Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (22)

Епилог

Три седмици по-късно…

По възвишенията в околностите на Флоренция денят сияеше, окъпан от слънце. Цветята в градината бяха нацъфтели. В някога пресъхналия фонтан сега ромолеше вода. В къщичката за птички, която Кристина инсталира в двора, идваха колибри.

Щом излезе на верандата, въздъхна с благодарност. През изминалите три седмици се зарови в своето минало, научи какви са били роднините й, разгледа семейните албуми, седеше до Мария и слушаше разказите й за Изабела, както дете слуша приказки. Но повечето време посвети на майка си.

У Изабела имаше промяна. Според монахините било истинско чудо, а според баща й — магията на диаманта. Кристина не знаеше коя е истината, но когато посети вчера майка си, Изабела я погледна смислено, вдигна ръка и погали косата й. Идваше на себе си. До каква степен щеше да се възстанови, никой не бе в състояние да прогнозира, но все пак беше начало.

Кристина се срещна и с Виторио. Убеди го, че е в негов интерес диамантът да бъде оставен на Изабела. Твърдо бе решил синовете му да не научават истината за майка им и Кристина, така че се съгласи да изтъргува диаманта срещу мълчанието й. Получи се наддаване, което тя с охота организира. Също така Виторио склони да не повдига обвинения срещу баща й. Кенсингтънови и „Бъркли“ на драго сърце се отказаха да търсят отговорност; имаха си други проблеми. Джеръми бе арестуван за убийството на Дейвид. По този начин на Алексис й остана да осмисля фактите, че съпругът й е убиец, а братовчедка й Никол е дирижирала плана как Евън да открадне диаманта.

Аукционната къща „Бъркли“ никога нямаше да бъде същата, но Кристина не се вълнуваше от това. Като че ли бяха изтекли много години от онова време.

Дочу, че по стръмния път към къщата се движи кола, и сърцето й подскочи. Всеки ден се питаше: „Дали днес ще дойде, или е забравил за мен.“ Десетки пъти едва се удържаше да не му се обади. Споразумяха се първо всеки да реши сам какво ще прави по-нататък в живота си. И после ще стане, каквото е речено да стане.

Пред къщата спря кола. Джей Ти слезе, свали слънчевите си очила и се запъти към нея. Разтопи се от усмивката му, от обещанието в очите му.

— Липсвах ли ти?

— Много, безкрайно много — отговори тя.

— Напуснах работа.

— И аз — каза тя.

— Как е майка ти?

— Вчера погледна към мен, точно към мен, не през мен. Погледът й не беше така празен. Може и да се лъжа, но има надежда.

— Ето какво харесвам у теб: никога не губиш надежда. Наоколо е хубаво, много по-хубаво, отколкото последния път, когато бях тук. Баща ти къде е?

— Върна се в Сан Франциско за известно време, за да ми даде повече свобода. — Преглътна с усилие, преди да зададе най-важния въпрос: — Оставаш ли?

— Бих останал. — Изведнъж се озова до нея, взе лицето й и я накара да го погледне в очите. — Искаш ли?

— Докога? — прошепна тя.

— Какво ще кажеш завинаги?

— Не зная още дали бих останала тук завинаги.

— Чудесно. Не ме интересува къде ще отидеш, щом ще бъда с теб.

— Прозвуча романтично и много непрактично. — Сълзите й напираха. — Ще се наложи поне един от нас да работи. А може би и двамата.

— В такъв случай ще работим. Ще си намерим работа. Ще си намерим и място в живота. С този въпрос точно днес няма да се занимаваме. Ние всъщност досега не сме си избирали сами кариера. Играх футбол заради баща си, после започнах работа във ФБР, за да заловя Евън. Ти си се насочила към музеи и аукционни къщи, за да вървиш по стъпките на баща си. Защо да бързаме? Нека да се огледаме, да решим какво наистина искаме.

Думите му й доставиха огромно удоволствие. Бъдещето само щеше да си покаже. А сега много повече я интересуваше този миг.

— И как ще прекарваме времето си, докато се оглеждаме? — засмя се тя.

Отвърна й с двусмислена усмивка:

— Имам няколко идеи.

— Обзалагам се, че имаш. — Притисна устни към неговите и промълви: — Обичам те, Джей Ти.

— И аз много те обичам.