Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (2)

Първа глава

Светкавиците избухваха в лицето й една след друга, ярки и ослепителни. Кристина Алберти застана на портала, а в това време фотоапаратите продължаваха да щракат. Почувства се като знаменитост, но в действителност фотографите не се интересуваха от нея, а от грамадния, деветдесет и седем каратов жълт диамант, който висеше на семпла верижка около врата й.

Тя искаше да изложи пендатива в обезопасена стъклена витрина върху черно кадифе, но семейство Бенедети много държеше на диаманта да се вдъхне живот върху шията на модел. И след като управителите не се осмелиха да поверят безценния диамант на някоя непозната, Кристина, със своето италианско потекло, черна коса, светлозелени очи и мургава кожа, се оказа идеална за целта. Облякоха я в черна вечерна рокля без презрамки, за да изпъкне колието. Осигуриха й фризьори и гримьори, които оформиха косата й на богато падащи къдри, а с грима внушаваха представата за екзотична италианска красавица. Когато приключиха, тя едва се позна в огледалото.

Беше изкуствоведка, специалистка по бижута и скъпоценности, учен, жена, която прекарваше времето си заровена в книги или в изследване на дефекти в скъпоценни камъни. Почти не посещаваше приеми и купони. Неизбежните срещи с непознати и безсмислените разговори й се струваха неестествени, но беше твърде късно да се измъкне. Гостите пристигаха, а тя бе украшението на приема.

Аукционната къща се помещаваше в солидна триетажна каменна сграда, която първоначално е била използвана за банка. Тази вечер в главната галерия на втория етаж владееше духът на ренесансова Италия. Прекрасни живописни платна красяха стените, в стъклените витрини блестяха най-различни колекции — от разпятия до мечове, монети и бижута. Носеше се тиха музика. Беше се събрал каймакът на Сан Франциско, както и важни търговци, и колекционери от цялата страна, а от къщата се надяваха те да наддават щедро на търга след два дни, в петък следобед.

— Кристина, много си красива — поласка я Майкъл Торанс, но очите на колекционера на бижута бяха вторачени в колието, не в лицето й.

Кристина съумя да не се изчерви. Не беше свикнала мъжете да се зазяпват в бюста й. Нейният практичен ум й подсказа, че мъжът, който точеше лиги над гърдите й, ни най-малко не е заинтригуван от тях. Цялото му внимание бе приковано в блещукащия жълт диамант. Нямаше за какво да го укори. Беше поразителна скъпоценност, а Майкъл Торанс колекционираше диаманти от двайсет години.

— Сигурна съм, че ще наддаваш — каза тя, когато погледът му най-сетне се спря върху лицето й.

— Разбира се. Ти знаеш, че няма да изпусна такъв диамант без битка.

— Дошъл си лично, смайваш ме.

Всички предишни наддавания на Майкъл бе приемала по телефона. По принцип той предпочиташе анонимността.

— И аз съм смаян — измърмори той, а погледът му отново се насочи към диаманта.

Тъмносините му очи гледаха с хищна алчност. Беше хубав и изискан, четирийсетина годишен, облечен с тъмносив костюм на тънки райета. Не можеше да определи ясно какво е, но у него имаше нещо, което леко я смущаваше. Нямаше представа откъде идват парите му, но той като че ли никога нямаше затруднения с точната сума в брой в уговорения срок. При все това тя подозираше, че този специален диамант ще подложи на изпитание джоба на всеки.

— Не се спирай — прошепна тихичко в ухото й Алексис Кенсингтън, жената, за която работеше. Алексис, висока, зашеметяваща блондинка, наближаваща петдесетте, с дълга до земята синьо-зеленикава ужасно скъпа и изискана рокля, на която доста внушителните й диаманти изпъкваха, се обърна към Майкъл:

— Не се познаваме, нали? Аз съм Алексис Кенсингтън.

— О, знаменитата собственица на „Бъркли“! — отвърна той. — За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— А вие сте… — продължи Алексис.

— Ще се видим по-късно, Майкъл — прекъсна ги Кристина, когато работодателката й поведе разговор с Майкъл. Не се съмняваше, че след пет минути щеше да накара Майкъл да закопнее за диаманта. „Бъркли“ беше нейната страст. След като се омъжи преди пет години за Джеръми Кенсингтън, собственик и основател на аукционната къща, прие като лична мисия издигането й до такова ниво, че да се състезава със „Сотбис“, „Кристис“ и другите големи играчи. Търгът за диаманта на Бенедети в петък щеше да утвърди мястото на аукционната къща „Бъркли“ на пазара.

И все пак Кристина бе изненадана, че спечелиха консигнацията. „Бъркли“ съществуваше само от дванайсет години. Не притежаваха престижа и репутацията на другите къщи, но понякога с малко късмет и големите търговци отпадаха. Каквато и да бе причината, тя беше развълнувана от възможността да помага при наддаването за толкова ценен диамант. А това със сигурност щеше да допринесе за доброто й име. И тогава може би най-после щеше да избяга от своето минало.

Прекоси салона, усещайки остро присъствието на охранителите, които я следваха на дискретно разстояние. Други двама пазеха до вратата и още двама бяха при главния вход. Слава богу, имаше само един вход към галерията, така че тя бе добре охранявана. Хората от охраната бяха облечени с черни смокинги, за да не нарушават атмосферата на приема. Шампанското се лееше, а бюфетът с деликатеси бе в дъното на салона. Гостите можеха да поседнат до масички със свещи, където да разговарят или да разглеждат каталога за аукциона.

Кристина се спираше от време на време, за да поздрави някои от гостите, които лично бе поканила. Почти три години работеше в „Бъркли“ като специалистка по скъпоценности и бе изградила надеждна мрежа от търговци и клиенти, които й имаха пълно доверие, че ще ги информира кога е време за купуване. Тази страна от работата й доставяше най-голямо удоволствие — да открие желания предмет за запален колекционер.

Държа се спокойно, макар да не й бе лесно, когато я наобиколиха три жени. Диамантът нагорещяваше кожата й, чувстваше как от допира му пламна. Като че ли ставаше все по-тежък. Това беше най-странното усещане. Чувстваше едва ли не, че камъкът оживява, пробуден от дълъг и дълбок сън. Не преставаше да се чуди къде е бил през изминалите сто години. Историята му бе забулена в тайнственост. Бенедети почти нищо не съобщиха, освен че скъпоценният камък от поколения принадлежи на семейството.

Тъй като цялата колекция пристигна само преди няколко часа, Кристина не бе имала възможност да проучи диаманта със съответната апаратура. Бе запланувала утре да се извърши задълбочен анализ и да се даде оценка. Сътрудник в европейското бюро на „Бъркли“ бе направил първоначален оглед на диаманта в дома на Бенедети във Флоренция, но тя държеше лично да го изследва, преди да бъде изложен на търг. Рядко се намираше диамант с такава големина без някоя легенда около него и този факт силно възбуждаше любопитството й. Европейският им оценител ги бе уверил, че семейството има редовни документи за произход и няма опасност да продават крадена скъпоценност. От все сърце се надяваше това да е истина. Не можеше да си позволи още един скандал в своя живот.

Измъкна се от групичката жени, тъй като внимаваше никой да не се възползва от привилегията да бъде до нея твърде дълго. Повечето хора се държаха на почтително разстояние заради диаманта, ето защо тя се стресна, когато една мъжка ръка здраво я стисна за лакътя. Извърна се бързо и цялата настръхна, когато погледна в две ядосани кафяви очи. Мъжът пред нея беше едър, мускулест, изпълнен с едва сдържана енергия. Светлокестенявата му коса беше къса и щръкнала. Имаше тен, сякаш повечето време прекарваше на открито, а атлетичната му фигура изглеждаше не на място в зала, пълна с изискани колекционери на произведения на изкуството.

— Защо, да му се не види, не отговорихте на съобщенията ми? — попита той.

Тя настръхна от грубия му тон:

— Извинете! А вие кой сте?

— Джей Ти Макинтайър. От ФБР съм. Това говори ли ви нещо?

Кристина преглътна виновно, като си спомни всички бележки с неговото име.

— Казах на моя асистент да препраща обажданията ви към нашата служба по сигурността.

— Свързах се с тях, но аз искам да говоря с вас.

Стомахът й взе да се преобръща, тъй като я връхлетяха спомени от миналото: мъже с костюми тропат на вратата, баща й приглушено разговаря с тях и още същата нощ двамата се преместиха внезапно не само в друга къща, но в друг град и в друг щат. Тогава от ФБР също искаха да разговарят с нея, но баща й я защити, както тя него.

— Аз наистина нямам нищо общо с отдела по сигурността.

— След като носите този диамант, би трябвало да сте наясно, че някой възнамерява да го открадне.

Сърцето й се разтуптя.

— За определен човек ли намеквате?

Затаи дъх в очакване на отговора му.

— Да. Казва се Евън Чедуик и съм убеден, че сте следващата му мишена.

Умът й трескаво заработи, за да схване думите му. Слава богу, спомена човек, когото не познаваше. Евън Чедуик. Никога не бе чувала за него.

— Защо? — попита тя най-накрая. — Защо да бъда негова мишена?

— Нима фактът, че носите диаманта, не е достатъчна причина?

— Съмнявам се, че може да го открадне в тази претъпкана зала с охрана на всеки вход.

— Ще се изненадате от онова, на което е способен Евън. Вие сте от малкото хора с абсолютен достъп до диаманта. Това означава, че сте в списъка му на лицата, от които може да се възползва. Той е някъде тук и очаква удобния момент. На всяка цена трябва да разберете как изглежда, как действа, всичко за него.

— От охраната вече ми дадоха досиетата на известни крадци на бижута. Запомних имената и физиономиите, но за лице на име Евън Чедуик не си спомням.

— Защото той не е известен крадец на бижута. Но е престъпник по призвание, измамник, социопат, с други думи, много опасен тип. От пет години го преследвам и съм убеден, че има намерение да открадне диаманта, който виси на шията ви.

— Това все още не значи, че ще успее. — Понижи глас, тъй като усети, че разговорът им привлече внимание. — Точно сега не мога да разговарям с вас. Трябва да показвам диаманта. На прием сме. Не желая нашите гости да останат с чувството, че има нещо нередно.

Тя обиколи за пореден път залата, а той не се отделяше от нея.

— Да е постъпвал напоследък нов човек на работа при вас, да сте се сприятелили с него, да ви е канил на среща, да ви е почерпил питие?

— Не — отвърна тя.

Почувства се неудобно от въпросите му.

— Абсолютно ли сте сигурна, че с никого не сте се запознавали през изминалата седмица?

— Ами, не съм абсолютно сигурна. Много хора работиха за тази изложба и постоянно се срещам с търговци и колекционери.

— Той е висок, рус, със сини очи, много чаровен, усмихнат. Повечето жени на секундата се влюбват в него — добави Джей Ти накратко.

— Като че ли го ревнувате — промърмори тя.

А едва ли имаше причини за ревност. С широките си рамене, с изсеченото и загоряло лице, той беше страхотно привлекателен. От дълго време мъж не й беше правил подобно впечатление.

— Само излагам факти.

— Не познавам такъв човек — заяви тя.

— Понякога се дегизира. Ето защо се налага да обсъдим всеки, с когото сте разговаряли, откакто сте започнали да уреждате изложбата.

— Това е невъзможно тази вечер. А намръщената ви физиономия плаши клиентите ни. Обадете ми се утре.

— Тогава ще ми отговорите ли?

— Защо не се опитате сам да разберете?

Той се намръщи още повече.

— Повечето хора се обаждат, когато ги потърсят от ФБР. Вие защо не се обадихте? Криете ли нещо, госпожице Алберти?

— Не и с тази рокля — отговори тя безгрижно и веднага съжали, когато погледът му се премести от лицето върху бюста й.

Обзе я чувството, че този мъж се интересува повече от цепката между гърдите й, отколкото от диаманта. Тя се отдалечи, усещайки погледа му върху гърба си.

Само това й липсваше — настървен агент от ФБР да си пъха носа в работите й.

Висок, възрастен джентълмен застана пред нея и тя се спря. Косата му приличаше на посивяло руно и отчаяно се нуждаеше от подстригване, а на дългия му нос се крепяха очила с дебели рамки. Кожата му беше на петна. Единственото жизнерадостно нещо у него беше яркочервената му папийонка.

— Кристина Алберти — промълви той с лек поклон. — Изминаха толкова много години. Беше малко момиченце, когато за последен път си говорихме.

Напевният му британски акцент й бе смътно познат. И очите му също й напомняха някого…

— Съжалявам. Аз не ви…

— Познавам — довърши мъжът. — Нека да се представя. Хауард Кийтън, стар приятел на баща ти. Работехме заедно в Калифорнийския университет на Лос Анджелис в една летен курс, посветен на италианския ренесанс.

— Да, разбира се, професор Кийтън. — Тя си отдъхна и му се усмихна. — Много отдавна беше.

— Да, така е. Пораснала си. Станала си красавица… Приличаш на принцеса.

— Заради диаманта е. Има такъв ефект. И така, още ли преподавате?

— От няколко години не преподавам. Сега работя в музея във Ванкувър. Учудвам се, че баща ти не ти е казал. Маркъс тук ли е? — Той го потърси с поглед.

— Не, не е тук, пътува в момента.

— Щастливец. — Хауард погледна диаманта и лицето му се скова. — Ще разрешиш ли?

Тя кимна и той пристъпи по-близо. Протегна ръка и пръстите му благоговейно заопипваха повърхността на камъка.

— Изящен е — промълви. — Каква шлифовка, каква прозрачност, изключителна скъпоценност. Изненадан съм, че не се страхуваш да го носиш.

— Пълно е с охранители.

— Не говоря за охраната или за ценността на диаманта. Имам предвид проклятието.

Сърцето й се разтуптя. Проклятие ли?

— Не знаеш ли за проклятието? Чудех се защо не е споменато в каталога, но после реших, че навярно се страхуваш да не повлияе върху цената.

— Този диамант не е свързан с проклятие. Сигурно сте го объркали с някой друг.

Почувства, че той не е убеден, и нещо в погледа му дълбоко я смути. Кожата й взе да настръхва. Стана й горещо, зави й се свят. Наистина трябваше да хапне нещо през деня. Посегна да докосне колието и се ужаси от внезапната лекота на шията си.

Ахна, когато Кийтън хвана сръчно диаманта. Очите им се срещнаха.

— Това е знак — промърмори той. — Внимавай, Кристина. Много внимавай!

Забеляза охранителите да се приближават бързо към нея и осъзна, че трябва незабавно да си сложи отново колието.

— Ще ми го върнете ли, моля?

Професорът й подаде диаманта и в този миг отекна писък, после се чуха викове: „Пожар!“ Тя стисна здраво камъка, а в това време гъст дим нахлуваше в галерията.

Тълпата се втурна към изхода, събаряйки маси и столове, и повлече Кристина. Очите й се насълзиха, гърдите й се напрягаха за глътка въздух. Стискаше диаманта и се молеше да не го загуби, но като че ли вече никой не се интересуваше от скъпоценния камък. Дори професор Кийтън бе изчезнал. Преди малко тя бе център на вниманието, но в момента хората мислеха само как да се спасят.

С всяка секунда паниката нарастваше и тя разбираше защо. Писъците и димът дезориентираха хората. На две крачки пред нея нищо не се виждаше. Внезапно се появи Джей Ти Макинтайър, застана до нея и я хвана за ръката.

— Дайте ми диаманта — каза й грубо.

Тя се колебаеше, не бе склонна да остави диамантът да й се изплъзне от ръцете. Не познаваше този човек. Можеше да е всякакъв, например крадец на скъпоценности, представящ се за агент на ФБР. Не рискуваше само работата си, но и репутацията си, и новия живот, който изгради за себе си. Не можеше… не би допуснала… всичко да рухне.

— Няма да ви го дам. Не ви познавам.

— Не е време за спорове. Доверете ми се.

— И как да ви повярвам? Напълно е възможно вие да сте онзи крадец, който се дегизирал.

Разкашля се отново и по лицето й рукнаха сълзи. И за да се влоши положението, противопожарните пръскачки се включиха и ги измокриха до кости. За миг вечерната й рокля, прилепна към тялото й като втора кожа.

— Тук съм, за да пазя вас и този диамант — развика се Джей Ти.

— Не се отделям от него, което е едно и също — упорито се противопостави тя.

— Тогава дръжте го здраво, защото излизаме оттук.

Джей Ти не пусна ръката й, докато не се добраха до вратата. На слизане се разминаха с пожарникари, които отиваха към галерията. Кристина се надяваше да загасят пожара, преди да пламне колекцията. Стъклените витрини предпазваха до известна степен и веднага щом се включи противопожарната аларма, върху стените се спуснаха покривала, предпазващи картините от дима и водата. Но ако пламъците обхванеха цялата сграда, никой нямаше да успее да спаси изложените предмети.

Ръсел Кинър, шефът по сигурността на „Бъркли“, и Луиджи Мурано, италианският му колега, който пази колекцията на Бенедети по пътя от Италия до Сан Франциско, ги пресрещнаха пред главния вход с още половин дузина служители. Веднага наобиколиха Кристина и я поведоха далеч от множеството, напускащо сградата.

Отидоха в малка изложбена зала на партера и тя въздъхна с облекчение. Кинър, бивш морски пехотинец, чиято кестенява каса бе подстригана по войнишки, крещеше заповеди по радиопредавател. Мурано, набит и пъргав италианец, размахваше ръце с викове за катастрофалната вечер.

— Не е ли опасно вътре? — попита Кристина.

— Изглежда, димът се е разпрострял само в главната галерия — отговори Ръсел. — Според първоначалния оглед в отдушниците са хвърлени димни бомби.

— Какво? Искаш да кажеш, че няма пожар!

Стомахът й се преобърна. Ако някой бе подхвърлил димни бомби, сигурно е било с определена цел. Може би внезапното разкопчаване на верижката беше щастлива случайност. Ако колието стоеше на врата й, когато алармите се включиха, някой лесно щеше да го дръпне.

— Още преценяваме ситуацията — продължи Ръсел. — Сега ще прибера диаманта.

Кристина се поколеба, после си каза, че се държи нелепо. Познаваше Ръсел Кинър и му вярваше. И все пак се успокои, когато видя да влизат Алексис и Джеръми Кенсингтън. „Бъркли“ беше тяхна собственост. Те щяха да решат какво да правят с диаманта.

— Диамантът налице ли е? — попита веднага Алексис.

Кристина се опита да не се обижда, че той се тревожи главно за камъка и ни най-малко за самата нея. За „Бъркли“ диамантът бе много по-ценен от Кристина.

— Да, ето го.

Тя разтвори дланта си и показа искрящия жълт диамант. Чу как в един глас всички изпъшкаха с облекчение.

— Аз ще го взема — каза Алексис. — Пожарникарите искат от нас да освободим сградата. Защо не почакаш отвън, Кристина? Щом научим нещо повече, ще дойда да те взема.

Тя подаде диаманта и никак не се почувства нещастна, че се отървава от него. Отговорността да го пази й тежеше. Сега й олекна. Тръгна към вратата, но се спря и погледна назад. Зарадва се, когато съзря Джей Ти Макинтайър да разговаря с Ръсел. Предпочиташе от ФБР да разпитват охраната, а не нея.

Излезе навън и видя три пожарни коли, подредени пред фасадата, а сигналните им червени светлини пулсираха върху събраните на групички хора.

— Кристина! Помислих си, че това ще ти дотрябва — дочу тя гласа на Кели Хуанг.

Обърна се и видя своята сътрудничка Кели, красива азиатка, която наскоро бе постъпила в „Бъркли“ като специалистка по азиатско изкуство, да й подава нейната чантичка.

— Моята чанта — учуди се Кристина. — Как е попаднала у теб?

— Бях в кабинета, когато се включи алармата. Видях я на твоето бюро и реших, че е по-добре да я взема. Кой знае кога ще ни разрешат да влезем отново в сградата. Божичко, вир-вода си.

— Противопожарните пръскачи в галерията се включиха.

— Трябва да се прибереш вкъщи и да се преоблечеш. Нали нямаш намерение да се разболяваш? Ще кажа на Алексис къде си.

Предложението беше разумно. Искаше й се да остане, за да види какво става, но наистина се налагаше да се преоблече.

— Тръгвам. — Бръкна в чантичката и се успокои, когато напипа ключовете си и мобилния телефон. — Обади ми се, ако се случи нещо, преди да се върна.

— Непременно — обеща сътрудничката й.

Пред аукционната къща спря новинарска кола и Кристина се позабави. Ето че и от пресата пристигнаха. Дано поговорката „Няма лоша реклама“ да излезеше вярна. Видя Силвия Дейвис, завеждаща връзки с обществеността в „Бъркли“, да отива към колата. Тълпата също насочи вниманието си към фотоапаратите. Дали човекът, заложил димните бомби, се беше смесил с хората и се наслаждаваше на деянието си? А може би се спотайваше вътре. Да не би да беше същият тип, за когото я предупреждаваше агентът от ФБР, някой маскиран като познат човек, спечелил доверието им. Беше й трудно да си представи, който и да е от сътрудниците да е полудял дотам, че да унищожи „Бъркли“. И все пак от личен опит знаеше, че да приемаш за чиста монета поведението на хората, е погрешно. Всеки имаше тайни.

Както слизаше по стълбите, забеляза мъж, който вървеше бързо към другия край на сградата, където се намираше складът. Беше доста далеч, за да го види добре, но носеше дълго тъмно палто, а походката му й бе позната. Сърцето й спря да бие, когато й хрумна крайно тревожна мисъл.

Не, той не беше способен на подобно нещо. Не би го направил. Знаеше, че аукционната къща „Бъркли“ е нейният живот, а не просто работа, и че през изминалите три години направи всичко възможно да започне кариерата си на чисто. Нямаше начин да съсипе живота, който сама си изгради. Ами ако се опиташе?

Човекът се изгуби зад ъгъла на сградата. Каза си, че се е припознала, че не е бил той, но съмнението не я напускаше. На всяка цена трябваше да провери. Заслиза бавно. Тънките й токчета чаткаха по каменните стъпала. Непознатият се качи в черен мерцедес. Профуча край нея, но тя не успя да го огледа. Отново си каза да забрави за него, да отиде до дома си, да се преоблече, но докато вървеше към колата си, й стана ясно, че ще трябва първо да се отбие… само за да провери.

* * *

Джей Ти искаше да говори с Кристина Алберти, но докато излезе, тя почти бе прекосила паркинга. Колебаеше се, разкъсван между задължението да следи отблизо разследването на случая с димната бомба и желанието да тръгне след нея. След като службата по сигурността на „Бъркли“ и териториалните ченгета бяха впрегнали силите си, реши, че може да подхване работата от друг ъгъл — от Кристина.

Тя бе различна от очакванията му. Според сведенията изглеждаше безлична — двайсет и девет годишна изкуствоведка с две научни степени от различни университети и диплома за специалист по скъпоценни камъни, с други думи, скучна интелектуалка. Представи си я сериозна и умна. Поразителната й красота го изненада. Когато се появи в галерията за първи път, дъхът му буквално секна от загадъчните зелени очи, мургавата кожа, разкошната тъмна коса и невероятно сексапилното й тяло. С диаманта на шията си изглеждаше като римска богиня.

Но всичко това бе извън същността на въпроса, напомни си той, докато крачеше към паркинга. Беше тук, за да залови крадец, и не биваше да се отклонява от целта си. След като видя Кристина, убеждението му, че Евън Чедуик няма да пропусне възможността да я измами, се затвърди. Не само заради това, че имаше пълен достъп до диаманта на Бенедети, но и защото беше великолепна жена — две причини, които Евън никога не пренебрегваше. Жените му се услаждаха почти колкото една хубава измама.

В управлението Евън имаше досие петнайсет сантиметра дебело за престъпления, които беше извършил през последното десетилетие. Беше престъпник с талант, отговорен за провалянето на живота на десетки хора, а Джей Ти от личен опит знаеше каква разруха оставяше Евън след себе си. Никога нямаше да забрави, че той бе виновен за опропастяването на неговото семейство, и нямаше да намери покой, докато не тикнеше негодника зад решетките до края на жалкия му живот.

Но преди това трябваше да го залови и щеше да го залови. Едва не го хвана на улицата преди седмица, но той се изплъзна от полицаите и избяга. И все пак изпусна недвусмислено указание — статия от вестник за предстоящия търг на ренесансови бижута и предмети на изкуството в „Бъркли“. След като Джей Ти разбра, че в колекцията има безценен диамант, бе наясно, че Евън възнамерява да го открадне. И след като видя Кристина лично, се убеди, че тя ще играе някаква роля. Въпросът бе каква.

Фактът, че колието на Кристина се откопча точно в момента, когато бяха пуснати бомбите, никак не му харесваше. Усети прилив на адреналин, докато крачеше бавно към колата. Защо Кристина така набързо си тръгна от „Бъркли“? С Евън ли работеше? На среща с него ли отиваше?

Стигна до колата, която бе наел, а в това време Кристина излизаше от паркинга със светлосиния си автомобил „Хюндай“. Както изглежда, бързаше много — спирачките изсвистяха на завоя към улицата. Само мокра, измръзнала и изплашена ли беше? Или имаше и друга причина да си тръгне така стремглаво?

Седна зад волана на шевролета и потегли след нея, доволен от късмета си, че тя не кара бърза спортна кола. Догони я на един червен светофар и се лепна зад нея. След километър-два напълно се убеди, че не си отива вкъщи. Не бе имал време да се запознае с друго, освен с основни сведения за главните играчи в аукционна къща „Бъркли“ и много добре си спомняше, че Кристина Алберти живее в апартамент на Телеграф Хил. Тя се бе отправила точно в противоположната посока на града.

Пулсът му се ускори, когато тя зави по улица с къщи в Лейк Дистрикт. Къщите бяха хубави, но не така богати, както на Пасифик Хайтс. Тя зави пред двуетажна викторианска къща и паркира до бордюра. Той продължи по улицата, стигна до близкия паркинг, остави колата и се върна пеша. Когато наближи мястото, я видя застанала на верандата. Натискаше звънеца, нетърпеливо потропваше с крак и се оглеждаше.

Джей Ти бързо се скри зад едно дърво. Когато погледна пак, Кристина заобикаляше къщата. Той мина през двора съвсем безшумно, като се чудеше дали тя ще влезе през задната врата. Надникна от ъгъла и с изненада видя как тя захвърля обувките си с високи токчета. Да му се не види, какво ставаше?

После тя повдигна дългата си вечерна рокля, завърза я около коленете си, обгърна ствола на едно дърво и заопипва с босия си крак да намери опора. Хвана се за най-ниския клон и за негово изумление взе да се катери. Не й отне много време да изпълзи по дъба до горните му клони, които опираха в балкона на втория етаж. Кристина се залюля над парапета и с грациозен скок се приземи. Отвори плъзгащата се врата и изчезна вътре.

И таз добра, до този момент това бе най-интересното. На грабеж ли щеше да го удари, а може би търсеше нещо… или по-скоро някого. Ако имаше възможност тя да го отведе до Евън, щеше да се възползва.

И тъй като се оказа, че може да се влезе само по дървото, Джей Ти последва Кристина. Изкатери се, но далеч не така грациозно или пък пъргаво като нея, но все пак се добра до балкона. Завари плъзгащата се врата отключена, а в спалнята, към която водеше, нямаше никого. Не загуби време да оглежда, много по-интересно беше къде е отишла Кристина. Дочу шум от първия етаж и заслиза дебнешком по стълбите. Влезе в стая, която навярно бе кабинет, и свари Кристина пред отворен сейф в стената. Тя се извърна светкавично, а на лицето й бяха изписани ужас и вина.

— Вие! — ахна тя. — Какво правите тук?