Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (6)

Пета глава

Евън се взираше в Джени Гренвил през витрината на козметичния й салон в Ное Вали, квартал в южната част на Сан Франциско, където имаше много книжарници, барчета, кръчмички и магазини за облекло. Джени издухваше дългата руса коса на някаква млада жена. Работеше прекалено много. Преумората й личеше по отпуснатите рамене, по кичурите кестенява коса, измъкнали се от опашката й. Изглеждаше слабичка, похабена, възрастна за своите двайсет и осем години. Но всичко това скоро щеше да се промени. Плановете му за Джени бяха грандиозни. Много скоро щеше да разбере, че той е нейната съдба, нейната сродна душа, мъжът, с когото щеше да се обвърже завинаги.

Дванайсет години не бяха малко, за да си намери друг, ако бе пожелала. Но повече от очевидно бе, че не желае друг. За нея той беше единственият мъж на света. Призна му го, когато се запознаха в университета и щеше пак да му го каже… съвсем скоро. Щяха да си имат детето, което очакваха някога. Ще живеят в голяма къща. Тя ще носи неговата брачна халка и ще го нарича свой съпруг. Никога повече нямаше да работи, защото той ще се грижи за нея и ще я пази. А тя ще го обожава, ще го цени, ще го гледа с възхита и гордост. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Джени вдигна глава и го видя през витрината. Замръзна, четката падна от ръката й. Жената, изглежда, й каза нещо, защото тя се раздвижи, взе друга четка и продължи да оформя прическата й. Но от резките й движения заключи, че е смутена. Много добре. Необходимо бе да я раздруса, за да я изтръгне от досадното еднообразие на всекидневието, което сама си бе навлякла. Този живот не бе за нея. Много скоро щеше да я накара да го осъзнае.

Отдръпна се от витрината и се облегна на стената. Нахлупи още по-ниско черната си скиорска шапка. Не искаше да възбужда въпроси за косата си. Без грима и контактните лещи приличаше отново на себе си, поне донякъде, особено на мъждивата улична светлина. Беше се преоблякъл след разговора. Предстоеше му прием.

Запали цигара и дръпна жадно няколко пъти. Щеше да излезе, най-малкото, за да види дали си е отишъл.

След десет минути вратата на салона се отвори. Излезе блондинката, която прокара пръсти през косата си, минавайки покрай него.

Хвърли фаса на земята. Вратата отново се отвори. С джинсите с протъркани колена и розовата тениска, тя наистина беше най-красивата жена, която познаваше. Но копнееше да я види с вечерна рокля, със скъпоценни обици, полюляващи се като капки на ушите й, с обувки с високи тънки токчета, а великолепните й крака да се мяркат през сексапилна цепка. Ще бъде негова… цялата негова.

Тръгна към него и го погледна предпазливо.

— Мислех, че си напуснал града.

— Без да се сбогувам ли? Никога не бих постъпил така. С теб имаме недовършени дела.

— Не, нямаме. Ти рани брат ми. Това не мога да ти простя.

Той не обърна внимание на нейното огорчение.

— Ник не ме засяга. Ще говорим за нас.

— Евън, моля те…

— Двамата с теб сме предопределени един за друг, сладка Джени, и много скоро ще бъдем заедно. Ще ти дам всичко, за което си мечтала, и повече.

— Мечтая да ме оставиш на мира — отвърна тя, като вдигна ръка, сякаш можеше да го спре да нахлуе отново в живота й с този безсилен жест. — Само това искам. Не идвай тук. Не ми се обаждай. Изчезни. Живей своя живот и не ми пречи аз да живея своя.

— Ти нямаш предвид това, Джени — усмихна се той. — Знам, че се страхуваш, но аз ще се грижа за теб. Ще ти дам по-добър живот.

— Евън, необходима ти е медицинска помощ. Нещо не е наред с теб.

Кръвта му кипна от ярост. Не и неговата Джени. Тя нямаше право да го критикува. Това не можеше да понесе. Образът й се размаза и във въображението му се препокри с образа на една друга жена, която му повтаряше безспир какво противно лайно е. Не желаеше да я слуша. Тя трябваше да млъкне. Стисна Джени за ръката и силно я разтърси.

— Да не си посмяла да го кажеш пак. Чу ли? Да не си посмяла!

Тя настръхна и се опита да се отскубне.

— Пусни ме. Боли ме! Евън, пусни ме!

Гласът й го отрезви. Той погледна ръката си, стиснала нейната, и бавно разтвори пръсти. Когато срещна погледа й, видя страх в очите й. Беше я изплашил.

— Извинявай. Не исках да те нараня.

— Точно както всеки, когото обичам. Защитавах те, Евън, много дълго. Вярвах ти, но всичко свърши. Махни се. Иди да живееш другаде.

— Ти се тревожиш за мен — отбеляза той и потръпна от удоволствие при тази мисъл. — Знаех си, че ме обичаш.

Тя поклати обезсърчено глава.

— Защо си още тук, в Сан Франциско? Не знаеш ли, че полицията и ФБР те издирват? Какво правиш?

— Довършвам започнатото и се грижа за бъдещето ни. Ти, Джени, не знаеш колко съм велик в занаята си, но ще видиш. Мога да бъда какъвто пожелаеш. Мога да ти поднеса света на сребърен поднос… нека да е диамантен. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но ще дойда пак.

— Ще кажа на Джей Ти, че си бил тук.

Той повдигна брадичката й и се вгледа в очите й. Отне девствеността й много отдавна. Съвсем скоро щеше да грабне и сърцето й. Защото взимаше онова, което искаше. От просто по-просто.

— Държа да кажеш на Джей Ти. Държа той да е наясно, че още не съм унищожил живота му. Играта не е свършила.

* * *

Джей Ти взе сакото си от предната седалка, облече го с досада, тъй като приемите, свързани с този случай, не бяха по вкуса му. Чувстваше се много по-удобно с джинси и с любимото си кафяво кожено яке. Преди да слезе от колата, провери няколко пъти ръчната спирачка. Жилищната сграда на Кристина се намираше на върха на възвишението Телеграф Хил и улицата беше така стръмна, че колите трябваше да се паркират напряко, за да не се затъркалят надолу.

Кварталът беше тих, нямаше много движение тази вечер. Когато стигна до входа, позвъни. Тя не се обади и му хрумна, че се е скрила. Това никак не би го учудило. Но Кристина бе достатъчно интелигентна, за да се заблуждава с временно отлагане на срещата. Той знаеше къде ще отиде. Натисна отново звънеца. След миг автоматът на входната врата забръмча и той влезе.

Нейният апартамент беше на третия етаж. Тръгна по стълбите, за да се раздвижи. През последните дни нямаше възможност да бяга или да тренира и това освобождаване на напрежението му липсваше. При неговата работа всекидневното спортуване му бе необходимо, особено в случая с Евън.

Почука на вратата на Кристина с подозрението, че й доставя удоволствие да го кара да чака. Положително не гореше от нетърпение да го види. Най-после вратата се отвори.

Блестящата й усмивка и късата й червена рокля с поличка от полюляващи се ивици като спагети го повалиха в нокдаун и сякаш в главата му реферът отброяваше секундите на свестяването. Изгуби дар слово, а погледът му се спря на лицето й. То беше не само красиво, но и интересно с премрежените зелени очи, обградено от меки черни къдрици, спускащи се по раменете й, и устните й със сочен червен цвят, същия като на роклята. На шията й нямаше диамантено колие, пък и не й трябваше. Всъщност намираше голата й кожа много по-възбуждаща, отколкото с тежкия жълт диамант. Нямаше сили да откъсне очи от нея. И тя го знаеше. Съзря триумфа в очите й. Да му се не види, заслужи си го.

— Е? — подкани го тя.

— Хубава си — продума той, възвърнал най-сетне гласа си.

— Твърде дълго се взира за едно „хубава“ — подсмихна се тя.

Той не се измъкна лицемерно.

— Изненада ме. Нали ти казах да облечеш нещо по-секси и очаквах да си с джинси и пуловер само за да ми натриеш носа.

— Не се облякох така заради теб.

— О, заради мен е.

Той улови погледа й. Битката помежду им се разрази изведнъж на повече от едно равнище. Почувства колко е важно да запази съобразителността си. Не биваше по никакъв начин тя да влезе под кожата му, въпреки че идеята Кристина да бъде под него, беше неустоимо съблазнителна.

Тя сви рамене, отмести поглед и връзката се разпадна.

— Това е роклята ми за приеми, нищо повече. А ти подрани.

— Не исках да ти дам повод да се измъкнеш.

— Нямам причини да те избягвам.

— Тогава защо постоянно го правиш?

И без да дочака отговор, мина покрай нея, любопитен да види къде живее.

Апартаментът й беше малък, но с красива подредба. Всяка мебел или вещ бяха стилно подбрани. Розовите стени хармонизираха с бургундскочервената софа и прелестните канапета. На дъсчения под имаше ориенталски килим в същата цветна гама. Живописни платна — маслени и акварели — красяха стените и веднага се виждаше, че са стари и скъпи. Имаше още много най-различни изящни предмети, пръснати по малките масички, и дори старинен шкаф, пълен с кристални чаши и вази. Апартаментът й не беше чак толкова внушително декориран, както къщата на баща й, но тя явно влагаше мисъл в обстановката, сред която живееше. Изискана гостна, личеше си вкусът на интелигентен човек и по всяка вероятност домакинята можеше да разкаже историята на всяка картина. „Умно момиче“ — напомни си той. Не би поел риска да я подценява.

— Е, какво ти е мнението за апартамента ми? — попита тя.

— О, ами… хубав е.

— Твърде дълго се взира за едно „хубав“ — подсмихна се отново.

Той се засмя.

— Не съм по прилагателните, какво друго да кажа? От „Бъркли“ ли са всички тези джунджурии?

— Някои — да. Други съм донесла от пътешествията си. Когато бях малка, баща ми ме водеше със себе си на изследователските си експедиции. Научи ме, че предметите не са просто предмети, а късчета история. Всичко, което днес употребяваме, ще послужи на бъдещите деца да разберат начина ни на живот, какво ценим, доколко съзидателни сме били.

— Нима от онова, което остава след нас като боклук, ще научат всичко това?

Тя му направи физиономия.

— За съжаление да, и боклукът ще бъде част от нашата история. Но днес още има велики творци, певци, писатели, скулптори, художници. Културата ни е богата. — Гласът й заглъхна и като че ли се смути. — Но теб не те интересува, нали?

— Съвсем не.

Дойде му наум, че за пръв път разговаряха, без да се скарат, и той установи, че му е приятно, че иска да разбере нещо повече за нея. Повечето жени, които познаваше, не бяха особено задълбочени. Четяха илюстровани светски списания и знаеха името на последното гадже на Дженифър Анистън. Не се тревожеше обикновено за ограничения кръг от теми, тъй като не го биваше много в разговорите с красиви жени; досещаше се за далеч по-интересни неща, които можеше да прави с устата си, но трябваше да признае, че умът на Кристина го заинтригува заедно с красотата й. При нея пакетът с екстри бе пълен.

С изключение на факта, че имаше голяма вероятност да е крадла, напомни си той, една не чак толкова незначителна подробност.

— И откога живееш тук? — попита той, като си представи, че това е още един въпрос, на който с готовност ще отговори.

— От две години. Кварталът ми харесва. Близо съм до Норт Бийч, където се предлага най-хубавата италианска кухня западно от Италия. От прозорците си виждам кея на рибаря, Алкатраз, Голдън Гейт, сградата е спокойна. Не мога да се оплача.

— Мяркали ли са ти се невъзможните диви папагали, откакто живееш тук?

Тя се усмихна.

— Ти знаеш за папагалите!

— Следвах в Калифорнийския университет. Имах приятел, чиито родители живееха в Сан Франциско. Всеки следобед папагалите идвали и кръжали над голямата тераса на покрива на къщата им, после кацали по перилата, сякаш си пристигали у дома. Моят приятел взел да ги кръщава. И тогава започнали да се насъбират прекалено много. Забравих откъде се бяха появили.

— Този вид произлиза от западните склонове на Андите в Южен Еквадор, както и от най-северната част на Перу — заразказва тя. — Смята се, че първите птици били докарани тук от Южна Америка, но били ужасно шумни и изобщо не привикнали към пленническия живот, така че много от тях били пуснати на свобода от техните собственици или пък сами избягали. — Тя внезапно млъкна. — Боже, раздрънках се, нали? Обикновено хората очакват елементарни отговори на елементарни въпроси.

— Радвам се, че говориш въобще. Ти явно си извор на информация, когато се засегне образователна тема. Изненадан съм, че не си станала учителка. Имаш дарба на педагог.

— Замисляла съм се по въпроса. В университета изкарах няколко курса от педагогическата програма, което ми даде възможност да декламирам съвсем безполезни баналности. Повечето хора никак не се интересуват от диви папагали или история, но за мен е увлекателно.

Харесаха му нейната скромност и фактът, че не се взима прекалено насериозно, макар и дълбоко в себе си да бе сериозна жена.

— В Сан Франциско ли живееш? Спомена, че си следвал в Калифорнийския университет.

— Не, живея в Лос Анджелис. Проследих Евън дотук преди няколко седмици. Отседнал съм на хотел, докато го заловя. После ще се прибера вкъщи.

— В Сан Франциско няма ли агенти, които да го заловят?

— Евън е мой — изрече твърдо Джей Ти. — Областната служба ще ми помага, ако се наложи.

— Значи в момента си нещо като самотния рейнджър.

— Наречи го така, щом ти харесва. Мога да помоля за подкрепа всеки момент. — Това не беше съвсем вярно. Всъщност шефът му искаше да го изтегли от случая „Евън“ с довода, че е време някой друг без прекалено лично отношение да се заеме. Джей Ти трябваше да докаже, че може да хване Евън, може да приключи със случая не само за собствено удовлетворение, но и заради кариерата си. — Ще тръгваме ли?

Кристина го погледна замислено.

— Не още. Искам да те попитам нещо.

— Виж ти кой е любопитният. Какъв е въпросът?

— За какво се бори Джей Ти?

Той се усмихна.

— Страхувам се, че не те познавам достатъчно добре, за да споделя подобно нещо.

Тя вдигна вежда.

— Нима? А доколко аз трябва да те познавам, за да ми отговориш на този въпрос?

Той не отстъпи.

— Искаш ли да ти отговоря?

Атмосферата помежду им се нажежи. Кръвта му кипна. Усети като че ли са на ръба на… нещо…

И тогава Кристина се отдръпна… отстъпи. Умен ход, но в същото време разочароващ.

— Всъщност не ме засяга чак толкова.

Подхвърли думите небрежно, но той забеляза, че отбягва погледа му. Направи му впечатление, че винаги се държеше по този начин, когато лъжеше. Гледаше встрани и нервно попипваше косата си, прибирайки кичур зад ухото си. Не можеше хладнокръвно да го погледне в очите и да излъже. Запомни тази подробност, като си помисли, че ще му потрябва, при това скоро.

След като не прибави нищо повече, Кристина взе чантичката си — малко парче червена кожа, не по-голямо от портфейла му.

— Да не се бавим повече. Алексис ненавижда гостите да закъсняват, особено ако са нейни служители.

— Да разбирам ли, че сменяме темата.

— Така мисля — каза тя.

— Чудесно. — Той тръгна след нея към входната врата.

— Кажи ми нещо повече за Алексис. Строга ли е като шеф?

— Много е взискателна. Но аз уважавам неуморната й работа и голямото й желание аукционната къща да заеме подобаващо място. — Кристина заключи вратата.

— Ти ли ще караш или аз?

— Аз — отвърна той.

— Трябваше да се досетя. Не обичаш да губиш контрол, нали?

— Когато става въпрос за шофиране, да — призна той.

— Когато става въпрос за всяко нещо — промърмори тя.

— Не си мисли, че не чух.

— Казах го, за да чуеш. — Усмихна му се Кристина.

— По стълбите или с асансьора? О, нека позная. По стълбите. Ще вървиш толкова бързо, колкото пожелаеш. Ще контролираш положението напълно.

— Да не би да намекваш, че съм изперкал на тема контрол — попита той на път към колата й.

— Щом там ти е слабото място.

— Ти също изглежда обичаш да владееш положението — отбеляза той и отключи вратата на колата.

— Но няма да го владея. Ако седна на предната седалка, без да се оплаквам, това не ще ме сполети.

— Да, ще седнеш на предната седалка — потвърди той.

— Ще отложим оплакването за по-късно. А кой в наше време употребява подобен израз: „Не ще ме сполети“?

— Който чете много — отговори тя, докато Джей Ти се настаняваше зад кормилото. — Такива хора използват изрази като: „Не ще ме сполети“.

Усмихваше се, докато палеше колата. Допадаха му живият й поглед, пъргавият ум, острият език. Допадаше му също уханието й като мирис на диви цветя, носен от летния ветрец. В тясното пространство на купето долавяше отчетливо присъствието й, всяко нейно движение, дори дишането й. Спусна леко стъклото. Вечерният въздух охлади пламналото му тяло. Залавянето на Евън и без друго щеше да бъде достатъчно трудно. Не му бяха необходими сложни отношения с Кристина и с мъж, който искаше да я оплете в мрежите си. Предпочиташе безмълвно да плъзне ръка по раменете й, по голите й крака, да почувства с върха на пръстите си гладката й кожа, да потъне в разширените й от желание очи и полуразтворените й в очакване устни. Спусна стъклото до край.

— Топло ли ти е? — попита Кристина.

Въпросът бе провокативен. Хрумнаха му най-различни отговори, но нито един уместен, така че вдигна стъклото и каза:

— Извинявай. И така, би ли повторила кой ще участва в тази олелия?

— Преди всичко не бих го нарекла „олелия“ пред Алексис. Въпреки плебейското си потекло сега се числи към аристокрацията на Сан Франциско.

— Плебейско потекло ли? — поиска повече разяснения той.

— Алексис работела в антикварен магазин. Един ден Джеръми Кенсингтън влязъл и я поканил на среща. Пламнала бурна любовна история и в края на краищата бедната продавачка станала съпруга на един от най-големите търговци в Сан Франциско. Почти като в приказката за Пепеляшка. Бащата на Джеръми е основал „Бъркли“. Джеръми за кратко е управлявал, като всъщност възнамерявал да продаде бизнеса, докато не срещнал Алексис. Вярвам, че „Бъркли“ е неговият сватбен подарък. Тя заема мястото си и никога повече не поглежда назад. Всъщност Джеръми рядко се появява в „Бъркли“, като изключим тази изложба. Притежава и инвеститорска компания и според мен там влага усилията си.

— Защо тази изложба го е накарала да прекарва повече време в „Бъркли“?

— Вероятно заради диаманта и предполагаемите приходи от търга. Ще има също голям интерес от страна на медиите, а Джеръми и Алексис си падат по ласкавите отзиви и известността. Успехът на този специален търг ще изведе аукционната къща във висшата лига.

— Значи двамата са заложили много на карта. Особено Алексис, тъй като „Бъркли“ е нейно отроче.

— Сигурна съм, че иска да изуми Джеръми, семейството му, както и целия свят. Доколкото си спомням, имаше някакви разногласия сред членовете на фамилията, когато той й предостави компанията. Не всички бяха щастливи, че фамилният бизнес отива в ръцете на почти непозната.

— Интересно.

— Защо това да е интересно? — Тя се обърна към него.

— От теб прозвуча, като че ли току-що ти дадох много важно указание.

— Още не съм сигурен защо е интересно, но обичам да зная кой губи най-много и кой печели най-много във всяка ситуация. Това обикновено ме отвежда право към същността на въпроса. — Той замълча. — Например твоята репутация е на човек, който губи, и който с всички сили се старае да я възстанови, след като ти и баща ти позорно сте напуснали музея. — Той й хвърли кос поглед, но освен недоволство лицето й не изразяваше друго.

— Ти обичаш баща си. Искаш да го защитиш. Той сам те е отгледал. И ти се тревожиш, че отново е в града, привлечен от диаманта. Затова си уязвима и интересна. Прав ли съм?

— Останах с убеждението, че обсъждахме Алексис и какво има тя да губи.

— Прав съм, нали?

— За това, че се тревожа за диаманта, както целия персонал на „Бъркли“ ли? Да. Всички ще задишаме много по-спокойно, когато се продаде утре и се махне от сградата.

— Дипломатичен отговор.

— Не смесвам моя личен живот с работата си, Джей Ти, внимавам да са поотделно, както съм сигурна, че постъпваш и ти.

— Аз нямам личен живот, което улеснява нещата.

— А защо нямаш?

Тонът й го накара да съжалява, че повдигна тази тема.

— Понякога работя по двайсет и четири часа в денонощието. Нямам време за работа по лични въпроси — отговори той накратко.

— Нямаш време или нямаш желание.

— Да се върнем към диаманта. Наистина се надявам да оцелее тази нощ, докато вдигате наздравици за успеха на утрешния търг.

— Не искаш ли да говорим за твоя драматичен любовен живот? — подразни го тя, като явно се забавляваше.

— Не е драматичен. Щастлив съм с жените, които си харесвам.

— Да, бе. Всички така казват.

— Наистина ли държиш на този разговор? Понеже прочетох досието ти и там пише, че единственият мъж, с когото си се срещала повече от месец, е бившият ти годеник, и то преди пет години.

Предизвикателните му думи изтриха усмивката й.

— Добре, печелиш. Ще избягваме разговор за любовния ни живот. Но както сам предложи, да се върнем към диаманта. Защо не си в аукционната къща, за да го пазиш? Така няма ли да оползотвориш времето си най-пълноценно?

— Имам намерение по-късно да намина за проверка, но Ръсел Кинър и италианският му колега Луиджи Мурано ме увериха, че са сложили повече охранители за през нощта, проверили са камерите и че няма никаква възможност някой да припари до сейфа.

Кристина го изгледа с присвити очи.

— Не говориш убедително.

И наистина не беше убеден.

— Треперя Евън да не се е промъкнал с хитрост измежду охранителите — отвърна той. — Ако е успял да се добере до униформа и фалшиви документи, възможно е да си имаме много големи неприятности.

— Не се съмнявам, че всеки един е бил проучен най-внимателно.

— Да, разбира се — потвърди той. — Сам проверих повечето. Но Евън е хлъзгава змия. Пропълзява и напада, преди да се усетиш, че е наоколо.

— Почти съм склонна да се запозная с него, за да видя за кого говориш — рече Кристина.

— Обзалагам се, че вече си го виждала, Кристина. Той те е снимал на приема. Сигурен съм, че е бил там. Запознавала ли си се напоследък с човек, който те кара да се чувстваш неудобно? Мисля, че имаш изострени инстинкти. Може би някой те е подразнил, но ти си решила да не обръщаш внимание, тъй като не е имало причина.

Тя се замисли за момент.

— Дейвид, моят асистент. Изнервя ме. Възможно е това да се дължи на амбициите му или на очите му. Има навика да ме гледа, сякаш знае нещо неизвестно на мен.

— Говорих днес с Дейвид. — Джей Ти прехвърли наум краткия разговор. — Има горе-долу същия ръст. Но все пак бих разпознал по някой жест Евън под неговата външност. Стоях на две крачки от него. Някой друг?

— Не се досещам — каза тя с отегчено свиване на раменете. — Напоследък сякаш всеки ме изнервя. Дори Ръсел Кинър ме дразни. Струва ми се, че не ми вярва. Нито пък Луиджи Мурано. Когато снощи диамантът се изплъзна от врата ми, и двамата като че ли искаха да ме обвинят в някакъв грях. — Тя млъкна и двамата се спогледаха. — Но лицето, което най-много ме изнервя, си ти. Може би си самият Евън?

— Не съм. И двамата знаем защо те изнервям. Защото се привличаме.

Тя остро пое дъх при това безцеремонно изявление. Може и да се лъжеше, но за него бе важно тази вечер да сложат картите на масата, за да няма недоразумения.

— Аз… аз… това не е вярно — заекна тя.

— Вярно е. И ще улесни плана ни тази вечер.

— Какъв план?

— Алексис не желае да присъствам като агент на ФБР. Смята, че ще притесни гостите си, особено които не са служители в „Бъркли“. Очевидно са поканени някои от най-важните клиенти, както и журналисти. Помоли ме да те придружавам като твое гадже. — Тя зяпна от изумление и той се подсмихна. — Чудесна идея, нали?

— Да не си полудял! Няма да играя ролята на твое гадже.

— Ами в такъв случай избираш другата възможност.

— Каква е тя?

— Когато пристигнем, да обясниш на Алексис, че не желаеш да бъдеш мое гадже и тогава всички ще разберат, че съм там, за да следя всеки гост, дали не възнамерява да открадне диаманта.

— Много смешно — иронично отбеляза тя. — Знаеш, че не мога да постъпя така. Алексис ще ми откъсне главата.

— Значи си загазила. — Зави пред грандиозна двуетажна къща в Пасифик Хайтс и паркира. — Хубава къщичка.

— Богатството на Кенсингтънови е старо — промърмори Кристина.

— Никак не ме интересува дали богатството е старо или ново, щом е в зелено. — Забеляза, че тя не изрази мнение, нито пък побърза да слезе от колата. — Спокойно, Кристина, няма да се изложа. Обещавам да не чопля зъбите си, да използвам съответната вилица и да не излизам от тоалетната с полепнала на подметката ми тоалетна хартия.

— Супер. Хем комедиант, хем агент на ФБР. Какъв късмет извадих!

— Сигурно си го заслужила — ухили се той.

— Няма да се получи. Всички в „Бъркли“ знаят, че си ченге. Все някой ще се изпусне.

— Алексис ме увери, че ще си траят.

— Чудесно. — Кристина слезе от колата и затръшна с все сила вратата. — Да видим как ще се справим с тази комедия.

— Усмихвай се. Не отиваш на зъболекар, а на купон. — Джей Ти я придружи по стълбите до входната врата и се спря. — Преди да влезем, Кристина, искам да те попитам нещо.

— Сега пък какво?

— Целуваш ли се на първата среща? Защото ако се чудиш за мен, аз се целувам.

Тя с усилие преглътна.

— Не се чудя.

Присегна се пред него и позвъни, загледана във вратата, сякаш бе порталът към страната на чудесата.

— Знаеш ли, че никога не ме поглеждаш, когато лъжеш? Струва ми се интересно.

— На теб всичко ти се струва интересно — избъбри тя.

Той се усмихна. Тя още не поглеждаше към него. Беше една красива лъжкиня и какво от това, след като тази вечер му бе гадже.