Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (11)

Десета глава

Кристина набираше номера на „Бъркли“, а Джей Ти шофираше. Оставиха нейната кола на кея, тъй като решиха, че така ще стигнат по-бързо. За съжаление обедният трафик се точеше мудно, и на нея всяка изминала секунда й се струваше безкрайна.

— Хайде, отговори — мърмореше тя.

— Сложи го на високоговорител — каза Джей Ти. — Искам да чуя какво става.

Тя натисна копчето точно когато се обади Кели Хуанг.

— Кристина се обажда.

— О, боже, къде си? — попита Кели. — Алексис ще полудее. От часове те търсим.

— Зная. Задържаха ме на едно място. Дълго е за обяснение, а нямаше как да се обадя.

— Добре ли си? Когато тази сутрин не дойде, се притеснихме да не ти се е случило нещо. Разбра ли за Дейвид? Снощи са го убили… точно през аукционната къща. Някой го е блъснал с кола и е избягал. Полицаите бяха тук почти цяла сутрин. Толкова много слухове плъзнаха, че се обърках.

— Какви слухове?

— Например, че Дейвид и Алексис са били любовници. Представяш ли си? О, шушука се също, че Дейвид е възнамерявал да открадне диаманта и затова е бил убит. Не мога да проумея какво става. Кога ще се появиш?

— След десетина минути, надявам се. Как върви търгът?

— Много добре. Залата е претъпкана. Трябва да вървя.

— Почакай. Редът на диаманта не е дошъл още, нали?

— Не, не е. Мисля, че преди него има около шест предмета. Дано да успееш да дойдеш до тогава.

— Дано да успея — отвърна Кристина и затвори телефона. Погледна Джей Ти. — Плъзнали са много слухове!

— Питам се кой ги пуска — каза той. — Ако Евън работи в „Бъркли“, възможно е да ги е раздухал, за да се възползва от злополуката с Дейвид.

— Или пък самият той да го е блъснал.

След като вече бе чула злия кикот на Евън и бе изпитала на свой гръб умопомрачението му, повярва, че е способен на убийство.

— Нищо не мога да кажа — отвърна кратко Джей Ти. — В момента искам само да се доберем до аукционната къща, преди Евън да е офейкал с диаманта.

Блъсна кормилото, когато следващият червен светофар го спря.

Сега беше погълнат изцяло от работата си и тя предполагаше, че е ядосан… на нея и на себе си. Ако не я беше проследил в „Къщата на изненадите“, нямаше да попадне в капана на Евън. Беше абсолютно сигурна, че срещата там е още една от драматичните приумици за потайност на баща й, а тя бе достатъчно глупава да влезе в безлюдна сграда. И сега имаше голяма опасност да я уволнят. Трябваше да стигне до „Бъркли“ преди наддаването за диаманта, за да… И какво ще направи? Ще допусне ли диаманта на търга? Това като че ли беше най-безболезнено в този момент. А фактът, че Евън ги задържа в „Къщата на изненадите“, загатваше, че диамантът в трезора на „Бъркли“ е истински. При тази мисъл се почувства относително по-добре. Но проблемите й не свършваха дотук. Ако диамантът беше истински и Евън имаше намерение да го открадне, как щяха да му попречат? Евън имаше голяма преднина и очевидно бе обмислил всяка подробност в плана си.

— Според теб за кого се представя Евън? — попита тя Джей Ти. — Имаш ли предположения? Ако работи в аукционната къща, кой би могъл да бъде?

— Евън ти каза, че сте разговаряли. Това не те ли подсеща?

— Разговарям всеки ден с кого ли не: с пазачите, с шефовете на отдели, с техните асистенти, с аукционера и неговите служители, с работниците в склада… — Гласът й заглъхна, когато осъзна колко много са възможностите. — Може да бъде всеки от тези хора.

Джей Ти даде газ, щом светофарът светна зелено.

— Мен ме тревожи друго. Баща ти.

— Защо баща ми?

— Ако го видиш в „Бъркли“, Кристина, непременно трябва да ми кажеш. Няма да мълчиш, няма да се опитваш да го изведеш незабелязано. Обещай ми. Ако работи с Евън, баща ти няма да му е от полза, след като сложи ръка на диаманта. Не си въобразявай, че бягството на баща ти е благоприятен изход.

Кристина се колебаеше. Имаше смисъл в думите му, но нали искаше да защити баща си?

— Обещай ми — настоя той със строг тон.

— А ти ще ми обещаеш ли, че няма да го арестуваш?

— Ако диамантът не е в джоба му, няма да има в какво да го обвиня.

Подхвърли й кокал и тя го захапа.

— Добре, в такъв случай ще ти съобщя, щом го забележа, но едва ли ще бъде там.

— Дано да си права. — Джей Ти паркира недалеч от „Бъркли“. — Пеша ще стигнем по-бързо. Улицата е задръстена.

Слязоха от колата и хукнаха. Когато влязоха в аукционната къща, фоайето, както и съседната изложбена зала, бяха претъпкани. Кристина хвана Джей Ти за ръката и го поведе към салона за търгове, нетърпелива да провери за кой предмет тече наддаване. Електронното табло показваше, че има още три търга преди диаманта.

— Успяхме — зарадва се тя.

Джей Ти се оглеждаше, острият му поглед търсеше нещо необичайно или някой подозрителен тип. Тя следеше погледа му, взирайки се в мъжките лица със страх, да не би да забележи в тълпата баща си. За съжаление имаше толкова много хора, че беше трудно да познае, който и да е. Никой нямаше притеснен вид, поне тук в главната зала. В атмосферата се усещаха възбуда и очакване, но нищо повече. Трябваше да се добере зад сцената.

— Да заобиколим — предложи тя.

След като излязоха, Кристина поведе Джей Ти по дълъг тесен коридор. В края му стигнаха до една врата, на която имаше табела „Само за служители“, и влязоха. Не беше направила и три стъпки, когато се сблъска с Алексис. Лицето й беше сгърчено и бледо, а щом погледът й попадна на Кристина, стана подчертано гневно.

— Къде изчезна? — попита Алексис. — Оставих ти куп съобщения. Наложи се друг да изпълни задълженията ти. Това е абсолютно недопустимо, Кристина.

— Имаш право, съжалявам. Дълга история, телефонът ми нямаше обхват. Наред ли е всичко?

— Не, не е. И защо баща ти ми се обажда? Когато те назначих, ме увери, че той е извън страната и по никакъв начин няма да се намесва в твоята работа.

— Моят баща ли ти се е обадил? — попита объркана Кристина. — И какво каза?

— Оставил е съобщение на гласовата ми поща, някакво неразбираемо бръщолевене за връщане на нещата на изконното им място. Така че, заклевам се, Кристина, ако баща ти се опита да обърка този търг, няма да ви се размине и на двамата.

Преди Кристина да отговори, Силвия Дейвис ги прекъсна:

— Алексис, необходима си ми. О, Кристина, появи ли се най-после? Трябваше да се оправяме без теб.

Кристина отвори уста, за да се извини още веднъж, но двете жени се запътиха веднага нанякъде. Щеше да каже на Алексис и за Евън, но новината за обаждането на баща й съвсем я извади от равновесие. Защо беше оставил съобщение и какво е целял? Да открадне диаманта ли? Защо предупреди и нея?

— Кристина! — Резкият тон на Джей Ти я откъсна от мислите й. — Не се разсейвай.

— Защо татко се е обаждал на Алексис?

— Може би не е бил той, а Евън, за да обърка още повече Алексис.

— Това обяснение ми се струва по-логично — промърмори тя, като се надяваше Джей Ти да се окаже прав. Разтревожи се и за това, че Евън е измислил как да запише гласа на баща й и да остави съобщение на гласовата поща на нейната работодателка. Наистина беше твърде умен. Имаше ли начин да го спрат?

— Къде е диамантът в момента? — попита Джей Ти, докато нетърпеливо оглеждаше стаята.

Тя се огледа и забеляза в ъгъла групичка важни персони.

— Предполагам, че е тук.

Когато се приближиха, Ръсел Кинър пристъпи напред и кимна с изопнато от напрежение лице.

— Всичко наред ли е? — попита Джей Ти.

— Досега, да — отговори Ръсел.

Кристина измърмори поздрав към другите трима мъже, пазещи диаманта — Луиджи Мурано, Стефано Бенедети и Джеръми Кенсингтън. Очевидно никой от тях не искаше да рискува. Тя се приближи, за да погледне диаманта, поставен в стъклен сейф на масата. Жълтият скъпоценен камък искреше на светлината. За миг й се стори, като че ли й намига.

Изправи се и се обърна към другия край на помещението, зачудена дали Евън не е някой от служителите, които само на няколко крачки от групичката описваха и опаковаха продадените предмети. Мислеше си, че познава всички, но явно не толкова добре.

Отдръпна се и се загледа в монитора, който показваше търга в залата. Почти бяха стигнали до диаманта, оставаха само още няколко минути. Потърси Джей Ти.

Беше обиколил стаята и сега разговаряше с един от работниците. Отиде при него тъкмо когато свърши разговора.

— Забеляза ли Евън? — прошепна тя.

— Не. Никак не ми харесва, че тук има толкова много хора. Така се отвлича вниманието.

— Може би хората ще попречат на Евън да открадне диаманта — предположи тя малко по-спокойно. Каква вероятност за кражба имаше в претъпкана стая, охранявана отвсякъде?

— Съмнявам се. Той ще се опита, сигурен съм.

Искаше й се Джей Ти да не е толкова сигурен.

— Е, още малко и край — промълви тя, загледана в електронното табло от тази страна на стената. Там се изписа следващият предмет на търга — диамантът на Бенедети.

— Каква е процедура? — попита Джей Ти. — Поставят диаманта на въртящия се статив и така отива право в залата.

— Да.

— А охранителите тук отзад ли остават?

— От другата страна до съоръжението също има охрана, както и при входа — обясни тя, учудвайки се защо е още толкова напрегнат. — Невъзможно е, Джей Ти. Няма как Евън да грабне диаманта и да се измъкне с него. — Тя млъкна за миг. — Нали не смяташ, че ще извади пистолет и ще вземе диаманта със сила? Не искам някой да пострада.

— Не, едва ли. Много рисковано и много необмислено — отвърна той.

Младата жена погледна към таблото, където светна обявата с диаманта на Бенедети. Ръсел отвори стъкления сейф и взе колието.

— Ще разрешите ли? — попита Стефано и пристъпи.

Ръсел кимна и му го подаде.

Кристина затаи дъх, докато Стефано разглеждаше диаманта. Той го вдигна към светлината и после даде своето одобрение с лек жест. Приближи се до въртящата се платформа и търпеливо изчака да върнат предния експонат. Един асистент постави върху статива овална подложка от черно кадифе, а Стефано прикрепи колието върху нея. Беше зашеметяващо великолепно. Тълпата щеше да се побърка, като го види.

Кристина отмести поглед към телевизионния екран. Аукционерът обявяваше грандиозния финал, най-голямото изящество на търга, поразителния диамант на Бенедети. Стефано натисна копчето, за да го изпрати в залата.

Тя отново се загледа в екрана. Чуваше шушукането, но осъзна какво се вижда едва когато се понесоха потресени ахкания, последвани от викове. На черната подложка нямаше диамант. На негово място се мъдреше наниз от бонбони.

— Мамка му! — изруга Джей Ти.

Стефано и Ръсел се втурнаха към въртящата се врата и ръцете им се пресрещнаха върху бутона, който трябваше да върне съоръжението в служебната стая. След миг необичайният наниз бе в ръцете на Стефано.

Ръсел изкрещя заповед по станцията да се заключи сградата и никой да не излиза или да влиза преди следващото разпореждане. Отвсякъде блъскаха Кристина хора, които се щураха като обезумели. Не знаеше какво да прави. Диамантът се беше изпарил. Изчезна пред очите им. Кой беше успял да го вземе и как?

Докато се оглеждаше, осъзна, че Стефано, Луиджи и Джеръми са напуснали стаята. Дори Джей Ти го нямаше. Къде, за бога, беше отишъл? Премълчал ли беше нещо пред нея? Дали най-после беше разбрал за кого се представя Евън?

Излезе и се запъти към залата за търгове. Посрещна я ужасна врява. Участници в търга я спираха и разпитваха какво се е случило с диаманта и могат ли да си вървят. Мнозина от тях бяха купили предмети за хиляди долари. Бяха гневни и обидени и тя не ги обвиняваше. Но нямаше абсолютно никаква власт да се разпорежда кой да си тръгне и кой да остане. Успокои ги с празни обещания, че случаят ще се изясни много скоро, а в действителност нямаше никаква идея какво ги очаква в следващата минута.

Спусна се към Кели, която стоеше недалеч.

— Видя ли какво се случи? — попита тя с пламнали от възбуда очи.

— Бях в задната стая, когато сложиха диаманта на въртящия се статив — отговори Кристина. — С очите си видях как отива към подиума. Как е възможно да се изпари!

— Нямам представа. Аз бях в залата. Стори ми се цяла вечност, докато платформата се завърти, като че ли се движеше по-бавно от обикновено. Всъщност се чудех дали не целим по-вълнуващ ефект със забавеното превъртане.

Наистина ли е било по-бавно, помъчи се да си спомни Кристина. Имаше малко пространство между двете помещения, където се въртеше въпросното съоръжение, но тя не знаеше дали е достатъчно голямо, за да се скрие там човек. Това други щяха да установят. Тя трябваше да се погрижи за своите неща, което означаваше да запази работата си и да се увери, че баща й не е нарушил тяхното споразумение.

— Говори ли с Алексис? — обърна се към Кели. — Какво да правим ние?

— Опитвам се да я открия. Мисля, че със Силвия отидоха на горния етаж. Ръсел нареди да се заключи сградата. Оттук никой не може да се измъкне с диаманта.

„Ако вече не се е измъкнал“ — помисли си Кристина. Тръгна към стълбите и надникна в галерията, за да потърси баща си или Джей Ти, който сякаш потъна в земята. От все сърце се надяваше, че е открил следа към Евън.

 

Изкачи се тичешком до третия етаж. По коридора нямаше никого и тя безкрайно се изненада, когато дочу гласове от своя кабинет. Заслуша се пред вратата, учудена кой е вътре.

— Ясно е, че Кристина е замесена — каза Алексис. — Погледни това.

Сърцето й спря да бие. Замесена ли? Какво ставаше?

— Мислех си, че баща й се е отказал — отговори Джеръми.

— Очевидно не е — обади се Алексис. — Сигурно му е помагала да открадне диаманта. Обаждал ми се е днес и ми е оставил съобщение на гласовата поща, че ще го върне на изконното му място. Знаеш, че се изживява като Робин Худ, като спасява произведения на изкуството от алчни собственици. Сигурно случаят е такъв.

— Трябва да изолираме Кристина, докато не разберем какво по-точно е направила — прекъсна я трети човек. — Тя беше в работната стая, когато диамантът изчезна.

Кристина позна гласа на Ръсел. И разговаряха за нея, като че ли имаше нещо общо с кражбата на диаманта. Какво им даваше основание за подобно заключение? Беше застанала точно пред Ръсел и Джеръми и на практика беше най-далеч от диаманта. Тогава какво предизвикваше подозренията им? Само предполагаемото обаждане на баща й ли? Защо бяха влезли в нейния кабинет? Какво търсеха там? Да не би баща й да беше оставил нещо — бележка, съобщение?

Усети, че всеки миг ще излязат, и хукна колкото можеше по-безшумно. Изведнъж й просветна, че е изпаднала в голяма беда и ако не побърза, ще я тикнат в затвора със скалъпени обвинения. На всяка цена трябваше да остане на свобода, за да намери баща си и диаманта.

* * *

Джей Ти се вглеждаше във всяко лице, обикаляйки аукционната къща — стари, млади, мъже, дори жени. Евън е бил тук и с някакъв ловък трик е отмъкнал колието. Още не проумяваше как е успял. Може би беше открил начин да се вмъкне в пролуката между стените и когато се е завъртял стативът, е направил подмяната. Върна се в залата и отиде да разгледа по-внимателно съоръжението. Натисна бутона и то бавно се завъртя.

Докато се въртеше, провери колко е голямо пространството. Беше невъзможно тясно. Никой не можеше да се пъхне там.

Как беше изчезнал диамантът за секунда?

Да не би някой да е стоял до самата платформа в залата? Един мъж, спомни си той, облечен със същия морскосин костюм като аукционера. Евън ли е бил? Но нима никой не го беше видял да грабва колието и да побягва?

Джей Ти се съсредоточи да си припомни какво видя на монитора. Наблюдаваше, както и Кристина, дали някой ще се втурне към диаманта, дали аукционерът няма да направи неочаквано движение или пък друг ще пожелае да го погледне по-отблизо. Беше предвидил какви ли не сценарии, но не и този.

Оглеждаше стаята и се опитваше да възстанови в паметта си къде стоеше всеки един, когато диамантът изчезна. Ръсел, Луиджи, Джеръми и Стефано бяха до масата. Диамантът беше в стъклен сейф. Двама други служители, мъж и жена, опаковаха някакъв продаден предмет на съседната маса. Кристина и той се отдръпнаха, след като тя провери скъпоценния камък. Застанаха пред монитора, който сега беше изключен. Знаеше, че му се изплъзва нещо важно, но каквото и да бе, не го осъзнаваше.

Отново прехвърли наум четиримата мъже. Ръсел, Луиджи, Джеръми и Стефано. Служител на „Бъркли“ подготви подложката, а Стефано сложи там колието. Защо той?

Наистина, колието на практика беше негово, но защо служител на „Бъркли“ не направи необходимото? Професионална куртоазия ли беше това? Джеръми Кенсингтън стоеше точно до него и надзираваше отблизо всяко движение.

Личността на Джеръми Кенсингтън не беше съвсем ясна на Джей Ти. Нещастието снощи, връзката между Алексис и Дейвид, вероятността съпругата му да е постъпвала нечестно към него — този факт какво подсказваше? Да не би Джеръми да беше замесен в някаква застрахователна измама? Диамантът беше ли застрахован? Тази ли бе причината лично да присъства, когато диамантът бе поставен на статива върху черното кадифе?

Щеше да попита Кристина дали Джеръми стои в служебната стая при търгове. Струваше му се по-правдоподобно да бъде в залата и да следи наддаването.

Ами Алексис? Къде е била, когато диамантът изчезна? Щом влязоха в стаята, налетяха право на нея и на Силвия, но се питаше защо двете жени излязоха толкова бързо.

— Джей Ти! — Кристина връхлетя в стаята задъхана, изпаднала в паника. — Трябва веднага да ме измъкнеш оттук. Ти си от ФБР. Ще ме пуснат, ако съм с теб. Моля те, да побързаме.

Тя го задърпа за ръката, но той я спря:

— Почакай. Какво става, Кристина? Нещо лошо ли се е случило?

— Няма време за обяснения. Някой иска да ме натопи за кражбата. Всички са горе в моя кабинет — Ръсел, Алексис, Джеръми и бог знае още кой. След минута ще бъдат тук. Трябва да ме изведеш.

За част от секундата на Джей Ти му мина мисълта, че тя го разиграва. Това финалният ход ли беше? С Евън ли работеше? Или с баща си?

— Повярвай ми! — настояваше тя, очевидно усетила съмнението му. Вкопчи се трескаво в ръкава му. — Нищо лошо не съм направила. Злепоставили са ме и ще обвинят за всичко мен. Това не мога да допусна. Моля те, Джей Ти!

Умоляваше го да пресече линията на законността, а това вече беше сериозно нарушение. Можеше да провали кариерата си и целия си живот. Ако му казваше истината, беше длъжен да й помогне. Но дълбоко в себе си знаеше, че независимо от своите доводи не можеше да устои на горещата молба в красивите й зелени очи.

— Добре. Но ако си играеш с мен, Кристина, горчиво ще съжаляваш.

— Служебният вход е най-близо — каза тя и го хвана за ръка.

— Чудесно, но не бъди толкова нервна. Поеми дъх. Успокой се. Иначе ще се усъмнят веднага в теб.

Тя се спря и пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Ето, готова съм. Да тръгваме!

Когато стигнаха до входа, двама охранители им препречиха пътя. Кристина поздрави единия по име.

— Здрасти, Сам. Това е Джей Ти Макинтайър. От ФБР е. Налага ни се спешно да отидем в неговото бюро.

Сам кимна.

— Съжалявам. Господин Кинър издаде заповед никой да не излиза.

— Претърсете ни — предложи Джей Ти, — но с госпожица Алберти трябва да продължим разследването извън сградата. Обадете се на господин Кинър и проверете.

Сам се колебаеше, поглеждайки към колегата си, който само сви рамене.

— Добре, но нека да претърсим чантата ви, госпожице Алберти.

Сам прерови нейната чанта, а в това време Джей Ти обърна джобовете си пред другия пазач. След няколко минути им разрешиха да тръгнат. Джей Ти стискаше Кристина за лакътя, докато бързаха към неговата кола. Напрежението й се придаде и на него. Всяка секунда тя поглеждаше през рамо, сякаш очакваше някой да ги погне. За щастие бяха паркирали през няколко улици и стигнаха дотам, без да ги забележат. Бяха се отдалечили доста, преди тя да въздъхне.

— Господи — промълви, — не мога да повярвам, че това се случи! Как изчезна диамантът пред очите ни?

— Опитвах се да намеря обяснение.

— Не ми излиза от ума кадифената подложка с наниза от бонбони.

— Типично за Евън — каза той.

— Но как го е направил?

— Ще открием, но сега ми кажи къде отиваме.

— Спомняш ли си пътя до къщата на баща ми?

— Да. Защо? Той там ли е? Чу ли се с него?

— Не, не сме разменили и дума, но не се досещам за друго място, където да отида. Трябва да го намеря, за да изясня недоразуменията около него и мен. Може би е оставил някакво указание за намеренията си.

Джей Ти зави наляво.

— Дано. А сега ми разкажи какво се случи в „Бъркли“?

— Качих се на третия етаж, за да отида в кабинета си. Преди да вляза, чух Алексис, Джеръми и Ръсел да говорят, че сигурно съм го била замислила заедно с баща си и нещо било очевидно доказателство за това. Ръсел каза, че трябва незабавно да бъда разпитана. — Поклати глава объркано. — Нямам представа какво са открили в моя кабинет, но явно е някаква улика, която ме компрометира. Те смятат, че аз съм го извършила, че аз съм откраднала диаманта или че съм помогнала на баща ми да го открадне.

— Той е идеалната изкупителна жертва, както и ти — заключи Джей Ти, като събра две и две. — Евън ви е натопил и двамата.

Кристина се въртеше неспокойно на мястото си.

— Едно не ми е ясно — как е възможно човек да излезе от аукционната къща с този диамант? Вратите бяха заключени веднага. Претърсиха ни, преди да излезем, и щяха да претърсят всеки. По какъв начин Евън се е измъкнал с диаманта?

Този въпрос си беше задал и той. Ако Евън беше крадецът, сигурно беше имал път за бягство.

— Имаше един момент на смайване — обясни Джей Ти, — преди Ръсел да издаде заповедта.

Кристина го погледна със съмнение.

— Мислиш ли, че времето е било достатъчно?

— Малко вероятно, но не невъзможно. — Зави към къщата на баща й. — Трябва да побързаме. Ако Ръсел е пратил хора по петите ни, първо тук ще проверят.

— Ще ни отнеме само няколко минути.

— Не очаквам да имаш ключ този път. — Джей Ти паркира на алеята пред къщата.

— Всъщност имам. Сложих го на моята връзка вчера, ако се наложи пак да идвам тук. — Когато влязоха, Кристина повика баща си, но никой не й отговори. Тя отиде направо при сейфа зад картината в кабинета и за секунди го отвори. — Онази вечер го проверих и беше празен, но оттогава може да е идвал. — Пъхна ръка и извади плик с нейното име. — Нямаше го преди.

— Прочети го на глас — нареди той.

Тя извади писмото и зачете:

„Кристина, зная, че в момента си ми ядосана. Но бях длъжен да взема диаманта. Прокълнат е и мястото му е при неговите законни собственици. Той има много по-голямо значение, отколкото можеш да си представиш. Ще те намеря, когато го върна и възстановя справедливия ред. Не ме мрази.

С обич, татко“

Тя изпъшка и прехапа долната си устна. Когато се осмели да погледне Джей Ти, той видя мъка и разочарование в очите й. Баща й я беше изиграл страхотно.

— Ти беше прав — промълви тя. — Баща ми е откраднал диаманта. Колкото и да не ми се вярва, истина е, ето го черно на бяло.

— Така ли? Сигурна ли си, че бележката е от него? И Евън може да я е написал.

— Не зная. — Взря се в писмото. — Веднъж сглупих, но тази е съвсем в стила на баща ми, на начина му мислене, на говорене. Почти същото ми каза онзи ден в зоологическата градина.

Джей Ти разбра, че за нея посланието е истинско, което убеди и него.

— Има ли друго в сейфа.

Тя погледна отново вътре.

— О, боже, има! — Извади перука с посивели коси и я завъртя в ръцете си. — Какво е това?

Джей Ти се приближи. Бръкна в сейфа и взе още фалшив нос, очила с дебели стъкла и лична карта на името на Хауард Кийтън, доктор по философия. Подсвирна тихо.

— Погледни. — Показа й картата. — Вече знаем как баща ти се е добрал до аукционната къща.

— Професор Кийтън ли? Баща ми се е маскирал като професор Кийтън! Не може да бъде! Разговаряхме. Гледах го право в лицето. Стоях на сантиметри от него. Щях да позная собствения си баща.

Тя млъкна рязко.

— Какво ти мина през ума?

— Сега си спомних как баща ми веднъж ми изигра номер. Беше дошъл при мен, след като напусна музея, а мен още не бяха ме уволнили. Имаше около седмица между двете събития и в това време се опитвах да оправя нещата. Представи се като портиер и разговаряхме пет минути, преди да ми подскаже, че е той. А веднъж…

— Да му се не види, Кристина, защо не ми каза досега — прекъсна я Джей Ти. — Щеше да ми бъде от полза да зная, че баща ти има навик да се дегизира.

— Не мислех, че е важно, защото не допусках, че ще открадне диаманта от мен. Но съм се лъгала. Той изобщо не се е интересувал, че тази кражба ще ми навреди.

Хвърли перуката и другите аксесоари в сейфа и затръшна вратата.

— Нещо липсва — промърмори той, докато поставяше картината на мястото й.

— Какво?

— Много крадци и недостатъчно диаманти. След сряда вечер, когато бяха пуснати димните бомби, професор Кийтън не се е мяркал в аукционната къща. И днес не се появи, поне онзи, който се представи като професор Кийтън.

В съзнанието на Джей Ти се заредиха образите от приема в сряда. Кристина разговаря с професора. Той се пресяга да докосне колието. То се изплъзва от шията й в неговата ръка. Подава й го. Чува се вик: „Пожар“. Всички се разбягват.

— Джей Ти, за какво се замисли? — попита тя нетърпеливо.

Той примигна, гласът й го върна към действителността.

— Ако баща ти се е представил за професор Кийтън и ако за последен път е бил в аукционната къща, когато бяха пуснати димните бомби, значи е откраднал диаманта същата вечер.

Очите на Кристина се оживиха.

— Закопчалката се отвори и той хвана диаманта, но ми го върна.

— Само че не ти е върнал истинския камък, а фалшив, идеално копие. И когато си гледала диаманта, не си забелязала онова образувание, защото…

— Диамантът е бил фалшив — завърши тя. — Прав си, Джей Ти. Баща ми е взел истинския в сряда вечер. Вероятно е бил у него, когато се срещнахме на другия ден в зоологическата градина. — Въздъхна. — Ако това е вярно, кой открадна колието днес?

— Евън.

Двамата се спогледаха.

— Според теб знае ли, че диамантът, който открадна, е фалшив?

— Сигурно още не знае, но много ще се ядоса, когато разбере.