Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (16)

Петнайсета глава

Евън знаеше, че Кристина ще дойде. Беше само въпрос на време. Предпочитанията на Евън не включваха съня в кола нощем, но в противен случай щеше да рискува и да я изпусне.

Дойде точно преди зазоряване, когато е най-сумрачно, навярно за да избегне нежелани погледи. От полицията я търсеха, забеляза патрулните коли да обикалят, но не беше чак толкова едра риба, нито пък закоравяла престъпница, за да наредят двайсет и четири часово наблюдение. При все това беше предпазлива. Също и Джей Ти. Бяха се крили някъде, тъй като Евън провери в неговия хотел.

Но търпението му беше възнаградено. Кристина паркира точно пред входа, а Джей Ти зад нея. Евън предположи, че ще дойде с нея. Все се изживяваше като защитник, пазител на закона, радетел на истината, особено когато го наблюдаваше красива жена. В университета смятаха Джей Ти за най-готиния тип, футболната звезда, на която всички момичета се лепяха. Ама сега хич го нямаше. „Загази страхотно, помага и подстрекава една крадла“ — подхилваше се Евън.

Обмисля известно време дали да не ги причака в апартамента на Кристина. Бързаше да вземе диаманта, да поправи грешката си и да покаже превъзходството си. Но беше твърде умен, за да допусне още един гаф. Всъщност нямаше и смисъл — диамантът не беше у нея. Търпеливо трябваше да издебне да го отведе до него. А тя щеше да го отведе, беше убеден в това.

Излязоха след няколко минути. Кристина се беше преоблякла с джинси и пуловер и носеше сак. Явно се канеха да пътуват, със задоволство отбеляза той. Положително тръгваха след баща й.

Запали колата, но изчака да завият зад ъгъла и тогава потегли след тях. Поддържаше благоразумна дистанция. Адреналинът му се повиши, щом се отправиха по магистралата на юг. След двайсет минути Джей Ти спря на паркинга на международното летище на Сан Франциско. Същото направи и той. Извади пътна чанта от багажника и спокойно тръгна след тях заедно с потока хора. Джей Ти постоянно поглеждаше през рамо, както и Кристина. Но не биха го познали. Вече не беше Стефано, нито пък Евън Чедуик, а Мичел Холоуей, петдесетинагодишно червенокосо лице от мъжки пол, с неугледен костюм, чието сако едва се закопчаваше на търбуха. Беше също така в регистъра на пътниците, ползващи се с предимство заради редовните делови полети.

Сложи слънчеви очила, когато мишените се отправиха към гишето на международния терминал, за да заверят билетите си. Погледна информационното табло. Отиваха във Флоренция, Италия. И защо не? Беше съвсем логично. Извади портфейла си, новите кредитни карти и фалшивия паспорт. Мичел Холоуей също тръгваше за Флоренция, при това в първа класа.

* * *

Това бе най-дългият ден в живота на Кристина. Шестнайсет мъчителни часа в самолета, като през цялото време трепереше да не я арестуват във Франкфурт, където правеха дълъг престой, и да не се схване дотам, че да не може да слезе. Слава богу, всичко мина без произшествия и едва в таксито задиша по-спокойно.

Щом потеглиха, спусна стъклото, жадна за глътка свеж въздух и за впечатления. Беше прелестен слънчев следобед, пролетното небе сияеше без нито едно облаче. Пътят се виеше между склонове, осеяни с кипариси и маслинови дръвчета, а щом наближиха града, се показаха червеникавите покриви на Флоренция, позлатени от слънцето. Сърцето й се разтуптя. Беше ходила в Рим, но никога във Флоренция. Баща й винаги избягваше да идва тук, където бе роден дядо му. Много пъти го беше молила да я заведе във вилата в Тоскана, където бе прекарвал всяко лято като дете, но Маркъс винаги намираше извинение, за да откаже. И ето, че най-после дойде. Притвори очи, попивайки атмосферата.

— Приличаш на дете в магазин за играчки — отбеляза Джей Ти, като погали ръката й.

Тя му се усмихна, чувствайки прилив на енергия от факта, че най-накрая се намират в Италия.

— Вълнувам се. Не мога да се сдържа. Изкуствоведка съм. За мен Италия е моят магазин за играчки.

— Не мога да повярвам, че никога не си идвала в този град.

— Аз също. Флоренция има такава история, толкова прочути художници, цели епохи в изкуството, като Микеланджело, Донатело, Брунелески… Ботичели, Леонардо да Винчи.

— Но не бива да забравяме, че дойдохме да открием баща ти и диаманта.

— Не съм забравила — въздъхна тя. — Но това не пречи да се любувам на пейзажа, нали? Толкова е красив! Като че ли е от друг свят. Чувствам се сякаш съм спасила живота си и съм оставила всички проблеми вкъщи.

— В момента може би, но според мен Евън не е далеч зад нас. Всъщност сигурно е вече тук.

Тя го погледна с разочарование.

— Защо не забравиш Евън само за секунда и не погледнеш къде се намираме. — Посочи околността. — Кажи, това не те ли вълнува поне мъничко.

Очите на Джей Ти бяха скрити зад слънчеви очила, но се усмихваше.

— Добре, хубаво е. Какво искаш от мен?

— Много добре ми е известно, че не си безразличен човек. Не се съмнявам, че можеш да измислиш нещо по-чувствено от „хубаво“ — закачи го тя.

— Пейзажите не ме възбуждат, Кристина, а ти. — Той я целуна леко и нежно.

Сърцето й се разтуптя от мимолетното, но интимно докосване, което винаги пораждаше желания у нея. Джей Ти за кратко време стана като наркотик за нея, но не бързаше да се лекува от тази зависимост. Свикна да бъде до нея и когато го нямаше, като че ли липсваше част от съществото й. Не знаеше как се случи, та за толкова кратко време я завладя. През почти целия си живот се беше страхувала да се привърже към някой мъж, тъй като имаше тайни, които не можеше да сподели. А Джей Ти узна всичките и тази бариера помежду им падна. И все пак отношенията им не бяха установени, напомни си тя. Каквито и да бяха, за в бъдеще бяха неясни.

Загледа се отново в пейзажа, като си припомни, че има много по-сериозни грижи от любовните си преживявания. Но точно в момента друго не искаше, освен да попива с очи гледката на златисточервеникавите покриви, извиващата се през града река Арно с прочутия Понте Векио.

Покрай тесните улици със специфична тухлена настилка се редяха нови и стари сгради. До строги мрачни дворци и учреждения бяха залепени магазинчета, кафенета, хлебарници, флорентинците обожаваха скулптурата. Накъдето и да се обърнеше, виждаше статуи, а на Палацо Векио цяла плеяда от герои ги посрещна, в това число Козимо I на кон, копие на Давид от Микеланджело и Херкулес от Бандинели. Ах, как й се искаше да обикаля града, но първо най-важните работи, отново си напомни тя.

Таксито спря пред техния хотел, който се помещаваше в реконструирана византийска кула от шести век в близост до средновековна църква на малък площад в центъра на Флоренция. Джей Ти остави на нея избора на хотел и тя не устоя на изкушението да поживее известно време в такава забележителна сграда. Как ли щеше да плаща един ден, тъй като засега Джей Ти продължаваше да товари правителството с разходи от служебните си карти.

Помолиха шофьора на таксито да ги почака, регистрираха се, оставиха си саковете и тръгнаха. Надяваха се да намерят Виторио Бенедети преди вечеря. Бяха позвънили и им бяха казали, че сеньор Бенедети не приема, но те нямаше да се оставят на иконом или секретар да ги обезсърчи. Надяваха се значката на Джей Ти да убеди все някого да ги пусне в дома.

Разкошната къща на семейство Бенедети се намираше на една тясна улица наред с други студени каменни дворци. Входната врата беше от ковано желязо. В тази част на града атмосферата определено беше по-различна и в никакъв случай не беше гостоприемна.

Кристина почувства старото напрежение, когато Джей Ти натисна звънеца. Нямаше представа как ще бъдат приети и какво знаеха Бенедети за нея или за кражбата на диаманта. Наясно ли беше Виторио, че някой се е представил за неговия син Стефано? Или този факт още не му беше известен. Почти сигурно бе, че нейното име е излязло наяве, затова с Джей Ти решиха, че ще играе ролята на неговата асистентка Трейси Делгадо, за да не хукне Виторио да се обажда на полицаите.

Джей Ти позвъни отново. Кристина се разтрепери. Слънцето вече залязваше и високите къщи хвърляха мрачни сенки.

— Нямам хубави предчувствия — промърмори.

Той беше стиснал устни.

— И аз, но няма да мръдна оттук, докато не говоря с някого.

След малко вратата се отвори. Показа се възрастна жена с черна рокля и престилка, вързана на широката й талия. Посивялата й коса беше опъната и прибрана, лицето й сбръчкано. Погледна първо Джей Ти и поздрави:

— Buona sera. — Когато се обърна съм Кристина, черните й очи станаха огромни, задъха се. — Изабела! — ахна тя, вдигна ръка към сърцето си и се свлече като мъртва на земята.

— О, Господи! — изохка Кристина и с Джей Ти се спогледаха. — Какво се случи?

Той коленичи до жената.

— Припаднала е.

— Какво да правим? Да повикаме ли някого? Не можем да я оставим така.

— Затвори вратата. Поне влязохме — нареди Джей Ти с нетърпящ възражение тон.

— Не можем да стоим тук — протестира тя, затваряйки вратата.

Джей Ти се изправи и пристъпи в обширната ротонда с мраморен под и висок почти пет метра таван, от който висеше полилей, и с виещи се към горните етажи стълби.

— Трябва ни помощ — каза той.

— Да, но…

— Не се тревожи. Получи се идеално. Имаме сериозно извинение, че сме вътре. — Отиде към стълбището и се развика: — Ало! Има ли някой?

След миг една млада жена слезе тичешком по стълбите. Беше двайсет и няколко годишна и носеше същата черна рокля като жената на пода. Кристина реши, че е от прислугата, и се изненада, когато момичето възкликна:

— Мата!

— Припадна — обади се Кристина. — Позвънихме, тя отвори и припадна.

Момичето коленичи до майка си и я потупа по страната. Възрастната жена взе да се свестява. Отвори очи и примигна.

— Non ie e successo niente? — попита дъщеря й.

Жената погледна Кристина и очите й отново се разшириха. Избъбри бързо нещо на италиански. Кристина разбра само две думи: Изабела и Виторио.

— Какво каза? — попита Кристина момичето, като се надяваше да говори английски.

— Каза веднага да си тръгвате, ако обичате.

Момичето помогна на майка си да седне, а тя не откъсваше очи от Кристина.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Кристина. — Да повикаме ли лекар?

— Тя ще се оправи. Моля ви, тръгвайте си. Не биваше никого да пускаме.

Кристина се обърна пак към възрастната:

— Говорите ли английски?

В първия момент си помисли, че жената не я разбира, но тя кимна и каза:

— Si. Да.

— Може ли да поговорим?

— Помогни ми да стана — помоли дъщеря си. Изправи се с пъшкане и приглади роклята и престилката си.

„Изглежда притеснена и разтревожена — помисли си Кристина. — И защо, за бога, припадна?“

— Търсим синьор Бенедети — прекъсна ги Джей Ти, като пристъпи до тях. — Вкъщи ли е?

— Сеньор Бенедети не приема — рече възрастната жена с малко по-спокоен глас. — Остави името си, аз предам за посещението.

— Много е важно — настоя Джей Ти. — Аз съм от ФБР. Издирвам крадена на изключително скъп диамант, собственост на сеньор Бенедети. Сигурен съм, че ще пожелае да разговаря с мен. Моля ви, предайте му, че очаквам да ме приеме.

Възрастната жена се колебаеше. Най-после кимна.

— Добре, но само ти, сеньор.

— Но аз съм с него — възрази Кристина. — Партньори сме.

Жената поклати глава.

— Ти идваш с мен. Ще прави чай на теб. Отиваме в градина. Ти ще чакаш.

Кристина се смръщи недоволно, че я принуждават да пие чай, докато Джей Ти разговаря с Виторио. И все пак по-добре така, отколкото нищо. Погледна Джей Ти, който кимна. Може би даже ще бъде по-добре, ако се разделят. Ще се опита да изкопчи нещо друго от жената.

— Добре — съгласи се. — Да вървим да пием чай.

— Франческа ще те заведе — каза прислужницата на Джей Ти и покани Кристина да я последва.

Минаха през врата, отворена към двора. Пред Кристина се разкри прекрасна градина, пълна с нацъфтели цветя. Къщата беше толкова строга и импозантна, с толкова мъжка атмосфера, че този чисто женски оазис й се стори не на място.

Седна до една масичка, а прислужницата се извини и отиде да приготви чая. Докато чакаше, не престана да умува защо й попречиха да се срещне със сеньора. Погледна към прозорците на втория етаж. Кой още живееше в къщата, освен Виторио и двете жени? Знаеше, че Стефано има брат. И той ли живееше тук? Къщата беше ужасно голяма за толкова малко хора. „Много тъжна къща — помисли си, — с изключение на тази малка градина.“ Почувства студенината на дома още щом прекрачи прага му, като че ли в него витаеше печал. Единият син на Виторио бе починал преди няколко месеца. Или тази печал бе породена от други обстоятелства, по-тайнствени, дори злокобни.

Да не би възрастната жена да я беше разпознала и да се беше обадила в полицията? Затова ли припадна? Семейство Бенедети сигурно бяха уведомени, че тя и баща й са заподозрени в кражбата на диаманта, и не е изключено да са им изпратили техни снимки. Скочи на крака внезапно завладяна от страх. Дали да не хукне да се спасява?

* * *

Джей Ти стоеше във фоайето на втория етаж и чакаше Франческа, която влезе в една стая. Дано да се върнеше с разрешение за визита. Искаше да разговаря с Виторио. Предчувстваше, че тази среща може да се окаже много важна и да го отведе по следите на Маркъс и Евън.

Франческа се появи след минута.

— Сеньор Бенедети ще ви приеме — съобщи тя, — но за съвсем кратко. Болен е, нали разбирате? Има нужда от спокойствие.

Господарската спалня беше обзаведена с тежки, грамадни мебели, по стените имаше картини, а краката потъваха в дебелия килим. В единия край на стаята беше обособен кът за почивка. Виторио Бенедети седеше до прозореца. Дрехите висяха на слабото му тяло. Косата му беше побеляла, а чертите на лицето бяха високомерни, сковани и изострени като на орел. Макар и да беше болен, се чувстваше властното му излъчване. Джей Ти се почувства така, сякаш се намира пред кралска особа.

Виторио го подкани с жест да се приближи.

— Франческа каза, че носите известия за диаманта.

— Да. Аз съм Джей Ти Макинтайър — специален агент от ФБР.

Подаде ръка на Виторио, който изненадващо здраво я стисна. Седна на фотьойл срещу него.

— Какво ще ми кажете за моя диамант? — попита Бенедети. — Бил откраднат пред очите на този глупак Мурано.

— Точно така — потвърди Джей Ти. — Господин Мурано обясни ли ви, че един измамник се представи за вашия син Стефано в аукционната къща? Той е добре известен и се подвизава под името Евън Чедуик.

Погледът на Виторио се изостри.

— Ето защо сеньор Мурано непрекъснато повтаряше, че Стефано бил в Сан Франциско. Казах му, че Стефано не е в Щатите, но той настояваше, че греша. Бил проверил личните му документи и мъжът поразително приличал на моя син. Стана ясно, грешката е на синьор Мурано.

— Мъжът се е маскирал отлично.

— Значи моят диамант е у този измамник.

Агентът се покашля.

— Не, всъщност не вярвам да е у него. Ситуацията е сложна, но смятам, че човекът, откраднал диаманта, е тук, във Флоренция и кражбата не е продиктувана от алчност, а по-скоро от желание да върне диаманта, на когото принадлежи по право.

— И на кого принадлежи? — повтори смаяно Виторио и се намръщи. — Принадлежи на мен. Кое е това лице, за което говорите?

Джей Ти се подвоуми, тъй като не искаше гневът на Бенедети да се излее върху бащата на Кристина, но нямаше време. И без друго от „Бъркли“ сигурно вече му бяха съобщили официално кои са заподозрените.

— Маркъс Алберти.

Лицето на Виторио се вкамени, очите му се изпълниха с ярост, но не изглеждаше изненадан, а разгневен.

— Маркъс Алберти ли е откраднал моя диамант?

— Но вие вече знаете, нали?

Виторио го погледна мрачно.

— И как го е направил? Как е откраднал моя камък?

— Изглежда, че е имал копие на колието и е подменил истинското с фалшиво, без никой да забележи.

— Дори и дъщеря му ли? — остро попита Бенедети.

Джей Ти би предпочел да премълчи участието на Кристина, но очевидно това бе невъзможно.

— Дори тя. Познавате ли господин Алберти?

— Чувал съм за него.

— Нима? Научих, че е живял във Флоренция известно време. Имате ли представа къде би отседнал, ако е тук?

Виторио се взира в него една цяла, напрегната минута.

— Не.

Не му повярва. Той лъжеше. Защо? Дали някой от семейство Бенедети не беше откраднал диаманта? Може би Маркъс не е подвел Кристина, когато й е казал, че Бенедети са подменили диаманта, преди да го изпратят в „Бъркли“. Не бяха ли всички на погрешна следа?

Забеляза, че Виторио го наблюдава. Замисленият поглед на стареца подсказваше, че очаква от него коментар или разкрития. И какви по-точно?

— Знаете ли на кого е бил диамантът, преди да попадне във вашето семейство? — попита Джей Ти в опит да се приближи до същината на въпроса. — Господин Алберти е казал нещо в смисъл, че ще го върне на този, на когото принадлежи по право.

— Принадлежи на мен — повтори Виторио.

— В такъв случай да предположим, че преди няколкостотин години е взет отнякъде. Разбрах, че първите сведения за диаманта са от петнайсети век. Ако е така, на кого е принадлежал по онова време?

— Не мога да ви помогна.

— Жалко. — Джей Ти позамълча, преди да продължи: — Длъжен съм да ви предупредя, че не само аз търся диаманта. Освен полицията, измамникът, който от самото начало е замислил план да го открадне, също го търси. Не знаете ли нещо, което да ме насочи да се добера до Маркъс преди него. За всички ни това е за предпочитане. Мъжът, когото споменах — Евън Чедуик, вече си присвои веднъж самоличността на Стефано. Това означава, че е проучил доста добре семейството ви, за да успее да заблуди хората, че е ваш син. Той е опасен и е луд. Не се отнасяйте лекомислено към него.

— Да не би да намеквате, че Стефано е в беда?

— Чували ли сте се с него напоследък? — Джей Ти чувстваше колко е важно да накара Виторио да повярва, че семейството му е застрашено.

— Не — отвърна Бенедети и прибави: — Друго има ли?

Хладният му отговор разочарова Джей Ти.

— Свържете се със Стефано. Случва се, когато Евън открадне самоличност, да умират хора. — Стана и се приготви да си тръгне. — Отседнал съм в хотел „Бруникели“. Обадете ми се, ако ви хрумне нещо.

— Почакайте — изрече властно Виторио. — Има и друго.

* * *

Билковият чай беше много хубав. Кристина погледна към прислужницата, която се казваше Мария. След като разбра, че Мария няма да се обажда в полицията и наистина само ще пият чай, се успокои. Може би щеше да научи нещо повече от нея, преди Джей Ти да дойде. Понякога прислугата знаеше за семейството повече от всеки друг.

— Чудесен чай — започна разговора тя. — Grazie.

— Как се казваш?

Кристина отвори уста да каже измислената за прикритие история, но съвсем неволно отрони:

— Кристина.

Мария пиеше чая си.

— Отдавна ли работиш при сеньор Бенедети? — поинтересува се Кристина.

— Si. Кажи-речи четирийсет години.

— Сигурно го познаваш добре. Какъв човек е той?

Очите на прислужницата посърнаха.

— Сеньорът е корав мъж. Отдавна няма сърце.

Изказването бе доста странно. Кристина очакваше, че Мария ще обясни, но тя повече нищо не каза. Тогава реши да смени темата:

— Какво се случи, когато отвори вратата, Мария? Стреснахме ли те? Като че ли се изненада, като ни видя… като видя мен — поправи се. — Защо?

— Замая ми се главата — отвърна тя неуверено. — Искаш ли сладкиш?

— Не, благодаря. — Кристина сви вежди. — Изрече едно име, преди да припаднеш: „Изабела“. Не се ли казва така съпругата на Виторио, която е починала много отдавна.

Мария бавно кимна.

— Si. Умря отдавна. Аз бях нейна бавачка. От раждането й не съм се отделяла от нея. Дойдох да живея тук, след като се омъжи, за да й помагам да отгледа децата си. Когато си отиде, трябваше да ги отгледам без нея. А тази къща опустя. Животът си отиде от нея. — Посочи към градината. — Тук беше любимото й място. Поддържам градината заради нея… в нейна памет.

Това обясняваше резкия контраст между градината и скръбта, която тегнеше в къщата. Но и тези думи на Мария не подсказваха с нищо причината за припадъка й.

— Как е фамилното ти име Кристина? Неочакваният въпрос на Мария я накара да застане нащрек:

— Защо питаш? Какво има? Искаше да бъдем на четири очи, нали? Затова изпрати Джей Ти без мен.

Погледът на прислужницата не трепна.

— Как е фамилното ти име?

Кристина се колеба дълго, преди да промълви:

— Алберти.

Мария усети, че се задушава. Ръцете й се разтрепериха и разля чая, когато постави чашата на масата върху чинийката.

— Знаеш името ми! — ахна младата жена. — Познаваш и баща ми, нали? Откъде го познаваш?

— Преди много години срещнах Маркъс — отговори Мария. — Тогава беше млад мъж… приятел на Изабела.

Тръпки полазиха Кристина. Баща й е бил приятел на Изабела, съпругата на Виторио! А той изпрати своята колекция в „Бъркли“, където Кристина работеше отскоро. Съвпадението изглеждаше съвсем неправдоподобно. Каква беше връзката между Виторио и баща й?

— Аз всъщност търся баща си — продължи Кристина. — Мисля, че знае нещо за диаманта, който сеньор Бенедети изпрати в Сан Франциско, за да бъде продаден на търг. Имаш ли някаква представа къде би се настанил тук, във Флоренция?

— Обикновено живее в семейната къща, която е на няколко километра извън града. Сигурно ще го намериш там. — Мария въздъхна. — Ти не знаеш, нали, Кристина?

— Какво не зная? — попита тя, смразена от злокобния глас на прислужницата. — Какво не зная?