Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (19)

Осемнайсета глава

Евън наблюдаваше бижутера да разглежда диаманта под гемоскопа. Джорджо беше най-добрият в занаята според подземния свят на Флоренция. Италия може и да не беше Щатите, но той беше наясно с престъпната мрежа, където и да попадне: стойността на парите, съществуващите опасности, откъде да получи информация.

— Е? — попита нетърпеливо.

— Брилянтно копие — изрече бавно човекът. Вдигна проницателния си поглед към Евън. — Безупречна скъпоценност, но копие. На теб това вече ти е известно.

— Да. А ти си му майсторът.

Джорджо сви рамене, но погледна с умиление камъка. В очите му се появи гордост.

— Аз съм само прост бижутер, а това е работа на истински художник, на голям майстор.

— Художникът не ме интересува — отвърна Евън. — Трябва ми мъжът, който му е поръчал работата. Обзалагам се, че можеш да ми помогнеш.

— Тази информация е скъпа — намекна Джорджо.

— Може да стане неподозирано скъпа. Истинският диамант изчезна. Търсят го много хора. Някои от тях ще стигнат и до теб. Също така някои ще бъдат със значки и със заповеди за арест.

— Изработването на копие не е престъпление — възрази бижутерът.

Евън извади портфейла си и плъзна към него няколко банкноти. Алчността железни врати отваря.

— Има къща на хълмовете, но не вярвам да е там — рече майсторът.

— Няма го, вече проверих. Искам да му предадеш съобщение от мен.

— Не зная къде е.

— По-добре го намери — заплаши го Евън.

— Сеньор, моля ви, аз не се забърквам в нищо.

— Направил си копие на диаманта. Това значи, че си замесен. — С рязко движение Евън притисна нищо неподозиращия бижутер към стената и го стисна за гърлото. Очите на Джорджо се разшириха от страх. — Предай на Маркъс, че ако иска да види дъщеря си жива, трябва да се срещне с мен тази вечер в камбанарията на църквата на женския манастир „Санта Ана“.

Джорджо се задави, когато го пусна.

— Ами ако не успея да го открия?

— Тогава ще се срещнем отново. Характерното за хора като теб, Джорджо, които работят на черно и им плащат крадци, е, че на никого не му пука, когато изчезнат. Никой няма да се обезпокои, ако умреш.

Джорджо преглътна с усилие.

— Ще се постарая да го намеря.

— И още как!

Евън оправи сакото си и излезе със самодоволна усмивка.

* * *

Джей Ти гореше от нетърпение да стигне до къщата на Маркъс. След като излязоха от дома на Бенедети, наеха кола, купиха си карта и тръгнаха към стария дом на семейство Алберти, където Маркъс отсядаше, когато идваше в града. След като Кристина приключи с въпросите за майка си, той се надяваше, че ще се съсредоточат главно в издирването на баща й. Трябваше да признае, че се чувстваше горд от поведението й спрямо Виторио. Не трепна пред този студен, жесток старик. Вчера излезе от равновесие, но днес беше отново на линия. Не познаваше друга жена така умело да избягва ударите. Под тази красива мекота се криеше много твърдост.

Кристина погледна картата, когато излязоха от града. След като оставиха зад гърба си шумните улици, той си отдъхна и натисна газта. Но въпреки това колата напредваше бавно по стръмнините.

— Пеша щяхме да стигнем по-бързо — оплака се той и погледна Кристина.

Тя само се усмихна.

— Ще стигнем. Предчувствам, че сме на вярна следа.

— Да можехме и по-бързо да я следваме.

— Да, зная. Беше много търпелив с мен и с моите истории. Нямаш представа колко съм ти благодарна. Поне научихме повече за диаманта и проклятието.

— Трябва да намерим баща ти или поне да разберем къде е отнесъл диаманта. — Джей Ти размишляваше върху онова, което чуха. — Според Мария диамантът се полага на теб след майка ти. Дали баща ти не го е взел за теб и не го е скрил някъде, докато мине известно време?

Тя поклати глава.

— Едва ли. Каза ми, че се страхува проклятието да не ме застигне. Възможно е да знае нещо повече от Мария. Сигурна съм, че е проучил в най-големи подробности историята на диаманта до Катерина Медичи, а предполагам, че и преди това. С повечето големи диаманти поначало са били украсявани религиозни и исторически предмети като кръстове, мечове, корони… — Млъкна. — Имал е скица, за да може да се изработи копие. Винаги има още, което не знаем.

— Страхотно! Само това ни липсва — още една история — произнесе се той кисело.

— В повече ли ти дойде историята? — попита тя и му се усмихна.

— Интересуват ме повече хората, които живеят днес, отколкото онези, умрели преди стотици години.

— При това положение си се заел с неподходящ случай.

— О, не, случаят е съвсем подходящ — погледна я той, — защото Евън иска диаманта, а аз искам Евън. Само това има значение за мен.

Видя, че тя помръкна, и съжали за думите си.

— Разбирам.

— Кристина, не се изразих правилно.

— Зная какво имаш предвид. Зная, че залавянето на Евън е най-важното нещо за теб.

— Важно е — отстъпи той, — но…

— Хрумна ми да проучим художника и неговите наследници — прекъсна го тя и смени темата. — Може да се окаже следа. Бих искала да разбера дали стенописът, който е нарисувал с образа на Катерина, още съществува. Да се надяваме, че в къщата на баща ми ще се намери нещо. Все някъде е оставил бележки за изследванията си. Такива няма в Сан Франциско.

— Кристина… — започна Джей Ти, тъй като чувстваше необходимост да каже нещо, но не знаеше точно какво.

— Нека да се концентрираме върху това, което ни предстои, Джей Ти. Не ми е до интимни разговори.

Обърна се към нея, но тя се бе загледала в пейзажа отвън. Не разбираше защо е недоволен, че тя прекрати един очевидно нелек разговор. По някаква необяснима причина се разтревожи, че Кристина отказва да говори и той не може да проумее какво се върти в главата й.

— Тук е много красиво — промълви, като посочи заоблените хълмове. — Толкова е различно от Сан Франциско и „Бъркли“. Чудя се какво ли си мислят Алексис и Джеръми в този момент и дали има заповед за моя арест или документи за екстрадиция. Даже не зная как се постъпва в такъв случай.

— Остави това сега — посъветва я Джей Ти. — Не си откраднала диаманта, няма нито едно доказателство за противното. В най-лошия случай ще те обвинят като съучастничка, главният виновник си остава баща ти. След като го открием, ще изчистим името ти.

— Но не и неговото — обърна се тя към него. — Не желая да пратя баща си в затвора, Джей Ти, и чувствам, че с всяка крачка се приближавам към такъв край. Надявам се, че ще ми дадеш възможност да го убедя да върне диаманта на Виторио.

— Дори да го върне, той го е откраднал. Това е престъпление.

— Сигурно има начин да се избегнат по-тежки последствия. Ти можеш ли да ми помогнеш да измисля такъв начин? Ти си толкова умен. Познаваш закона.

— Нека първо да го намерим, после ще се тревожим как да го отървем от затвора.

— Имаш право. Дълбоко в себе си зная, че трябва да плати за деянието си. За мен е невъзможно да живея както преди, да се преструвам, че нямам нищо общо с него и да треперя къде ще се появи следващия път и в какво ще ме забърка. Изморих се от неговите тайни и лъжи. Повече не желая да преживявам подобно нещо, без значение какво ще се случи. — Помълча. — Страхувам се. Той ми е баща, нямам друг близък човек.

— Струва ми се, че се сдоби и с други роднини напоследък.

— Не мога да кажа на синовете на Виторио. — Тя го погледна изпитателно: — Ще бъде ли честно към тях?

— На този въпрос не мога да ти отговоря, Кристина.

— Щом те не знаят за мен и нямат представа, че майка им не е била вярна на баща им, какво право имам аз да им отнема тази илюзия? Само ще ги нараня. Няма никакъв смисъл.

— Братя — ето какво има смисъл — напомни й той. — По-голямо семейство.

— Цената може да се окаже огромна. Те по-скоро ще ме намразят. Ще намразят и майка си и баща си. Ще помисля. — Погледна картата. — Струва ми се, че тук трябва да завием.

Джей Ти сви по тесен, каменист път с кипариси от двете страни, виещ се през маслинова горичка, който свърши пред занемарена двуетажна, каменна селска къща. Тревата имаше нужда от косене, а в двора зееше празен, рушащ се шадраван.

Кристина слезе от колата, щом той спря. Джей Ти я последва до солидната входна врата, като разбираше нетърпението й, но се страхуваше какво ще заварят.

— Натиснах звънеца — каза тя. — Няма никого. Не се вижда нито кола, нито гараж.

Не грешеше. Наоколо беше безлюдно, дори нямаше други къщи. В тази местност беше много тихо, оазис за пойните птички. Градът беше далеч, виждаха се само върховете на някои от най-високите църкви и сгради. Атмосферата там беше напрегната, докато в падинката сред ниските хълмове цареше спокойствие. Но Джей Ти се питаше докога ще продължи. Напоследък спокойствието почти не ги спохождаше.

— Да опитаме прозорците.

Обиколи къщата и успя да отвори един отзад. Помогна на Кристина да се прехвърли и отиде пред входа. След минута тя му отвори.

Влезе в дневната и веднага му направиха впечатление гредите на тавана, теракотеният под и голямата каменна камина. Мебелите бяха стари, но изглеждаха удобни — с големи възглавници на дивана и по фотьойлите. Подът беше застлан с шарени килимчета, на масичката имаше вестници и дори чаша от кафе. Взе я и забеляза, че не е засъхнала.

— Някой е бил тук съвсем наскоро.

— Сигурно татко. — Кристина разглеждаше някаква снимка върху полицата на камината. — Това са моите дядо и баба с баща ми като дете. Умрели са, преди да се родя, даже много преди татко да срещне Изабела. А този сигурно е прадядо ми — посочи фотографията на тъмнокос мъж с тънки мустачки. — Тази къща е пълна с миналото на моето семейство. Досещам се защо баща ми не ме е водил тук — много е близо до Бенедети.

— Не е искал да видиш и тази. — Той взе една снимка от масичката. Не я показа веднага на Кристина, тъй като не беше сигурен как ще я приеме.

— Те са, нали? — попита тя. — Заедно.

Той кимна и обърна бавно фотографията към нея. Ръката й потрепери, когато я взе. Загледа се в своите родители — прегърнати и усмихнати. Зачуди се кой ли ги е снимал. Това означаваше, че и друг е знаел за връзката им, вероятно Мария.

— Изглеждат щастливи — прошепна.

Той се усмихна и кимна.

— Вече повярва в любовта им. Къде остана момичето, което наричаше майка си прелюбодейка, а баща си лъжец и измамник?

— Всяка дъщеря иска да вярва в любовта на родителите си. Вече се проясни пред очите ми — изрече тя предизвикателно.

— Радвам се. Защо не се качиш на горния етаж да огледаш спалните, а аз ще обиколя тук, за да не губим време.

— Ясно, да се хващаме на работа.

Кристина се запъти нагоре, а Джей Ти се зае да проверява стаите на партера. Влезе в една, предназначена явно за спалня, където имаше само легло, гардероб и нощно шкафче с лампа. Всичко беше покрито с прах, очевидно доста отдавна тук никой не бе спал. До нея имаше баня, после малка кухня, от която се излизаше в задния двор. Прегледа шкафовете и хладилника и не се изненада, че имаше храна. Маркъс е бил тук, сигурно и тази сутрин. Бяха близо, но не съвсем.

До хладилника се виждаше друга врата. Водеше към мазето, където му се мярнаха пералня и сушилня. Възможно бе там да се съхраняват документи, но помещението беше студено и влажно. И все пак не беше зле да провери.

Тъкмо се накани да слезе, когато чу, че Кристина влиза в кухнята.

— Откри ли нещо? — извика той, опипвайки стената за ключ за осветлението.

— Да — теб — изрече мъжки глас.

Джей Ти се извърна като ужилен точно когато Евън замахваше с лопата към главата му. Избягна първия удар и заби юмрук в лицето на Евън. Почувства удовлетворение от гледката на рукналата кръв от носа му. Но удовлетворението му бе мимолетно, тъй като другият с яростно ръмжене замахна втори път и го уцели в слепоочието.

Пред очите му избухнаха звезди. Краката му се подкосиха от пронизващата болка. Трябваше да се задържи прав. Трябваше да защити Кристина. Опита се да се хване за перилата на стълбището, но не успя и се изтърколи надолу. Напрегна се да изкрещи, да предупреди Кристина, но болката в главата му го отпрати в тунел от тъмнина.

Кристина оставаше сама. Бог да й беше на помощ!

* * *

Качи се на втория етаж и влезе в голяма спалня, свързана с баня. Широкото легло не беше оправено. Тук ли беше прекарал нощта баща й? Кристина се чудеше, долавяйки натрапчивия аромат на одеколон, който винаги й напомняше на баща й. Влезе в банята. На закачалката висеше влажна кърпа. Имаше и всякакви мъжки тоалетни принадлежности, още едно доказателство, че баща й е бил тук. Къде ли беше сега? Дали щеше да се върне скоро? Ами ако не се появеше? Ако пак избягаше?

Върна се в спалнята и се приближи до бюрото. Върху него бяха разпръснати документи и книги. Сърцето й подскочи, когато прочете заглавието на първия старинен текст: „Портрет на Катерина Медичи“. Баща й се е интересувал от Катерина Медичи! Вероятно беше свързано с диаманта.

Прелисти страниците и стигна до една отбелязана. Беше описание на чеиза на Катерина. Жълтият диамант не се споменаваше. На следващата страница се разказваше за пристрастието на Катерина към астрологията, Нострадамус, разни гадатели, както и към отровите. Прочете с болезнено удивление мълвата за стотиците чекмеджета, където тя държала отровите, и които били погребани с нея.

Катерина очевидно е имала и мрачна страна. А във вените на Кристина течеше от нейната кръв. Това заключение беше доста зловещо. Загубата на диаманта ли бе превърнала Катерина от страстна, романтична девойка в груба, жестока и амбициозна кралица, която проклинала всеки, който я предавал? Сигурно е умирала от срам, когато съпругът й най-безочливо продължил любовната си връзка с Диан дьо Поатие.

Въпреки желанието си да се зарови в историята, продължи със задачата си. Имаше какви ли не документи, включително разписки от сметки. Стана ясно, че баща й периодично бе живял тук през последните месеци, а може би и години. Или таза къща му е била база. Имаше бележки от химическо чистене, за хранителни стоки, дрехи и книги.

Кристина седна и отвори средното чекмедже. Имаше още документи, бележки и книга за изящни изкуства, където зърна пожълтял лист и го измъкна. Беше скица на живописна илюстрация от книгата.

Затаи дъх, когато видя, че това е женски образ, обграден от ангели. Беше Катерина, Катерина Медичи.

Навярно е образът й, изрисуван от нейния любим. Прочете надписа: Стенопис от Пиетро Марчело в параклиса на женския манастир „Санта Ана“. Пулсът й се ускори, когато забеляза и друг детайл в картината: жълт диамант на шията на Катерина, тежко падащ между гърдите. Пиетро не беше изобразил само Катерина, но и диаманта. А баща й притежаваше копие на портрета.

Отговорът изплува изведнъж. Ключът беше в стенописа. Катерина е помолила Пиетро да й помогне да скрие диаманта и в него е указанието. Вече знаят къде се намира фреската. Само трябва да намерят манастира „Санта Ана“.

Кристина се изправи, когато чу стъпки по стълбите. Джей Ти щеше да се зарадва, когато разбере, че имат сигурна почва под краката си. Изтича към вратата, за да му каже. Но мъжът в коридора не беше Джей Ти. Този беше с руса коса, сини очи, разкървавен нос и с най-злата усмивка, каквато бе виждала.

Евън! Друг не можеше да бъде. А кръвта по лицето му я накара да се изплаши за Джей Ти.

Опита се да изкрещи, но той запуши устата и носа й с някакъв отвратително смърдящ парцал. Закашля се в усилието си да поеме дъх. Заизвива се, за да се освободи, но почувства, че въздухът не й достига и главата й се замайва. Задушаваше се. Замоли го с поглед да я пусне.

— Не се притеснявай, Кристина — дойде до нея гласът му, докато усещаше как пропада. — Няма да умреш… все още.

* * *

Джей Ти се мъчеше да дойде на себе си. Болката в главата беше безмилостна, сякаш черепът му бе разцепен с чук. Размърда се и усети под ръцете си нещо студено и твърдо. Беше цимент. Лежеше на пода. Но къде? Не съзнаваше нищо? Примигна и пое дъх. Главата му бавно взе да се прояснява. Отвори очи и примигна в мрака. Забеляза вляво очертания на стълбище, а вдясно — бойлер, умивалник, пералня… мазе. Намираше се в мазето на къщата.

Остана така още малко, като се напрягаше да си припомни какво се случи. Беше в кухнята и оглеждаше шкафовете, помисли си, че бащата на Кристина наскоро е бил тук… Кристина! Къде ли беше Кристина?

Седна, после коленичи. Трябваше да допълзи до стълбището, но така му се зави свят, че отново щеше да припадне. Задържа се. Трябваше да се изправи, да стигне до Кристина преди Евън. Добра се до първото стъпало. Изкачи го… после второто. Всяко движение беше неописуемо болезнено. Не само главата, но и цялото му тяло беше наранено. Беше извадил късмет, че не си е счупил врата. На третото стъпало се спря и опипа скалпа си, където имаше огромна цицина, а косата му беше сплъстена от кръв. Осъзна напълно ситуацията, което му даде сили да изкачи стълбището, но вратата беше заключена. Мамка му!

Обърна се и забеляза куп градински сечива. Заслиза обратно и взе една брадва. Когато стигна вратата отново, с няколко удара я разцепи. Успя да провре ръката си и да отвори.

Запрепъва се из кухнята. Тишината беше тревожна. Спусна се към коридора и после към горния етаж, викайки Кристина.

В спалнята нямаше никого. И нея я нямаше. Евън бе отвлякъл Кристина. Беше му ясно до болка. За доказателство чантата й беше останала на бюрото.

Взе я и погледна през прозореца. Виждаше пътя към къщата. Неговата кола беше там, други нямаше, само лек облак прах още не се беше разнесъл.

Парализира се от страх и гняв. Трябваше да открие Кристина. „Мисли — заповяда си той. — Къде би я отвел Евън?“

Върху бюрото имаше разтворена книга. Отгърна първата страница. На пръв поглед беше като всяка друга, но някакво яркожълто петно привлече погледа му. Беше пендатив на шията на девойка. Стенописът! Прочете надписа под илюстрацията. Женският манастир „Санта Ана“.

Навярно Маркъс беше отнесъл диаманта в църквата. Според него сигурно мястото му е там. Дали Кристина беше видяла страницата? А Евън?

Какво значение имаше? Това беше единствената му следа. Щеше да тръгне по нея. Едва ли ще бъде трудно да разбере къде се намира манастирът. Докато местонахождението на Евън беше друг въпрос.

Втурна се по стълбите и после към колата, като се молеше да не е много късно. Битката вече беше не само за диаманта, но и за живота на Кристина. Не биваше да позволява да й се случва каквото и да било. Допусна Евън да погуби баща му. Друг човек, когото обича, нямаше да изгуби.

Обичаше Кристина. Колко време му отне, за да го проумее!

Молеше се на Господ за възможността да й го каже.

 

 

На Кристина й се повдигаше. Стомахът й се преобръщаше и от някакъв противен вкус в устата едва не повърна. Размърда се, но установи, че ръцете й са вързани зад гърба. Съзнанието й бавно се проясняваше. Беше в спалнята. Намери книга и рисунки. Чу Джей Ти да идва и изтича до вратата. Но там не беше Джей Ти, а Евън. Запуши с нещо устата и носа й и тя започна да се задушава.

Отвори очи и запримигва. Къде се намираше? Какво се беше случило?

Беше й необходимо известно време, за да осъзнае. Лежеше на една страна на гол циментов под. Глезените й бяха вързани, ръцете — също. На устата й имаше лепенка. Не можеше да се движи, да говори, не можеше нищо да прави, освен да се опита да разбере къде е.

Студен вятър духаше през сводестите отвори, разположени симетрично от четири страни. Намираше се в кула. Камбанария. Над главата й висяха камбани. На около три-четири метра от нея имаше врата, която сигурно водеше към стълбището. Това някоя от църквите във Флоренция ли беше? Нямаше представа колко време е била в безсъзнание, но по притъмняващото небе реши, че е привечер.

Защо Евън я беше довел тук? Къде беше Джей Ти? Какво беше направил Евън с него?

Ужас сграбчи сърцето й, щом осъзна, че Евън го е извадил от строя. Иначе никога нямаше да я отвлече от къщата. По всяка вероятност бе убил Дейвид и Никол и още кой знае колко хора. Не виждаше причина да не убие и Джей Ти, особено след като му пречеше да грабне диаманта.

Двамата с Джей Ти не биваше да се разделят в къщата. Но тази мисъл дойде твърде късно.

Дочу шум и заби поглед във вратата. Помоли се Джей Ти да влезе. Но на прага застана Евън — висок, рус, синеок, точно какъвто го видя на снимката, която Джей Ти й показа на първата им среща. Носеше морскосин костюм и бяла риза с отворена яка. От Стефано нямаше й следа. Имаше вид на бизнесмен, като се изключеха налудничавият блясък в очите му и поникналата брада, които говореха за изтощение.

— Виж ти, виж ти кой се е събудил — каза той и приклекна на няколко крачки от нея.

Кристина успя да седне и се почувства относително по-добре, след като не лежеше в краката му.

— Не се напрягай, Кристина, имаме предостатъчно време. Настани се удобно. Преди да мръкне, нищо няма да се случи.

Опита се да преглътне, но устата й беше суха. Покашля се и направи жест с глава да й махне лепенката. Щеше да си поеме дълбоко въздух, да изкрещи и дано някой й се притечеше на помощ.

Евън се ухили.

— Не си го и помисляй. Сега е мой ред да говоря, а ти да слушаш. — Замълча, присви очи и я загледа. — Сигурно се чудиш къде е приятелчето ти Джей Ти. Не се тревожи. Няма да ни безпокои. Той сдаде багажа.

Сърцето й спря да бие. Не беше истина. Джей Ти „не е сдал багажа“. И за секунда не можеше да си позволи мисълта, че Джей Ти е мъртъв.

— Този малък купон е само за тримата — продължи той. — Ти, аз и твоят скъп, стар баща. Точно така, твоят баща — Маркъс Алберти. Нали го търсеше? Тъкмо ще го видиш, когато ми донесе диаманта.

Тя завъртя глава.

Евън впи поглед в очите й.

— Защо, нима се съмняваш, че баща ти ще замени диамант срещу скъпоценната си дъщеря? Колко жалко би било, ако не го изтъргува по този начин. Тогава, няма да имам причини да те оставя жива. — Позабави, се, преди да продължи: — Никол каза, че ще бъде лесна, мишена. „Подмами го в Сан Франциско — тъй рече, — заложи капан на него и на дъщеря му.“ Блестяща идея. Никой нямаше да се досети, че аз съм откраднал диаманта. Планът си го биваше. Но баща ти измъкна диаманта под носа ми. При всеки друг случай щях да му ръкопляскам, но не и този път. Не обичам да губя, Кристина. В действителност аз винаги печеля. По-добър от мене няма и ти скоро ще го осъзнаеш.

Гласът му стана отнесен, сякаш потъна в размисъл. Уверяваше сам себе си не по-малко от нея. В защитната му броня имаше пукнатина, известно съмнение, досети се тя. И то се дължеше на баща й. Навярно беше първият човек, който беше успял да надхитри Евън. Нямаше да го остави да му се размине. Но откъде беше толкова сигурен, че баща й ще дойде? Явно беше отново крачка напред.

Тя беше виновна. Изгуби толкова много време, за да осмисли коя е Изабела, вместо да търси баща си. Така с Джей Ти изостанаха. Постъпи егоистично в желанието си да научи своето минало. А Джей Ти не й попречи. Изслуша търпеливо историята на Мария. Подкрепи я, когато се почувства като попаднала всред плаващи пясъци. А тя дори не му благодари. Не му разкри и чувствата си. Ужаси се, че никога няма да му каже, че всичко вече е свършило. Заслушана в несвързаните брътвежи на Евън, усети умствената му нестабилност. Джей Ти й беше разказвал, че някога той е бил чаровен измамник, хипнотизиращ жертвите си с блестящи сини очи и подкупваща усмивка, но с времето се променил и станал по-жесток. Помисли си, че Джей Ти е бил прав в наблюденията си.

Евън я погледна и явно забеляза нещо в очите й, което го накара да се намръщи.

— Въобразяваш си, че знаеш нещо за мен.

Тя веднага поклати глава, за да отрече.

— Какво ти е казал Джей Ти? Че съм ограбил баща му ли? Баща му беше загубеняк, комарджия, тъпанар. Даже не ми беше интересно. И знаеш ли какво? Джей Ти го ненавиждаше. Докато беше жив, все се оплакваше от своя старец, като пийнеше. Татенцето искаше да направи от него футболна звезда, а онзи нещастник не издържа на напрежението и се отказа. И той е загубеняк. — Продължи с усмивка: — Мислиш си, че Джей Ти ще долети на бял кон да те спаси, нали? За теб той е твоят герой. Но много грешиш. Аз съм героят. — Стана и се облегна на стената, загледан в нея. — Приличаш на Джени. Тя е сладка, мила, красива. И ще бъде моя. Ще й дам всичко, което заслужава, и повече. Тя единствена на света ме познава истински и оценява по достойнство талантите ми. Когато види този жълт диамант, ще разбере, че аз съм мъжът за нея. Ще ми повярва отново. Всичко ще бъде идеално.

Евън беше съвсем изперкал. Кристина се надяваше, че Джей Ти не е мъртъв, само затворен някъде, но този мъж я изплаши. В думите му се усещаше нещо безвъзвратно отминало, като че ли затваряше една глава от своя живот.

Евън се приближи до един от отворите на камбанарията и се подпря на парапета, висок до кръста. Кристина виждаше притъмняващото небе зад него. Настъпваше нощта. Къде бяха? Къде бяха другите?

— Вижда му се краят — каза Евън. — Изобщо не е далеч.