Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (8)

Седма глава

Джей Ти остана да чака Кристина. Знаеше, че е ядосана, задето не отговори на въпроса й. И какво се очакваше от него… да излъже ли? „Да“ — отговори един вътрешен глас.

Би трябвало да я накара да почувства, че е неин приятел, че може да разчита на него. Държеше да му повярва, да сподели с него, да му помогне да залови Евън. Докато всички останали имаха едно наум за бащата на Кристина, той беше на тръни главно заради Евън. Знаеше, че е замислил грабеж. Сам му го беше съобщил в бележката.

Не беше изключено бащата на Кристина също да участва в играта, но Джей Ти не се съмняваше, че Евън командва парада. А имаше и друга възможност — Евън да се състезава, както и други крадци да са хукнали след диаманта. Заслужаваше си да разгледа тези възможности.

— Какво си се замислил? — попита Кристина, когато се върна при него. — Имаш странен израз.

— Нищо особено. Каза ли „довиждане“ и от мое име?

— Говорих само с Алексис. Не разбрах къде се изгуби Джеръми. Тръгваме ли?

Той я поведе.

— След теб.

— Гостите като че ли доста набързо се разотиват — отбеляза тя, докато вървяха към колата.

— Да, наистина. Между другото ти не ми каза какво по-точно дочу преди малко.

— Дейвид настояваше Алексис да говори с мен. Било важно. По тона му останах с впечатление, че е спешно.

— И заради това ли изпадна в паника? Защо? Да не би Дейвид да те държи в ръцете си по някакви причини? — Кристина избягна погледа му и той присви очи. — На теб никак не ти се понрави фактът, че е изследвал диаманта в твое отсъствие. Затова ли се разтревожи така? Забелязал ли е Дейвид нещо в този диамант, което ти си скрила?

— Не — отвърна бързо тя. — Естествено, че не е. Диамантът е наред. А Дейвид е мухльо. Сигурно е увещавал Алексис да говори с мен, за да му отстъпвам повече работа, или пък е искал повече пари, нещо такова. Забрави за случая.

Джей Ти отключи вратата на колата, за да се качи Кристина, но после се спря. Кимна към мъжа, който пресичаше улицата.

— Ето го и твоя момък. — Видяха как Дейвид се качи в сребрист мерцедес кабрио. — Има вкус за коли, признавам му го.

— Скъпичък вкус за дипломант — промърмори тя. — Положително не е купил тази кола със заплатата си от „Бъркли“.

— Може би семейството му е богато. Доколкото забелязах, чувстваше се добре в компанията у Кенсингтънови.

— Прекалено добре. Така и не разбрах как се е добрал до покана. Навярно е свързан по някакъв начин с Кенсингтън.

— Няма да е зле да се провери — съгласи се Джей Ти.

Около Дейвид Падлински доста неща не изглеждаха правдоподобни. Непременно трябваше да събере информация кой е, откъде е, с какви пари разполага.

— Според теб не е Евън, нали? — попита Кристина.

Джей Ти поклати глава.

— Да седи срещу мен цяла вечер и да ме измами! Невъзможно.

Тя го погледна скептично.

— Убеждаваше ме, че е същински Худини, а сега твърдиш, че не може да те измами. Толкова ли си сигурен?

— Почти е изключено — отстъпи той. — Но във всички случаи е съвсем вероятно Евън да използва Дейвид. Днес Дейвид имаше достъп до диаманта. — И сега Джей Ти се замисли върху този факт, и си зададе въпроса, дали Дейвид е могъл да подмени ловко диаманта по време на демонстрацията пред журналиста. Кой би разбрал? Кристина, която познаваше най-добре диаманта, не присъства. — Да видим къде отива.

Отвори вратата на Кристина, после бързо заобиколи и седна зад волана. Предчувстваше, че мерцедесът на Дейвид с лекота ще се изплъзне от неговия шевролет. За щастие асистентът не бързаше и те не се затрудниха да го следят. Беше след полунощ и движението по улиците беше слабо.

— Струва ми се, че се отправя към „Бъркли“ — каза Кристина, когато Дейвид зави за пореден път. — Защо ще отива там толкова късно през нощта?

— Има само един начин да разберем — отвърна Джей Ти. — В преградката има бележник. Запиши регистрационния му номер. После ще го проверя в компютъра.

— Така ли? Всеки номер ли можеш да провериш? Изглежда Големият брат наистина ни наблюдава.

— Проверявам номерата само на лица, които се държат подозрително, а Дейвид попадна в тази категория.

Когато приближиха „Бъркли“, Джей Ти спря до ъгъла и изгаси фаровете. Дейвид паркира точно срещу сградата, но остана в автомобила.

— Защо се бави? — попита тя.

— Като че ли говори по телефона.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме и ще гледаме.

Минутите се нижеха бавно. Очевидно Дейвид провеждаше дълъг разговор. Фактът, че паркира точно срещу входа, означаваше, че не се страхува да бъде видян. Но Джей Ти не преставаше да се чуди каква работа има той в „Бъркли“ след полунощ. Улицата беше безлюдна. Откакто дойдоха, не се появи нито една кола. Всички магазини и ресторанти в околността бяха вече затворени. На сутринта щеше да бъде съвсем различно. Аукционната къща щеше да бъде претъпкана с желаещи да видят диаманта.

Кристина сложи ръка върху ръката на Джей Ти.

— Погледни. Струва ми се, че излиза.

И наистина в купето светна, когато Дейвид слезе от колата. Затвори вратата и облече палтото си. После започна да пресича улицата.

— Отива в „Бъркли“ — каза разпалено тя. — Ще го последваме ли?

Преди Джей Ти да отговори, в другия край на улицата светнаха фарове. Дейвид замръзна на място, както изглежда, заслепен от неочакваната ярка светлина. Моторът на колата ревеше.

За секунда Джей Ти осъзна какво ще се случи, но беше твърде късно. Тъкмо отваряше вратата, когато колата блъсна Дейвид и го подхвърли като парцалена кукла почти в другото платно.

Кристина изпищя от ужас.

Макинтайър изскочи и се опита да види колата и номера й, но тя прелетя край него. Нощта беше тъмна и той не успя да определи модела. Затича се към Дейвид, опасявайки се, че е безсмислено. Кристина тичаше зад него. Сблъскаха се, когато той се спря внезапно.

Грабна ръцете й.

— Едва ли ще искаш да го видиш.

— Може да е жив. Може да му помогнем — изрече тя с обезумял поглед. — Остави ме да отида.

Джей Ти не й отказа. Дейвид лежеше на една страна по средата на улицата, под главата му имаше локва кръв, единият му крак бе сгънат под тялото, а от крачола стърчеше кост.

— О, Господи! — изстена младата жена с ръка върху устата си.

Макинтайър коленичи и сложи пръст върху сънната артерия на Дейвид, но не напипа пулс. Обърна се към Кристина:

— Съжалявам.

— Нима е мъртъв? — попита тя колебливо. — Как е възможно? Само преди секунда беше жив. Повдига ми се.

— Поеми дълбоко въздух — посъветва я той.

— Гледахме как се случва. Просто си седяхме тук и гледахме. Трябваше да слезем от колата. Трябваше да извикаме, да кажем нещо. Да го предупредим. Ако го бяхме направили, щяхме да го спасим.

С всяка изречена дума гласът й ставаше все по-истеричен. Джей Ти се изправи, прегърна я и я притисна към себе си.

— Вината не е твоя, Кристина. Бяхме далеч. Стана много бързо. Нямахме никакъв шанс да го предупредим.

Кристина завъртя глава.

— Толкова е несправедливо. Това не биваше да се случва.

— Но се случи и се налага да се обадя за помощ.

Извади мобилния си телефон и набра 911, за да съобщи за злополуката. След като затвори, огледа улицата. От околните сгради никой не се показа. Ако не бяха проследили Дейвид, нямаше да има свидетели на нещастния случай. Само че той не смяташе, че е нещастен случай. Колата нито намали скоростта, нито спря. Някой бе причаквал Дейвид да слезе от своя автомобил.

Джей Ти пусна Кристина и се наведе над тялото на Дейвид. Не искаше да размества нищо, но знаеше, че след като полицаите поемат случая, щяха да минат дни, преди да получи отговор на един елементарен въпрос. Пъхна ръка в джоба на палтото на Дейвид.

— Какво правиш? — попита Кристина и се отдръпна.

— Търся телефона му.

Намери го и набра последния номер. На екрана се появи номерът. След миг се получи гласова поща: „Аз съм Алексис. Оставете съобщение“.

Алексис Кенсингтън ли? Сърцето му се разтуптя. Защо Дейвид — асистент на половин работен ден — ще се свързва с Алексис след полунощ и след прием, по време на който бяха разговаряли тайно? Кристина не бе сгрешила, между тях беше имало нещо. А друг знаеше ли? Някой, който е искал да попречи на Дейвид да влезе в аукционната къща.

Чу в далечината воя на сирените и се изправи. Кристина изведнъж се оживи.

— Не искам да остана. Не искам да ме разпитват защо сме били тук и какво сме видели. Всеки в „Бъркли“ ще се пита дали не съм направила нещо.

— Няма да се питат. Ще кажа, че сме дошли да проверим диаманта.

Тя поклати глава.

— Не, не ми харесва. Отново ще бъда заподозряна. Не мога да понеса отново мнителни погледи. Не мога.

Той видя как я обзема паника. Знаеше, че Кристина е напълно невинна, в каквото и да е закононарушение, но имаше право: нямаше да я пропуснат в разследването, както и него. И преди да й каже, че ще я защити, тя побягна.

— Кристина — извика той, — почакай.

Тя не му обърна внимание и се спря само за да си събуе обувките с високи токчета. Стисна ги в едната си ръка, затича се през паркинга до сградата на „Бъркли“ и изчезна зад ъгъла. Беше посред нощ, а тя не беше с кола, а сигурно нямаше и пари. Би я догонил, но санитарите и ченгетата завиха на улицата. Неохотно я изгуби от поглед, като се молеше да се прибере невредима вкъщи.

* * *

Джей Ти тъкмо привърши показанията си, когато на входа на „Бъркли“ се показа Ръсел Кинър.

— Какво става? — попита той, когато дойде при него.

— Блъснаха Дейвид Падлински преди няколко минути.

— Какво? — смая се Ръсел. Погледна към санитарите, които внасяха тялото на Дейвид в линейката. — Това Дейвид ли е?

— Да, струва ми се, че се беше запътил към сградата, когато го блъсна кола.

— Кой го блъсна?

— Не зная. Не спря — отговори Джей Ти.

Ръсел стисна устни.

— Какво е правил Падлински тук толкова късно? Какво правиш ти тук толкова късно?

— Проследих Дейвид — отвърна агентът. — Беше на приема у Кенсингтън. Стори ми се, че се държи странно, и затова тръгнах след него. За съжаление не бях достатъчно близо, за да го предпазя.

— Какво странно е имало в поведението му? — поинтересува се Кинър. — Има ли нещо общо с диаманта?

— Имах предчувствие, че Дейвид се е захванал с нещо. — Джей Ти не познаваше добре Ръсел Кинър, за да му се довери. Всъщност внимателно се вглеждаше в лицето му, търсейки прилика с Евън. Нямаше смисъл, след като Ръсел беше шеф на охраната в „Бъркли“ повече от година. Но Джей Ти ненавиждаше пропуските. Някои от игрите на Евън продължаваха по-дълго от други, а знаеше, че Евън се навърта в Сан Франциско от няколко месеци. — Тук как е? — попита.

— Досега беше съвсем спокойно. Когато чух сирените, реших, че някой пак се опитва да всее паника. Два пъти обиколих пазачите, преди да изляза.

На Джей Ти му мина през ум същото нещо, но убийство всяваше твърде голяма и много гнусна паника дори за Евън.

— Да вляза ли с теб, само за да съм спокоен, че всичко е наред?

Ръсел се намръщи:

— Добре, но те уверявам, че държа нещата под контрол. Струва ми се, че онзи тип, който те тревожи, се е отказал.

„Твърде хубаво, за да е истина“ — помисли си Джей Ти.

Евън чуваше сирените и шума на колите над главата си. Там, където тунелът се стесняваше и правеше завой, върху него се изсипа пръст. Пред сградата на „Бъркли“ гъмжеше от полицаи, пожарникари и санитари. Бяха оградили улицата с жълта полицейска лента. Охранителите в „Бъркли“ положително бяха в пълна бойна готовност, тъй като не знаеха откъде ще дойде опасността. Подсмихна се, като си представи какво ще последва, колко смаяни, колко шокирани и разорени ще бъдат всички.

Насочи лъча на фенера към пътеката пред себе си, зави за последен път и се озова пред стената с импровизираната стълба. Заизкачва се по забитите клинове нагоре. Разви болтовете и отмести капака, трепвайки от издайническото проскърцване. Прехвърли се през дупката в сутерена на „Бъркли“. Застина неподвижно и доста дълго се ослушва дали някой не минава наблизо, но беше съвсем тихо. Този край на подземието беше далеч от охраняваната зона. Тук струпваха боклуците. Нямаше камери, пазачи.

Изправи се, изтупа прахта от гащеризона си и се отправи към задното стълбище. Нямаше интерес да открадне диаманта тази нощ. Нямаше да изпита удоволствие, ако задигне камъка под прикритието на мрака. Такъв аматьорски маниер не му подхождаше. Неговият план беше далеч по-самоуверен и дързък. Щеше да свие диаманта почти пред очите им, когато най-малко очакват. И тогава ще разберат какъв е той в действителност.

А Джей Ти още веднъж ще се примири с факта, че е бил подмамен по невярна диря. Преследвал е не когото трябва. А на Кристина Алберти й предстоеше да открие какво точно й е подготвил.

Отправи се към задното стълбище. Десетки пъти прави експерименти с камерите и знаеше безпогрешно кога и как да се придвижва, за да не го заловят. За негов късмет третият етаж, на който искаше да отиде, не се охраняваше добре. Там нямаше нищо за крадене. Всички ценни вещи бяха в сутерена.

Тази вечер целта му не беше обир, а залагането на улики.

Първата му спирка беше кабинетът на Кристина. Отключването на вратата се оказа детска игра. Нейното работно пространство беше чисто, подредено, за всеки предмет бе отредено точно определено място. Тя се стараеше, за да поддържа своята илюзия за пълен контрол. Колко жалко, че след утрешния ден ще се наложи да се прости с тази илюзия. Миналото й му подсказа идеалния начин за отвличане на вниманието. Включи компютъра, вмъкна се в нейната поща и й остави едно малко подаръче. Ако утре не дойде в кабинета си, ще го открие някой друг. С други думи, щеше да бъде на прицел. Очите на всички щяха да се вторачат в нея и в баща й.

Излезе от кабинета на Кристина и се запромъква през тъмната сграда. Чуваше се как в далечината пазачите си говорят. През един прозорец се мерна внезапно лъч от полицейските прожектори. Полицаите още разследваха инцидента с онзи нещастник от „Бъркли“ — блъснат и убит за секунди. Толкова трагичен, толкова тъжен случай, но пък какъв колорит щеше да придаде на утрешното събитие. Служителите щяха да се вълнуват около жертвата и щяха да се разсеят — за сетен път.

Наистина е изумително колко лесно можеш да накараш хората да гледат в друга посока.

Евън се върна в подземието. Плъзна се през отвора и затвори капака след себе си. След като се измъкна от тунелите, отиде бързо до колата си, която беше оставил през няколко улици. Преди да се съмне, трябваше да се отбие на още една спирка.

* * *

Зъбите на Кристина тракаха и цялото й тяло още се тресеше, когато изтича обратно, за да плати на шофьора на таксито. Знаеше, че ще се наложи да дава обяснения пред Джей Ти, когато се появи, а той несъмнено щеше да се върне с още въпроси заради бягството й от полицейското разследване.

„Господи! Какво направих!“ — упрекваше се безспир. Като че ли нямаше да престане да си навлича съмнения. Чу сирените и обезумя. Представи си въпросите, с които щяха да я засипят: защо е била тук, какво е естеството на връзката й с Дейвид… Щеше да се озове в светлината на прожекторите… където за нищо на света не искаше да бъде.

Знаеше, че трябваше да остане с Джей Ти. Той щеше да потвърди пред ченгетата, че по време на инцидента е била с него. Беше федерален агент. Щяха да му повярват. Не се налагаше да бяга. Направи го по стар навик. Баща й безброй пъти я бе учил: „Щом чуеш сирените, бягай.“ Наставление, равностойно на: „Измий си ръцете, преди да седнеш на масата“, както и „Кажи си молитвите, преди да си легнеш“.

Но тя не беше престъпница и не биваше да бяга. И този път не беше замесена тя, а Дейвид.

Сви се на дивана и изохка. Дейвид беше мъртъв. Не можеше да повярва. В едната минута беше жив, в следващата го нямаше. Дали беше разбрал за онази частица от секундата, когато колата връхлетя върху него, че поема последния си дъх? Почувствал ли бе удара? Изкрещял ли е? Спомняше си, че тя изкрещя. Гърлото й още бе раздразнено.

Нещастен случай ли беше? Изглеждаше неправдоподобно. Автомобилът дори не направи опит да намали скоростта. Защо?

Връзката с „Бъркли“ беше очевидна. Иначе по каква причина Дейвид ще ходи там посред нощ? Диамантът ли беше преследвал? Сигурно е имал разрешение за достъп до охраняваната зона. Иначе присъствието му в сградата след полунощ щеше да вдигне на крак пазачите и Ръсел. Посред бял ден, когато се навъртат куп хора, Дейвид би разполагал с много по-удобна възможност да открадне диаманта, ако такова е било намерението му.

Стана от дивана и отиде в спалнята да се преоблече. И през ум не й минаваше да си легне. Подозираше, че няма дълго да остане сама. Преди да дойде Джей Ти, трябваше да реши какво ще прави по-нататък.

Взе телефона и набра номера на баща си. Както и очакваше, той не отговори.

— Татко — каза тя, а гласът й все още звучеше уплашено, — налага се на всяка цена да говоря с теб за този диамант. Моят асистент днес го е гледал и тази нощ беше убит. Блъсна го кола. Тревожа се за теб, за диаманта, за всичко. Моля те, обади ми се, или намери начин да се свържеш с мен. Възможно е да не съм сама, затова бъди предпазлив. ФБР ми диша във врата.

Затвори телефона и за сетен път въздъхна дълбоко. Трябваше да се успокои, да помисли рационално.

Беше един часът след полунощ. След по-малко от дванайсет часа диамантът щеше да бъде изложен на търг. Как ще допусне провеждането му, ако не е абсолютно сигурна в скъпоценния камък? И как да докаже, ако не е? Според първоначалния доклад оценителят е регистрирал инклузия във форма на сърце, но при различно осветление е напълно възможно да не бъде забелязана. Редно ли е да прекрати процедурата заради предчувствие, породено от липсата на нещо толкова миниатюрно?

Съвестта й изкрещя: „Да!“ Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да сподели съмненията си с Алексис и Джеръми и да остави те да вземат окончателното решение. Но щом си отвореше устата, щяха да я погледнат и да си зададат въпроса, дали не е замесена в нечестна сделка, не се ли опитва да ги измами на бърза ръка… също като баща си. Нямаше да провали кариерата си без допълнителна информация.

Утре ще определи поведението си. Слава богу, баща й ще се обади до десет часа и ще потвърди, че копия на колието не са правени и че не възнамерява да спре търга или да открадне диаманта. На вратата се почука и тя подскочи стреснато, въпреки че го очакваше. За миг й мина през ума, че може да е баща й, но в коридора стоеше Джей Ти. Влезе без покана, а на лицето му се четяха яд и тревога. Подхвърли й чантичката и после я хвана за раменете.

— Добре ли си?

Зарадва се, че думите му бяха изпълнени със загриженост, а не с обвинения.

— Добре съм.

— Хубаво. Какво, да му се не види, си мислеше… да избягаш така?!

— Не мислех. Съжалявам. Не зная защо избягах. Никога не бях виждала да убиват човек пред очите ми, при това някого, когото познавам и с когото бях разговаряла само преди час-два. Бях в шок.

— Това не е причината да избягаш. Изплаши се, че ще те свържат със злополуката. Не желаеше да разговаряш с ченгетата. Не искаше, който и да е в „Бъркли“ да разбере, че си била тук… греша ли?

Той леко я раздруса.

— Причиняваш ми болка.

Джей Ти престана да я стиска, но не я пусна, а погледът му беше неумолим.

— Отговори ми!

— Добре, имаш право. Паникьосах се… по много причини. Нищо лошо не бяхме направили, само че не исках да обяснявам защо сме проследили Дейвид. — Млъкна за миг, после попита: — Какво каза на полицаите?

— Не много. Описах какво се случи. Дейвид тръгна да пресича улицата и тогава иззад ъгъла към него се понесе кола и без да намали скоростта, го блъсна. Също така казах, че не успях да различа колата. — Той я погледна с присвити очи. — И ти не я различи, нали?

— Не, беше много тъмно. Фаровете ме заслепиха. Видях как Дейвид замръзна на място и чух рева на мотора. След това осъзнах, че лети във въздуха. — При спомена отново взе да й се повдига. — Не мога да повярвам, че е мъртъв, Джей Ти. Какво стана? Нещастен случай ли беше? Или е било предумишлено? Кой е способен на подобно нещо?

Той се загледа в нея, сякаш претегляше искреността на въпросите й. Най-накрая въздъхна и поклати глава.

— Не мога да кажа нищо със сигурност, освен че не беше нещастен случай. Някой блъсна Дейвид съвсем умишлено. Предполагам, че има нещо общо с намерението му да се отбие в „Бъркли“ след приема. Докато се разправях с ченгетата, излезе Ръсел Кинър. Тревожеше се да не би инцидентът да е за всяване на смут.

— О, Боже! Никога не бих си го помислила. Моля те, не ми казвай, че Дейвид е убит, за да се отвлече вниманието.

— С Кинър отидохме да видим диаманта. Непокътнат е в трезора и според мен Кинър няма да го изпусне от поглед цяла нощ. — Джей Ти потърка ръцете й. — Трепериш.

— Студено ми е.

— Изплашена си. — Погледна я със състрадание. — Зная, че си замесена в някаква история, Кристина. Трябва да ми се довериш. Убиват хора.

Искаше да му се довери. Наистина. Изпитваше необходимост да се облегне на него. Гърдите му бяха толкова широки и силни. Но как? Нея ще защити, ами баща й? Него също ли ще защити?

Отговорността бе твърде голяма, за да я поеме. Ще почака още няколко часа. Щом се продаде диамантът, ще се върне към нормалния си живот. Нима е толкова сложно?

Остави чантичката си на масичка до нея.

— Не разбирам за какво намекваш.

Забеляза разочарованието му и се почувства, сякаш го е измамила. Не можеше да проумее защо мнението на този мъж беше важно за нея. По-скоро бяха съперници, отколкото приятели. И все пак нямаше как да не си признае, че го харесва. Притежаваше чувство за хумор, беше интелигентен, решителен, тези страни на характера му я привличаха, а хубавото му тяло я възбуждаше и вълнуваше. Много отдавна мъж не й беше влизал под кожата както Джей Ти. Като че ли знаеше какво се върти в главата й, преди сама да го съзнае. И това най-много я плашеше — че ще разкрие тайните й, преди да е готова да ги сподели с него.

— Не съм лошият — промълви Джей Ти. — Няма да правя прибързани заключения за теб или за баща ти.

— Ти вече ги направи. Това е причината да ме разпитваш в момента. Защото ме подозираш. Смяташ, че помагам на някого да открадне диаманта. Затова постоянно си до мен.

— Бих искал това да е единствената причина да дойда при теб тази нощ, но не е, Кристина. Причината си ти. Не мога да престана да мисля за теб — призна той.

Дъхът й секна от дрезгавия му глас, от желанието в очите.

— Защото се съмняваш в мен, затова е.

— Защото си красива и те желая.

— Целта ти е една — да изтръгнеш сведения от мен — възрази тя. — Желаеш да ти кажа тайните си, да ти се доверя, да ти повярвам.

— Да, искам всичко това — не отрече той. — Но в този миг желая само теб.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. По пътя насам си казах, че идвам да проверя как си, не те ли застрашава нещо. Но щом видях лицето ти… твоите прекрасни устни… — Погледът му се впи в устните й. — Престанах да се самозаблуждавам. Дойдох заради една-единствена причина… заради теб.

Гърлото й пресъхна от тона му. Как да му се противопостави, като тялото й беше вече на негова страна. Чувстваше умора от битките със себе си, от тревогата, уплахата и самотата. Когато я погледна с очакване, си каза, че ще го отблъсне, няма да рискува, ще го държи на разстояние. Така би постъпил един умен човек и както сам той отбеляза, тя е умно момиче… поне през повечето време, но не и тази нощ.

— Това е безумие — прошепна тя. — Ти, аз, на различни страни сме. Искаме различни неща.

— Нима? — На устните му заигра усмивка. — Предчувствам, че в този миг искаме едно и също нещо. — Дръпна я към себе си, притисна я към своите силни широки гърди. — Да… или не?

Насили се да каже „не“, но отлично знаеше, че е направила избора си още щом отвори вратата.

— Да.

— Да! — Той сграбчи главата й и я зацелува.

Тя плъзна ръце около кръста му и искрата, която тлееше помежду им, запращя. До този миг никога не бе изпитвала подобна страст и лудо желание да се отдаде на мъж. Сърцето й бурно се разтуптя, слабините й потръпваха при всяка целувка, всяко докосване. Все едно се намираше на ръба на висока скала и бе обладана от безумството да скочи. Искаше да се освободи от веригите на принудата да постъпва винаги както е редно, да бъде добро момиче, да бъде предпазлива.

Пъхна ръце под сакото му и загали стегнатите, силни мускули на гърба му. Но това не я задоволи. Измъкна от панталона ризата му и взе да я разкопчава трескаво. Усещаше безразсъдна необходимост да помилва кожата му. Когато разкопча ризата, я съблече заедно със сакото и после прекара пръсти по широките му гърди.

Джей Ти хвана краищата на тениската й и я издърпа през главата й. Тя не носеше сутиен и ръцете му веднага се намериха върху гърдите й, а устните му се плъзнаха по шията й. Тя изви глава назад и изстена от удоволствие, когато обсипа гърдите й с ласки.

Затвори очи, когато разтърсена от желание, усети, че губи съзнание. Разумът й нашепваше да успокои топката, но всъщност стана още по-нетърпелива. Джей Ти навярно прочете мислите й. Той се стегна, хвана я за ръка и я поведе към спалнята.

Стаята беше тъмна. Лунната светлина танцуваше в мрака. Тя събу панталоните си и застана гола пред него. Беше доволна от тъмнината. Не искаше да си напомня кой е той… и коя е тя. Джей Ти посегна към ключа на лампата. Тя задържа ръката му.

— Недей — прошепна. — Без светлина, без въпроси, без признания.

— Искам да те гледам — промълви той.

— Не тази нощ — каза едва чуто тя. — Тази нощ… усещай ме само с ръцете си.

Желанието й бе мигом изпълнено. Той подразни с пръсти нежно връхчетата на гърдите й и те се превърнаха в остри, болезнено чувствителни точки. Тя разкопча колана му и му помогна да свали панталона си. Тогава най-сетне остана съвсем гол като нея.

Джей Ти я взе в прегръдките си. Плътта му нажежи нейната. Харесваше й усещането на косъмчетата по краката му, гърдите, ръцете, наболата брада, която дразнеше страните и гърдите й, обсипвайки с целувки цялото й тяло.

Тя го повлече върху леглото с бурно нетърпение да го приеме в себе си, но той се въздържа. Изследваше, без да бърза, всеки сантиметър от нея, отначало с ръце, после с устни, наслаждавайки й се безмилостно, докато тя не обезумя. Когато се отдръпна, едва не изкрещя.

— Какво правиш? — попита задъхана.

Той взе портфейла си и извади презерватив.

— О — промълви тя. — Забравих.

Изплаши се от факта, че Джей Ти я кара да забрави всяка отговорност. Но когато разтвори краката й и навлезе в жадуващото й нетърпеливо тяло, мисленето остана на заден план. Отдаде се на страстта и удоволствието.

В сенките на нощта нейните тайни не изглеждаха така важни като мъжа, който я любеше.