Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (3)

Втора глава

— Тъкмо щях да ви попитам същото — отвърна Джей Ти.

Кристина отвори уста, но не издаде звук. Той виждаше как трескаво търси отговор. През своята кариера бе разпитвал много хора и с положителност предусещаше, когато някой се опитва да го заблуди. Тя прехапа долната си устна и той видя нервното потрепване на зелените й очи, докато се оглеждаше, търсейки изход. Но беше хваната натясно, като мишка в капан.

Дори боса, мокра, с размазан грим, с къдриците, разпилени безредно по раменете, Кристина беше красива. Особено му харесваше начинът, по който влажната коприна на вечерната й рокля бе прилепнала върху гърдите й, ханша и краката. Той настръхна и си пое дъх, напомняйки си да не забравя да се държи професионално.

— Чакам отговор — скръсти ръце пред гърдите си.

Кристина прибра кичур коса зад ухото си.

— Не сте отговорили още на моя въпрос. Какво правите тук?

— На кого е тази къща? — отвърна Джей Ти, като хвърли поглед наоколо. Голямо махагоново бюро стоеше пред еркерния прозорец. Имаше стелажи от земята до тавана, претъпкани с книги. Живописни платна красяха стените. Тъмнокафявите кожени дивани бяха аранжирани с ориенталски тъкани. Стаята беше безупречно чиста, подредбата — изискана, но кабинетът не изглеждаше обитаем. Нямаше пръснати списания, забравена чаша от кафе на бюрото, нито пък разхвърлени документи — нищо, което да намеква за домакина. Въздухът в къщата беше сух и миришеше на прах, сякаш дълго време е била затворена.

— Защо ме преследвате? — попита Кристина.

Беше ясно, че не възнамерява да отговори на въпроса му, но тя нямаше представа колко упорит можеше да бъде той. Но щеше да разбере.

— Защото искам да говоря с вас и преди това няма да си тръгна. Престанете да шикалкавите.

— Казах ви да ми се обадите утре. Освен това нямам намерение да отговарям на въпросите ви.

— Всъщност вие отговорихте. — Той й даде възможност да схване смисъла на думите му, като наблюдаваше как се перчи, за да прикрие уплахата си. — В случай, че се чудите, видях ви да се катерите по дървото и да нахлувате в къщата. От отворения сейф пред вас се подразбира, че търсите нещо. Или може би сте скрили нещо? — Пристъпи, като се питаше дали няма да види грамадния диамант, който тя носеше преди това.

Тя затръшна изведнъж вратичката на сейфа с толкова гузен жест, какъвто той едва ли бе виждал.

— Не е ваша работа какво правя — тросна му се. — Това е моята къща. Забравих си ключовете, затова се вмъкнах така.

Джей Ти поклати глава.

— Проверих предварително някои неща. Вие живеете в апартамент на Телеграф Хил. Пробвайте друг отговор.

— Проверили сте къде живея! — възкликна изумено младата жена.

— Да, и едва съм започнал с проверките. — Забеляза в очите й тревога. — За вас ще бъде по-добре да ми кажете истината. В противен случай ще започна да се ровя в подробности, в които не бихте желали да навлизам.

— Добре, имате право, това не е моята къща. На Маркъс Алберти е, моя баща. Той отсъства в момента от града, а пък ключът не е у мен. Доволен ли сте?

— Лесно мога да проверя вашата версия.

Той направи още една крачка напред. Тя се отдръпна, но повече нямаше накъде. Въздухът помежду им засъска от напрежение. И като надникна в очите й, видя страх и още нещо, което не можеше да определи и което го разтревожи.

— Ами, проверете. Ще откриете, че ви казах истината — продължи тя.

— Тогава защо сте толкова нервна? Защо затворихте сейфа толкова бързо? Какво не искахте да видя?

— Ако ви се струвам нервна, то е заради тази безумна вечер.

— За вечерта съм съгласен. А останалото?

— Прибрала съм документи в сейфа. Това е всичко. Лични са. Повече нищо няма да ви кажа. Не ви познавам. Дори не зная наистина ли сте от ФБР. Не сте ми показали служебната си значка.

Джей Ти бръкна в джоба си и извади значката си.

— Сега успокоихте ли се?

Кристина внимателно я разгледа.

— Може да е фалшива.

— Но не е. — Направи още една крачка и се спря на сантиметри от нея. Долови как се задъха, виждаше как гърдите й се повдигат, нейните прелестни, разсейващи го гърди… Съсредоточи погледа си върху лицето й. — Какво се случи в къщата, за да дотичате презглава тук?

— Казах ви, исках да прибера едни документи в сейфа.

— Когато се покатерихте на дървото, нямаше нито лист хартия в ръцете ви. Пробвайте пак.

Той подпря ръце зад нея, като я приклещи между себе си и стената.

— Какво правите? — попита тя със странно задъхване.

Едва когато застана така близо до нея, му отне цяла минута да осъзнае какво прави. Тя ухаеше на цветя, сочните й, полуотворени устни потръпваха, сякаш очакваха нещо… очакваха него. Почувства внезапно желание да погали косата й, да притисне тези нежни устни към своите.

— Трябва да се отместите — каза тя.

И това не беше всичко, което той трябваше да направи. Намерението му бе да я сплаши, да я разтревожи, за да изтръгне истината. Но тя му подейства по неочакван начин. Като че ли бе вцепенен и не можеше да помръдне, дори не си спомняше какво по-точно преследваше. Тялото му имаше своя идея, а мозъкът му забоксува.

В това време Кристина го блъсна силно и побягна поне на два метра от него. Усещането за близост изчезна, мозъкът му проработи и веднага му натякна да не се отклонява от целта — залавянето на Евън. Не биваше да се оставя да бъде заловен от Кристина.

В очите й пламна гняв:

— И да сте от ФБР, нямате право да нахълтвате тук и да ме тормозите. Ще се оплача от вас.

Той премина в нападение:

— И тогава ще се наложи да обяснявате защо влязохте с взлом в тази къща, която явно не е ваша, защо толкова бързахте да приберете някакви мистериозни и очевидно невидими документи, та нямахте време да се отбиете в дома си, да се преоблечете, да оправите косата или грима си. Какво толкова неотложно ви накара да се катерите по дървото с боси крака и вечерна рокля, какво толкова неотложно…

— Млъкнете — намръщено вдигна ръка тя. — Казахте си урока. Чух достатъчно.

— Но аз съвсем не съм чул достатъчно. Да направим преговор. Тази вечер вие носехте диамант на стойност милиони долари и по едно време той се откопчава и пада от врата ви. Някакъв човек го хваща. Кой беше този човек?

Вторачи се за миг в него, после каза:

— Професор Хауард Кийтън. Преподаваше в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Спомена, че сега работел в музея във Ванкувър.

— Познавате ли го?

— Да, но много отдавна не съм го виждала.

— Колко отдавна?

Тя сви рамене.

— От малка. Защо?

— Само питам. Странно е, че колието се разкопчава точно в момента, когато професорът го разглежда. Видях как го докосва. Дръпна ли го?

— Не усетих дърпане. Възможно е закопчалката да се е откопчала, или да се е повредила. Професор Кийтън почти веднага ми го подаде.

— „Почти“ тук е ключовата дума.

Думите му като че ли я смутиха.

— Какво искате да кажете?

— Не мислите ли, че би могъл да направи размяна… да подмени истинския диамант с фалшив?

Това предположение се въртеше в главата й, откакто излезе от аукционната къща. Очите й се разшириха.

— Не, не, разбира се, че не. Не беше в ръцете ми секунда или две.

Той следеше лицето й много внимателно, но тя показа само учудване от това предположение. И все пак можеше да е добра артистка. Отначало искаше да се свърже с нея, защото допускаше, че е възможно да е под прицела на Евън и че би могла да му помогне да залови своя стар неприятел. Но поведението й тази вечер пробуди съмнения у него. Нямаше да допусне грешката да й повярва веднага.

— Сигурна ли сте? — попита. — Понякога ръката е побърза от окото.

— Вие сте наблюдавали. Какво видяхте?

— Точно онова, което описвате. Но бях доста далеч, за да виждам хубаво. Ако сега огледате диаманта, ще можете ли да кажете дали е копие?

— Абсолютно. Изключително трудно е да се направи копие на диамант с такава големина и особено на верижката. И най-малкият детайл трябва напълно да съвпада с оригинала.

— Но не е невъзможно, нали? — продължи да разпитва той.

— Не е невъзможно, но е невъобразимо трудно, най-вече заради уникалната верижка, тъй като такива не се произвеждат много отдавна. Това колие не е излагано или носено повече от сто години според Бенедети. Било е скрито в трезор в подземието на тяхното имение. Някой трябва да е видял диаманта, за да изработи копие.

Аргументите й бяха убедителни, но той не каза нищо по въпроса. Според неговия опит подобно нещо като съвпадение не съществуваше, а пускането на димните бомби и падането на колието станаха буквално в една и съща секунда. Прекалено идеално съвпадение.

— Веднага щом мога, ще изследвам диаманта — продължи тя, — но според мен си въобразявате.

— Не съм си въобразил димните бомби. Някой умишлено създаде суматоха.

— Да, и добре че стисках диаманта в ръката си. В цялата тази бъркотия някой можеше много лесно да го дръпне от врата ми. Всяко зло за добро.

— Така е.

Вероятно крадецът се бе отказал, но предчувстваше инстинктивно, че Евън е намислил много по-сложен план от едно задигане в задимена зала.

— Вижте, измръзнала съм, мокра съм, трябва да се преоблека — каза Кристина. — Цяла нощ ли ще си бъбрим?

Той бе съблякъл сакото си, но панталоните му бяха неприятно мокри. И въпреки това нямаше намерение да изпуска от поглед Кристина.

— Горите от нетърпение да се отървете от мен. Какво криете?

— Нищо. — Изпъшка с явно раздразнение. — Няма ли кой друг да разпитвате, освен мен? И защо не се върнете в „Бъркли“ при полицаите, Ръсел и другите, отговорни за опазването на диаманта? Не е ли това работата ви?

— Моята работа е да хващам крадците.

— Да виждате тук крадец? Няма и никога не е имало.

Той извади от джоба си снимка и се приближи до нея, за да й я покаже.

— Срещали ли сте този мъж?

Кристина взе снимката и я разгледа.

— Това ли е мъжът, за когото ме предупредихте?

— Да, казва се Евън Чедуик.

— Като че ли снимката е сватбена.

— Да, сватбена е. На жената от снимката, Кайла Шеридан, и през ум не й е минавало, че се омъжва за измамник. Евън изчезнал през първата им брачна нощ. Тя си е въобразявала, че е влюбен в нея, но всъщност е била само средство към целта му.

— Не познавам този мъж. Съжалявам. Не мога да ви помогна.

— Погледнете го добре — овала на лицето, линията на челюстта, носа, изражението — черти, които не могат лесно да се замаскират.

Тя бавно поклати глава.

— Нищо не ми се струва познато. Хубав мъж е с тази руса коса и сини очи. Ако го срещна, ще си го спомня.

— Добре, имайте си едно наум за всеки случай. Подвизава се под името Евън Чедуик, ако не използва чужда самоличност. И така името му може да е всякакво. Косата му може да е кестенява. Може да промени цвета на очите си с контактни лещи. С други думи, може да бъде какъвто си поиска. Виждал съм как убеждава родители, че е техният син, и сестра, че е изчезналият и смятан за мъртъв неин брат.

— Как е възможно някой да бъде чак толкова убедителен? — промърмори тя със съмнение в гласа.

— Хората виждат онова, което им се иска да видят. Евън е хамелеон. Приспособява се към всякаква среда. И никой не осъзнава, че е бил наоколо, преди да е станало твърде късно. — Джей Ти помълча за малко. — В измамите му има едно неизменно нещо — жена, много хубава жена. Ослушва се какви са желанията й и ги и ги осъществява. В замяна отмъква нещо, което тя в повечето случаи не осъзнава, че му го е подарила, нещо, което го отвежда към целта.

Кристина го погледна право в очите.

— И смятате ли, че този мъж има намерение да ме използва по някакъв начин, за да се добере до диаманта?

— Да, така смятам.

— Аз не се подвеждам лесно — рече тя с презрителен жест. — Не съм от доверчивите.

— Аз също.

— Това ми стана ясно и не разбирам защо сте толкова подозрителен към мен. Треперя нещо да не се случи с диаманта на Бенедети. За мен и за всички в „Бъркли“ е много важно търгът в петък да се проведе с успех. Ако продам фалшив диамант, с моята кариера е свършено. Навярно никога повече няма да си върна доброто име. Такъв риск не бих поела.

Тонът й бе искрен, почувства нейната всеотдайност и все пак се съмняваше…

— Дори за дела от петнайсет милиона долара ли? Не е ли това цената, която се надявате да вземете за диаманта? С толкова пари няма да имате нужда от работа.

— Вие сте луд и грешите. Разговорът приключи.

Тя съзря в очите му неуважение и гняв. Но преди той да отговори, дочуха как входната врата се захлопна и напрежението помежду им се разсея.

В къщата се появи още някой.

Кристина се завъртя като пумпал и извика:

— Татко, аз съм тук… с един приятел.

Думите й бяха последвани от трясък. Кристина се втурна към коридора, последвана от Джей Ти. Подът бе посипан с парченца от ваза, която навярно е била до вратата. Самата врата зееше широко отворена. Неизвестният посетител бе избягал.

Джей Ти излезе веднага на верандата. По улицата профуча черен мерцедес. Беше вече много тъмно, а колата твърде далеч, за да види регистрационния номер. Обърна се към Кристина, застанала на прага. Лицето й изразяваше най-различни чувства и той си спомни прибързаните й думи: „Татко, аз съм тук… с един приятел.“

— Предупредихте го. — Забеляза виновния й поглед. — Защо?

— Само казах, че съм аз, за да не се притесни. Нищо друго.

— Казахте, че сте с приятел и той побягна. Уплаши се да не го видя, или той — мен.

Тя можеше да отрича, колкото си поиска, но той знаеше, че не греши. Не знаеше само подбудите й.

— Който и да е бил, имаше ключ.

— Може и някой от приятелите му да е наминал.

— Измислете нещо по-логично, Кристина.

— Всъщност не мога. Трябва да тръгвам, за да се преоблека и да се върна в „Бъркли“.

— И не ви интересува кой влезе, кой счупи вазата и изчезна, оставяйки вратата отворена.

Тя облиза устните си.

— Интересува ме, но в момента нищо не мога да направя. Имаше ключ, затова съм сигурна, че баща ми го познава.

— Или е бил самият той.

— Възможно е. Аз си тръгвам. Вие постъпете, както намерите за добре.

Кристина затръшна вратата, заобиколи къщата, за да си вземе обувките, и се запъти към колата. Джей Ти наблюдаваше всяко нейно движение. Остави я да си тръгне по една-единствена причина — беше крайно любопитен какво ще направи по-нататък.

* * *

Джей Ти Макинтайър не си даде труда да се прикрие по пътя към жилището й, нито пък да паркира незабелязано. Кристина знаеше, че ще я чака, докато тръгне обратно за „Бъркли“. Наруга се мислено, че отведе агент на ФБР право в дома на баща си. Не предвиди, че Джей Ти ще тръгне след нея. Помисли си, че е погълнат от разследването в аукционната къща. В действителност изобщо не мислеше. Действаше инстинктивно. Щом чу, че димните бомби са пуснати умишлено, вече бе наясно, че някой се домогва до диаманта. Когато видя познато лице в тълпата, без да се замисля, направи ужасно заключение. И допусна огромната грешка да се втурне към къщата на баща си. На всяка цена трябваше да намери начин да я оправи, но първо най-важното. Не биваше да дава повече никакъв повод на Джей Ти да се съмнява в нея.

Включи кафеварката, отиде в спалнята и се преоблече с непретенциозни джинси и дебел сив пуловер. Изсуши косата си, върза я на опашка, оправи грима си и осъзна, че часът за нейната Пепеляшка настъпи. Повече нямаше да изглежда като богиня, обсипана с диаманти — тя беше само една обикновена жена. Този образ искаше да внуши на Джей Ти. Трябваше да го убеди, че е нормална и безумно скучна и не си струва да се занимава с нея.

Върна се в кухнята, наля две чаши кафе, взе от банята хавлиена кърпа и се отправи навън. Джей Ти беше в колата и говореше по телефона. Надяваше се, че още не е проучил по-обстойно нея или баща й. Почука на стъклото. Той сякаш се изненада, когато я видя, и го спусна.

Тя му подаде чашата.

— Помислих си, че ще ви се допие кафе. Предположих, че го обичате силно, без мляко и сметана.

— Правилно сте предположили. Благодаря.

— Донесох ви и кърпа, ако искате да се избършете.

Той вдигна вежди и я погледна подозрително.

— Защо сте така мила към мен?

— Защото съм си такава — усмихна се тя. — Но вие още не сте го разбрали.

— Интересна сте със сигурност — отстъпи той.

С това бе готова да се съгласи. Обърна се, за да си тръгне.

— Кристина!

Тя се спря и го погледна тревожно.

— Какво има?

— Мен никога не са ме наричали „мил“.

— А как ви наричат?

— Едва ли искате да знаете.

Той внезапно се усмихна и черните му очи проблеснаха шеговито. Когато не се мръщеше, беше наистина привлекателен. Всъщност дори и в лошо настроение беше хубав, силен, секси, мъж и половина, с много грапавини в характера си, които опасяваше се тя, не една жена се е опитвала да изглади. Но нея това не я засягаше, Джей Ти Макинтайър не беше неин тип, каза си строго тя.

— Връщам се в „Бъркли“, да не се чудите, ако случайно се разделим — осведоми го. — Не ми се ще да се притеснявате.

— Нима?

— На една и съща страна сме, господин Макинтайър. Вие като че ли забравихте този факт.

— А вие като че ли току-що си го спомнихте — отбеляза той. — Сега сте много по-бъбрива, отколкото в къщата на баща ви.

Тя виждаше замисленото му изражение и разбираше, че любопитството му към постъпките й не е задоволено. Да можеше да му обясни, но това бе недопустимо. Ако той узнаеше, че се е усъмнила в баща си, щеше да го третира като заподозрян номер едно, а това тя не би допуснала. И като реши, че най-разумно би било да сложи бързо край на разговора, тръгна и се качи в своята кола.

До „Бъркли“ не беше далеч, само няколко минути път. Когато паркира, забеляза, че пожарните коли ги няма. Имаше само няколко автомобила, вероятно на служители. Очевидно гостите се бяха разотишли. Само се надяваше, че не са се уплашили дотам, че да не дойдат на търга в петък.

Джей Ти спря колата си до нейната и заедно отидоха до главния вход. Охранителят провери личните им документи и им разреши да влязат. Каза на Кристина, че госпожа Кенсингтън провежда събрание в заседателната зала на третия етаж и е поръчала да отиде веднага щом се появи.

— Нека първо да надникнем в галерията — предложи Джей Ти и се насочи към стълбището.

Кристина също се интересуваше какви са щетите. Още се носеше остър мирис на дим. Вратите на галерията бяха отворени, а колекцията беше преместена в трезора в подземието. Вътре чистеха пода и сгъваха столовете и масите. Тя се зарадва, че няма трайни поражения.

— Изглежда добре — промърмори.

— Димните бомби са били за отвличане на вниманието.

— И преди намекнахте същото, но който е пуснал бомбите, не е взел диаманта, значи планът се е провалил.

— Може би планът не е бил такъв. Дори с димната завеса и хаоса щеше да бъде трудно човек да грабне този диамант от врата ви и да се измъкне незабелязано. Вие щяхте да крещите до бога, ако някой се опиташе да го вземе.

— Да, вярно е. В такъв случай каква е вероятната цел на димните бомби?

— При включването на противопожарната аларма всички се втурват към изхода и останалата част от сградата става леснодостъпна. Онзи, който е хвърлил бомбите, може да е търсел начин да се промъкне там, което иначе би било невъзможно — обясни Джей Ти.

— Като например в трезора, където пазим диаманта и други ценни предмети — допълни тя. Предположението му бе правдоподобно. Не е ли търсел злосторникът само път към вътрешността на сградата и е съставял план как да открадне диаманта по-късно? — Всяко кътче тук се охранява денонощно. Съмнявам се, че някой може да избегне камерите.

— Не е толкова трудно да се изолират охранителните камери, особено за човек, досетил се да пусне дим в климатичната инсталация. Очевидно му е известно как да се промъква, без никой да го забележи или заподозре.

Този извод предполагаше отново замисъл на вътрешен човек. Мисълта, че между тях има крадец, й бе страшно неприятна.

— В заседателната зала ме чакат. Навярно обсъждат как да излезем от трудното положение.

— Идвам с вас.

Качиха се до третия етаж, където се помещаваше администрацията. Залата бе веднага вдясно и Кристина видя през остъклените стени, че е препълнена. Всички служители на „Бъркли“ бяха тук. Алексис и Джеръми Кенсингтън водеха разговор със Силвия Дейвис, шеф на отдела за реклама, с Карън Ричардсън, изкуствоведка, и с Кейт Холмс, аукционер. В другия край на масата Ръсел Кинър обсъждаше нещо с Луиджи Мурано, шеф на италианския охранителен екип, и с още един мъж, когото Кристина не познаваше. Щом влезе, Алексис й направи знак да се приближи.

Тя с облекчение видя, че агентът от ФБР се запъти към онзи край на залата, където бяха охранителите. Не биваше да се разсейва, за да се съсредоточи в работата си и в предстоящите задачи.

— Наред ли е всичко?

— По-добре, отколкото очаквахме — отговори Алексис, но в очите й имаше тревога, което опровергаваше твърдението й. — Не е изгубен нито един от предметите, обявени за търг, и това е хубавата новина. Утре трябва да се обадиш по телефона на всички заинтересувани, Кристина, и да ги увериш, че диамантът, както и останалите предмети са налице. Това е най-големият търг в историята на „Бъркли“. Повече инциденти няма да допуснем. Ясно ли е?

Тя изгледа всеки един от групата и както се очакваше, никой не се осмели да оспори думите й.

Алексис изискваше абсолютно подчинение от своите служители и не насърчаваше различно от своето мнение. Знаеше отлично какво иска и винаги го постигаше. Ако някой й се изпречеше на пътя, после съжаляваше. Кристина определено възнамеряваше да бъде на страната на Алексис.

— Имаме ли официално обяснение за случилото се тази вечер? — попита Кристина.

— В момента с това се занимавам — намеси се Силвия. — Утре сутрин, преди да започнеш телефонните си разговори, ще го имаш.

— Чудесно — каза Кристина и се обърна отново към — Алексис. — Бих искала да проверя диаманта. Притеснявам се за закопчалката. Защо се откопча изведнъж?

— Да, какво се случи наистина? — сви вежди тя. — Ръсел ми каза, че верижката е паднала от врата ти.

— Закопчалката или се отвори, или се счупи. Слава богу, човекът, с когото говорех, я хвана и ми я подаде веднага. Всяко зло за добро. След като се чу сигналът за пожар, щеше да е много по-лесно някой да дръпне колието от врата ми, ако не го стисках в ръката си.

Собственичката я погледна внимателно, сякаш преценяваше думите й. Кристина се опита да не се почувства неловко. Бе казала истината. Случката беше точно каквато я описа.

— Трябваше да провериш тази закопчалка, преди да си сложиш колието — вметна Алексис.

— Така е, но за съжаление преди приема нямах възможност да я прегледам внимателно. Бих искала сега да я разгледам.

— В момента проверяваме всички наши мерки за сигурност, както и записите от камерите — отговори Алексис. Погледна часовника си: — Вече е почти единайсет. По-добре го направи утре.

Кристина кимна. Неприятно й бе да чака до сутринта, но не искаше да внушава мисълта, че се е случило нещо с диаманта. В действителност на нея и през ум не й бе минало подобно нещо, докато Джей Ти не й втълпи тази налудничава идея. Припомни си в подробности минута по минута вечерта и според нея подходящо време за размяна не бе имало. Диамантът не беше у нея само няколко секунди.

„Нищо лошо не се е случило“ — каза си уверено. Беше изморена и й се привиждаха проблеми навсякъде.

— Да не забравяме, че имаме среща в десет с репортер от „Трибюн“ — обади се Силвия. — Държи интервюто да е придружено от фотография на диаманта, за да се убедят хората, че в инцидента тази вечер няма нищо страшно.

— Разбрах.

Кристина излезе, а те продължиха да планират търга. Нейният кабинет се намираше в другия край на коридора, където бе тихо й тъмно. Често работеше до късно и обикновено се наслаждаваше на тишината и спокойствието, но сега от самотата се чувстваше напрегната, което бе странно, след като почти през цялата вечер се опитваше да разкара Джей Ти Макинтайър. Нервите й бяха обтегнати, трепереше. Но след случилото се в това нямаше нищо необичайно. Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Трябваше да помисли какво да прави по-нататък.

Независимо от хладнокръвното си поведение пред Джей Ти бе много разтревожена заради онзи, който нахълта в къщата на баща й и изчезна също толкова бързо. Навярно е бил баща й. Джей Ти не грешеше: тя го предупреди да бяга. Беше стар навик, защитен инстинкт още от детството. Използва код, който си бяха изработили много отдавна. Явно не бе забравен. Тогава къде беше баща й? И което беше по-важно, какво преследваше?

Вратата зад гърба й внезапно се отвори. Тя трепна изплашено и се извърна. Очакваше да види Джей Ти, но мъжът на прага бе непознатият от заседателната зала. Беше със смокинг, което загатваше, че е бил на приема, но не си спомняше да го е виждала там. Тъмнокестенявата му коса бе дълга, гъста и чуплива, очите му — черни и мрачно дълбоки. Бакенбардите му бяха издължени, кожата — мургава. Изглеждаше разтревожен и ядосан. Очевидно бе разстроен.

Тя се покашля неспокойно, но после се овладя. Мъжът току-що бе разговарял с шефа на охраната на „Бъркли“ и очевидно не представляваше заплаха.

— Бихте ли ми отделили малко време, синьорина Алберти? — попита той на литературен английски с италиански акцент. — Аз съм Стефано Бенедети.

Пулсът й се ускори. Беше прочела някои оскъдни сведения за семейство Бенедети и знаеше, че Стефано наближава четирийсетте и е един от тримата синове на Виторио и Изабела Бенедети. Изабела бе починала много отдавна, а Виторио беше много болен, което принудило семейството да продава част от своята историческа колекция.

— Радвам се да се запозная с вас. — Отиде до него и му подаде ръка. — Не знаех, че ще дойдете на търга.

— Не бях сигурен дали ще успея да пристигна навреме. Много съм загрижен заради инцидента тази вечер, баща ми също. Можехме да изберем всяка аукционна къща и силно се надяваме, че няма да съжаляваме за решението си.

— Няма да съжалявате — усмихна му се тя успокоително. Не разбираше защо не отнесе забележките си към Алексис, но вероятно искаше на всички в „Бъркли“ да им е ясно, че ако държат на този търг, не бива да допускат повече неприятности.

— Наистина се надявам. Научих, че ще изследвате диаманта утре сутрин. Бих желал да присъствам, за да се уверя сам, че всичко е наред.

— Разбира се. Ще ви бъде ли удобно в девет часа? Ще прегледам бижутата и другите предмети, преди да дойдат журналистите в десет часа.

Той кимна.

— Да, девет часът е удобно.

Тя предполагаше, че са приключили, но той не си тръгваше. Вместо това се взря в нея, а очите му проблясваха замислено.

— Има ли още нещо? — попита го.

— Ако разрешите да попитам, синьорина, говорили ли сте напоследък с баща си?

Тя настръхна в очакване.

— Познавате ли баща ми?

— Маркъс Алберти прекарваше доста време във Флоренция — отговори Стефано. — Добре познат е в артистичния свят.

— Да, наистина. Бащата на моя дядо, моят прадядо, е роден във Флоренция. Казвал се е Никола Алберти.

— И аз така разбрах и вероятно това е една от причините моят баща да предпочете колекцията да дойде при вас, синьорина.

И това ако не беше шок! Нямаше представа, че произходът на нейното семейство е изиграл някаква роля в случая.

— Длъжен съм да призная, че го помолих да вземе под внимание, бих казал, опетнената репутация на вашия баща. — Погледът му стана мрачен, а устните му се свиха от отвращение, когато продължи: — Но бях разубеден с довода, че дъщерята не бива да страда заради греховете на бащата.

Тя с усилие преглътна при думата „грехове“.

— Баща ми не е подвеждан никога под съдебна отговорност.

— Липсата на обвинение, не е непременно доказателство за невинност.

— Но не е и доказателство за вина — възрази. — Моля ви, не се тревожете, господин Бенедети. „Бъркли“ ще продаде на добра цена колекцията ви и вярвам, че ще останете много доволен от резултата.

— Силно се надявам — каза той, но не изглеждаше особено убеден. — И все пак началото не беше добро. Ще се видим сутринта.

— Ако обичате — върна го от вратата. — Тази вечер ми казаха, че диамантът носи проклятие. В документите, които получих, е отбелязано, че повече от сто години е притежание на вашето семейство и не е свързан с някоя история или легенда.

— Проклятие ли? — повтори Стефано и се подсмихна. — Колко очарователно! И какво по-точно е това проклятие?

— Нищо повече не зная.

— А вярвате ли в проклятия?

— Имам си едно наум. От векове се носят легенди за скъпоценни камъни с могъща сила. Не се отнасям с пренебрежение към тях.

— Притеснявате ли се, че след като носихте диаманта тази вечер, сега сте прокълната?

— Не, никак.

И щом изрече думите, си спомни тръпнещото, горещо усещане, което прониза тялото й, когато си сложи диаманта. Бе почувствала нещо странно — как диамантът оживява. Въобразила ли си беше? Господи, дано да е така. Имаше си достатъчно проблеми и без проклятие.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не ми е известно никакво проклятие, но дори да имаше, не вярвам в него. Както и да е, моля ви, чувствайте се свободна да го използвате, ако прецените, че ще вдигне цената на диаманта.

И тогава тя осъзна, че човекът пред нея не изпитва никакво благоговение пред красотата на камъка, който семейството му е притежавало толкова дълго, нито пък интерес към историята му. Искаше само да се продаде на онзи, който даде най-много. Диаманти обикновено купуваха два вида купувачи: хора, които искаха да демонстрират богатството си, и онези, които се стремяха да украсят живота си с минало. Радваше се, че ще го продава тя. Може би човекът, който щеше да го купи, щеше да се интересува повече откъде е диамантът и каква е неговата история.

Олекна й, когато Стефано затвори вратата. Не й бе приятно, че повдигна въпроса за баща й. Повече от пет години минаха след последния скандал и тя се надяваше, че хората са забравили за него.

Каква ирония — да прекара ранните си години в сянката на баща си, а през последните няколко да се опитва отчаяно да се изплъзне от нея. Фактът, че Бенедети са знаели за баща й и все пак са предпочели да й поверят колекцията си, бе обезпокоителен, защото нямаше логика. Ако репутацията на баща й ги тревожеше, защо бяха изпратили колекцията в „Бъркли“? Баща й можеше ли да отговори на този въпрос? Имаше ли някаква връзка между внезапното му завръщане в Сан Франциско и диаманта на Бенедети?

Отиде до бюрото си и се вцепени. Нещо ярко грабна очите й. На облегалката на стола й бе оставена яркочервена папийонка. Беше я виждала вече — вечерта на приема. Професор Кийтън носеше същата. Взе я и в главата й се завъртяха най-различни предположения.

Вратата се отвори отново и сърцето й се сви. Не беше сигурна да се зарадва ли от появата на Ти Джей, или да се разтревожи. Той положително имаше повече въпроси, въпроси, за които тя нямаше отговор.

— Какво е това? — попита той.

Тя изпусна папийонката, чувствайки се още веднъж като че ли върши нещо нередно. Ивицата коприна падна на бюрото помежду им. Джей Ти доста време се взира в нея, преди да погледне Кристина.

— На кого е тази папийонка, Кристина?

— Мъжът, с когото говорих на приема, я носеше — професор Хауард Кийтън.

Погледът му светна и тя се досети, че с бързия си ум вече е една крачка пред нея.

— Същият мъж ли, който хвана колието, когато падна?

— Да.

— И защо папийонката му е във вашия кабинет?

— Не зная. Преди приема бях тук, след това не съм влизала.

— Но той е влизал. — Джей Ти взе папийонката и я заразглежда. — По някакъв начин насред хаоса и бъркотията професор Хауард Кийтън е намерил пътя към вашия кабинет.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че зная за кого се представя Евън Чедуик.

Евън ли? Не подозираше ли, че професор Кийтън е крадецът? Отдъхна си успокоена. Може би бе прав. Може би професор Кийтън е Евън Чедуик. И нейният баща няма нищо общо с цялата работа.

— И какво ще направите? — попита тя.

— Не аз, ние — поправи я. — Трябва да ми кажете всичко, което знаете за професор Кийтън.

— Не зная много, но ще бъда щастлива да говорим за него.

Той й хвърли подозрителен поглед.

— Извъртате нещо.

— Вече ви казах. Аз също искам да опазя диаманта.

— Хубаво, но в случай, че се чудите… още не сте се измъкнали.

— Защо да не съм? Твърдите, че знаете за кого се представя този Евън Чедуик и това няма нищо общо с мен.

— Всичко има нещо общо с вас. Оставил е папийонката във вашата стая. — Джей Ти впи очи в нейните. — Този факт ви превръща или в мишена, или в съучастница. Каква предпочитате да бъдете?

— Ще предпочета друга възможност.

— Съжалявам, засега друга няма. — Той въртеше папийонката в ръцете си. — Оставена е тук с определена цел. Ще се наложи да ми помогнете да разбера каква е тя. — Той замълча, после добави: — Имаме нужда от много кафе.

Допусна, че е напълно прав, и изведнъж реши:

— Съвсем наблизо има малък ресторант. Работи цяла нощ. Но има нещо, което трябва да проумеете, господин Макинтайър…

— Наричай ме Джей Ти. Струва ми се, че ще работим заедно.

— Няма да работим заедно, ако не промениш отношението си. Предлагам ти моята помощ, защото този търг е важен и за „Бъркли“, и за мен. Но ако продължиш да ми отправяш нелепи обвинения, този разговор приключва на секундата. И така, какво решаваш?

Той доста продължително я гледа, сякаш преценяваше искреността и куража й. Най-накрая кимна:

— Съгласен съм. Ще играем по твоите правила… засега.