Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (21)

Двайсета глава

Кристина местеше поглед от жената към баща си. Приближи се до нея и сложи ръка на рамото й. Жената не реагира.

— Това е Изабела — каза нежно Маркъс. — Твоята майка.

Кристина прехапа устната си. Никога не беше предполагала, че ще чуе думите „твоята майка“. Майка й беше мъртва. Била я изоставила. Такава беше истината. Сега нейният баща й натрапваше друга истина, че тази жена в тази манастирска болница в Тоскана е нейната майка. Как беше възможно?

Завъртя глава като обезумяла. Стоеше вцепенена и не откъсваше очи от това лице, което приличаше толкова много на нейното.

Защо Изабела не й каза нищо?

Всъщност майка й дори не я погледна. Взираше се в стената. Като че ли не забелязваше тримата, застанали срещу нея, двама, от които никога не беше виждала.

— Какво й има? — прошепна Кристина.

— Нервно разстройство. Мозъчната й дейност е увредена — обясни тихо Маркъс. — След като ти се роди, тя изпадна в депресия. После се разболя от грип с много висока температура и пострада умът й. Оттогава е в това състояние.

— Повече от трийсет години ли? — попита потресена Кристина.

Баща й кимна.

— Да.

Целуна нежно Изабела по страната, а тя дори не мигна. После разтвори блузата й на шията, а Кристина с недоумение го наблюдаваше и изведнъж се досети какво се опитва да каже баща й. Диамантът беше върнат на законната му собственица. Колието висеше на шията на Изабела и скъпоценният камък проблясваше върху бледата й кожа.

— Неин е — каза Маркъс, поглеждайки Кристина. — Предопределено е да бъде неин, после твой. Виторио го открадна от нея, когато научи за любовта ни. Взе го, за да я накаже. Знаеше колко много означава за Изабела. Беше запленена от историята на Катерина и нейната първа любов. Само за това говореше, когато се запознахме. Проучихме историята заедно. Открихме стенописа, тайника… Изабела каза, че ще го скрие, докато роди дъщеря или докато на някой от синовете й се роди. Но всичко се обърка — заключи тъжно той. — Всичко.

— Не сте били един за друг — отсъди Кристина. — Тя е била омъжена. Защо не я остави на мира?

— Помъчих се. Тя беше толкова нещастна, толкова деликатна, красива. Не издържах. Но ти ме познаваш, Кристина. Знаеш, че никога не се отказвам от онова, което желая.

Този факт й бе известен до болка. И все пак го обичаше. В ред ли беше? Поклати глава и се обърна пак към Изабела.

— Защо не ми каза, че е жива и болна? Защо ме накара да повярвам, че ме е изоставила, след като очевидно се е борила докрай за мен?

— Не исках да я търсиш, да те обременявам с майка, която не може да се грижи за теб, няма да те вижда, чува, дори няма да те помилва.

Чисти ли са били подбудите му, или само си измисли още едно благовидно извинение?

— Възможно ли е състоянието й да се подобри?

— В диаманта е последната ми надежда — отговори Маркъс. — Диша, храни се, когато я хранят, спи. Но не говори. Не живее, а вегетира. Когато научих, че диамантът ще бъде изпратен в „Бъркли“, разбрах, че трябва да й го върна. Надявах се силата му да й помогне. Но за три дни нищо не се е променило.

В гласа му се долавяха отчаяние, скръб и сърцето й омекна. Баща й обичаше Изабела. Това стана ясно. И все пак…

— Защо не си ме водил при нея? — попита. — Може би тогава нещо щеше да се промени.

— Водил съм те — отвърна Маркъс и още веднъж я разтърси. — Въпреки фалшивото погребение знаех, че е жива. Мария ми каза, че желанието на Виторио е тя да бъде мъртва за света, и най-вече за синовете му. Мария се опитала да го убеди, че постъпва несправедливо, но той беше решил да изличи съществуването на Изабела. Щях да обявя пред всички, че е лъжец, но после я видях и прецених, че за нея е по-добре той да изчезне от живота й. Но теб, Кристина, те доведох при нея, когато беше на около година и половина. Останахме при нея няколко дни. Слагах те в ръцете й, но тя не искаше да те държи. Не реагира по никакъв начин. А ти се плашеше много. Разплакваше се, щом влезехме при нея и докато не излезехме, се скъсваше от рев. Върнахме се вкъщи и те отгледах сам. Постоянно се чувахме с Мария, която през тези трийсет години се обаждаше всеки ден в болницата. Досега нито веднъж не е имало промяна в състоянието й. — Погледна Изабела. — Тялото й е тук, но душата й витае другаде.

— Виторио знае ли къде е тя?

— Разбира се. Той плаща сметките. В началото я беше настанил в друго болнично заведение — студено и мрачно. Мария успя най-накрая да го склони да я премести тук. Знаехме за стенописа и се надявахме, че след като беше така запленена от историята му, ако види изображението на диаманта, това ще й помогне. Монахините често я водят в параклиса, но нищо не се променя. — Маркъс въздъхна безпомощно. — Никога не бих откраднал диаманта от „Бъркли“, ако имах друга възможност, Кристина. През всичките години правех опити да го отнема от Виторио, но той го криеше в подземието на къщата си. Този търг беше единственият удобен случай да върна диаманта на Изабела. Реших да рискувам. Преобразих се като професор Кийтън, за да подменя колието на приема. Знаех, че Никол и Евън ще го откраднат в деня на продажбата.

— Димните бомби също ли бяха твое дело?

— Не, на Евън. Както и да е, избухнаха в подходящ момент и вниманието на всички се отклони.

— Знаел си, че Евън ще открадне фалшивия диамант. Не се ли притесняваше какво ще последва?

— Копието беше изключително. Както ти обясних, с бижутера направихме няколко пробни екземпляра, докато не стигнахме почти до съвършенство. Едва ли някой би забелязал разликата.

— Пропуснал си примеса с формата на сърце — напомни му тя. — Инклузията от първоначалния оглед.

— Постарах се да я наподобя, но не се получи съвсем точно. Ти се усъмни, както ми каза.

— Копието беше идеално — призна тя. — Почти да успееш да заблудиш всички.

— Бях готов да отида в затвора — каза Маркъс. — Трябваше да направя всичко възможно за последен път, за да върна майка ти към живота. Диамантът е неин.

— Учудвам се, че Виторио не е пратил полицаи тук — промърмори Кристина. — Не се ли е досетил, че ще донесеш диаманта на Изабела?

— Това щеше да разкрие лъжите му — отговори Маркъс. — Цяла Флоренция щеше да научи истината. Сигурно се е надявал да го открадне, като премине бурята.

Имаше логика. Друго не й идваше наум. Беше толкова объркана. Погледна Джей Ти:

— И сега какво да направя?

— Ами — каза замислено той, — поговори с майка си.

Тя се обърна към Изабела, като още не можеше да повярва, че тази жена е нейната майка. Приближи се до стола й. Тя се взираше някъде през нея. Не съзнаваше, че наоколо има хора.

— Дали ще ме чуе? — попита тя баща си.

Маркъс вдигна рамене.

— Не зная.

— Страхувам се да не сгреша.

— По-зле няма как да стане — отбеляза той.

Кристина приклекна пред майка си, така че очите им бяха на едно ниво. Едва събра мислите си. Тази жена беше майка й. Сигурно беше на шейсет и една-две години. При все това изглеждаше по-млада, като че ли времето бе отминало покрай нея. И всъщност точно така е било.

Какво да й каже, за да преодолее дистанцията на десетилетията помежду им.

Сложи ръка върху ръката на Изабела.

— Ето ме, аз съм Кристина — тихо и нежно продума, — твоята дъщеря. Върнах се при теб. Вече съм… у дома.

Кристина затвори очи развълнувана. И тогава го усети — едва доловимо стискане. Отвори очи. Изабела все така се взираше с празен поглед. Кристина погледна ръцете им и видя пръста на Изабела да помръдва. Докосна пръста на Кристина както майките пипат пръстчетата на своите бебета.

— Почувства, че си до нея — ликуваше Маркъс. — Мръдна ръката си. Видях.

— Аз също — каза тя и се спогледаха с баща си. — Но нима това е достатъчно?

— Засега — прошепна той. — Само засега.

* * *

Беше почти три часът през нощта, но Кристина така и не можа да заспи. Джей Ти и баща й тръгнаха с полицаите преди доста време. Искаше да ги придружи, но Джей Ти отказа категорично да я замесва в престъплението на баща й, а и той се съгласи безусловно с него. За щастие сестрите от „Санта Ана“ я настаниха в една свободна стая, за да поспи.

Стаята беше малка, гола, с тясно единично легло, гардероб, старинна кана с леген за миене, нощна лампа на шкафчето до леглото, Библия в чекмеджето и голям кръст над вратата. Монахините се отнесоха много мило с нея, особено след като научиха, че е дъщерята на Изабела. Веднага правеше впечатление, че обичат майка й, макар и да не разбираше защо, тъй като тя сякаш отсъстваше.

Толкова разтърсващи събития, свързани с майка си, преживя, че още не си даваше сметка, но се радваше, че най-после знае името й и защо е израснала без нея. Натъжи се много, когато разбра, че е живяла трийсет години в каталепсия. Защо? Какво й пречеше да се върне в действителността. Баща й се надяваше диамантът да й вдъхне живот, но до този момент нямаше никакви резултати. Освен онова едва забележимо помръдване на пръстите. Съзнателно ли беше? Дали Изабела почувства присъствието на детето си?

Или Кристина само се надяваше на чудо, както и баща й.

Погледна през прозореца, където сияеха пълната луна и ярките звезди. Тук светлините на града не засенчваха блясъка на звездите. Толкова странно се чувстваше да гледа небето от манастир в Италия. Същото небе и същите звезди, в които майка й се беше взирала всеки ден от своя живот. Повече от трийсет години бяха разделени, но тази вечер спяха под една и съща луна. Беше необичайно и все пак някак изпълнено с утеха. Чувстваше се, като че ли в този край, на тази земя е нейното естествено място. Беше мечтала да има корени и те бяха в Италия. Но животът й беше там, в Сан Франциско.

А Джей Ти… както и да е, неговият живот бе в Ел Ей, във ФБР. Живееше по пътищата, препускайки от един случай към друг. Въпреки че се чудеше какво ще прави той, след като отмъщението, което го тласкаше напред, бе изпълнено.

Как се чувстваше? Като победител ли? Не забеляза подобно нещо у него, когато погледна Евън. Отмъщението често не носи покой. Евън беше мъртъв, но това нямаше да върне баща му. Този факт не променяше нищо.

И все пак Джей Ти можеше да посрещне бъдещето по-свободен и с по-леко сърце. Заслужаваше го, след като толкова години се бе упреквал за неговата смърт.

Почукване на вратата я накара да се изправи стреснато в леглото. Знаеше, че опасността премина. Евън беше мъртъв. Но беше посред нощ, беше сама, а изненадите едва ли бяха свършили. Добре че не се разсъблече, за да бъде подготвена за всякакъв случай.

Вратата се отвори бавно и за нейно облекчение Джей Ти тихо влезе.

— Изплаши ме.

— Извинявай. Не исках да те събудя, ако си заспала.

Целуна я по устните дълго и нежно. Кристина му направи място да седне до нея.

— Какво стана с баща ми? Арестуваха ли го?

— Тази вечер ще прекара в ареста, но мисля, че на сутринта ще го освободят.

— Защо?

— Разговарях с Виторио. Събудих го. Побъбрихме за теб и твоята майка, и за тайните, които пази от синовете си. Те не знаят, че майка им е жива и е затворена в този манастир.

— И аз предчувствах същото.

— Каза, че искал да ги предпази за цял живот от мъчителни и тъжни посещения при майка, която не може да ги обича. Затова бил организирал погребение с празен ковчег. Желанието му било да сложи край.

— Отвратително. Трябвало е да постъпи по друг начин.

— Както и да е, съгласи се да разговаря с аукционната къща и да не предявява обвинения към теб и баща ти, ако му върнете диаманта. Предупреждавам те, че все още има вероятност да го продаде — допълни Джей Ти. — Много добре зная, че според теб принадлежи на майка ти, но според закона е доста по-сложно. Може би ще му хрумне нещо, ако се досети.

— А може би аз ще успея да го разубедя.

Той й се усмихна нежно.

— Не се съмнявам, че ще успееш. А при теб как е?

— Горе-долу. Пулсът ми се успокои. Никога не съм си представяла, че Изабела е жива. Макар че тя в действителност не е, нали?

— Не зная, Кристина.

— Аз също. А ти? Как се чувстваш след смъртта на Евън?

— Все едно съм свалил товар от плещите си.

— Получи справедливост.

— Ех, да. Странно е, но предпочитам да не беше свършил по този начин, а да го видя зад решетките да страда така, както той караше хората да страдат. От друга страна, зная, че повече никога няма да се появи изневиделица. Няма да избяга. Повече на никого няма да навреди.

— Това беше краят.

— Да, наистина. — Очите му помръкнаха. — Утре трябва да отлетя за Ел Ей и да приключа с този случай, да говоря с моя шеф и да видя колко съм загазил. А ти ще се върнеш ли в Сан Франциско или ще останеш тук?

Кристина пое дълбоко дъх. Този въпрос си беше задавала цяла нощ.

— Оставам тук — промълви тя, без да е сигурна как Джей Ти ще посрещне решението й и дали повече ще бъдат заедно, но този избор беше заради майка й. — Трябва да бъда до нея, да се опитам да пробудя съзнанието й. Не мога да си отида, без да направя всичко възможно.

— Вероятно е безнадеждно.

— И въпреки това съм длъжна да опитам. Приличам много повече на баща си, отколкото ми се иска да призная.

— Маркъс не е лош човек. Нямам представа какво е вършил едно време, но в този случай постъпи според сърцето си. Водело го е желанието да помогне на жената, която обича. Винаги бих застанал зад подобно решение.

— Благодаря ти, че разбираш подбудите му. — Загледаха се един друг. Толкова много имаше да каже и още повече се страхуваше да го изрече. — Стана много бързо, Джей Ти, но те обичам с цялото си сърце. Не зная какво искаш от мен, ако изобщо искаш нещо, но…

— Теб искам — прекъсна я той. — Това е всичко, което искам.

— Не съм мислила какво ще предприема, как ще гледам на живота си оттук нататък, но в „Бъркли“ едва ли ще се върна, дори да ме повикат. Толкова много време от своя живот отдадох да изучавам историите на други хора. Сега чувствам необходимост да науча каква е моята история. Дойдох в Италия да намеря баща си, но открих себе си.

Той се усмихна.

— Да, така е. И аз не зная какво ме чака. Възможно е да напусна ФБР, ако вече не са ме уволнили. Но онова, в което съм абсолютно сигурен, е, че каквото и да предприемем, трябва да го направим заедно. Как ти се струва?

— Струва ми се идеално. Какво ще правиш с живота си, е твоя работа. Ти избираш.

Джей Ти постоянно бе угаждал на хората, които бе обичал, и тя не желаеше да прави същото и заради нея.

— Зная, но освен това зная, че си изумителна жена.

— Говори ми още — каза тя, когато се изтегнаха един до друг на тясното легло.

— Силна си, смела, любвеобилна, страстна…

— Продължавай — подкани го с усмивка.

— Секси, сладка, интригуваща…

Тя запуши устата му с ръка.

— Достатъчно. Спечели си целувка.

— Как така? Толкова труд само за една целувка!

— В манастир сме. Тук не се прави… секс — прошепна тя.

Той я обърна по гръб, притисна я под себе си и обхвана лицето й с ръце.

— Няма да правим секс. Ще правим любов.

— В такъв случай — отвърна тя — нима мога да откажа?