оправи. По-късно щеше да осъзнае, че е било важно тази стая — която е сърцето на всеки добър брак — да изглежда добре, и щеше да се упреква горчиво. Но в момента просто си казваше, че и нейният ред ще дойде.

Кетъринговата компания на Лора имаше успех още от самото начало. Точно както бе предсказала тя, в първите шест месеца отбеляза малка печалба, а след две години успя да върне парите на брат си; след още една година той щеше да получава печалба. Фил й бе казал, че с парите ще открие банкова сметка на Кейти за следването й в университета. Изглежда, освен домакински умения, Лора притежаваше и бизнес усет.

Разбира се, тя бе правила и грешки. В началото беше действала, сякаш още е в Калифорния, и трябваше да мине известно време, преди да схване голямата разлика между оживеното предградие на най-големия град в света и задрямалото университетско градче. Опитала бе да предложи безплатни дегустации на ястията си в местния мол и едва след няколко уикенда бе осъзнала, че това не е начинът да пробиеш на един пазар, който се движи с космическа скорост и гъмжи от конкурентни продукти и услуги. По съвет на Фил бе стиснала зъби и похарчи част от скъпоценния си капитал за наемането на рекламна агенция. Но щом агенцията си свърши работата, кетърингът на Лора набра скорост. Тя се бе оказала права за работещите жени, които се нуждаят от домакиня.

* * *

— Мамо, видя ли това? — Кейти бе спряла отново. Сочеше витрината на магазина, край който бяха минали току-що. На нея с големи черни букви бе написано „Ние се грижим за болните“, а с малко по-дребен шрифт се съобщаваше, че всички стоки в магазина са дарение и печалби; от продажбата им отиват за две болници, разположени наблизо.

— Какво?

— На витрината има една картина. Много е странна! Кейти улови Лора за ръката и я дръпна към магазина. Ела да я видиш.

Нямаше време да гледат странни картини, ако искат да хванат следващия влак за вкъщи. Лора и Кейти бяха дошли в града за рождения ден на братовчедката на Кейти — Ребека. Двете момичета не се харесваха особено, но семейството си е семейство… а вкъщи Лора я чакаше доста работа. Изпуснеха ли влака сега, тя щеше да загуби ценно време. Но дъщеря й вече я бе смъмрила веднъж.

— Окей, покажи ми тази странна картина.

* * *

Беше маслено платно в красива позлатена рамка, поставено в средата на иначе бедна витрина, затова се открояваше. Беше портрет на жена, облечена според модата. Началото на века — в кремава рокля с много дантели, над които висеше дълъг перлен гердан. Но лицето на жената бе това, което накара Лора да ахне. Навсякъде би познала тези огромни тъмни очи, този тесен нос, тази уста и коса.

— Видя ли я, мамо? — попита Кейти. — Защо държат портрет на баба Айрис на тази витрина?