Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (20)

Деветнайсета глава

Женският манастир „Санта Ана“ се намираше на час и половина път от Флоренция, в сърцето на Тоскана, сред усамотена местност, далеч от градовете. За щастие местните хора знаеха къде е и показаха на Джей Ти пътя. В противен случай щеше да кара направо през обраслите с горички хълмове.

Паркира в обширен двор пред внушителна готическа църква, отстрани, на която се издигаше камбанария. Висок зид криеше от погледа манастирските сгради. Когато слезе от колата, видя табела встрани от пътеката, която водеше към портата — Женски манастир и санаториум „Санта Ана“. Изглеждаше подходящо място за един луд. На Евън сигурно му се е понравила идеята преследването да завърши тук.

Когато Джей Ти тръгна през двора, забеляза и друга кола, паркирана сред дърветата в другия край — лъскаво, открито БМВ, точно по вкуса на Евън. Макинтайър се потътри натам, превъзмогвайки болката в главата и по цялото тяло.

Колата не беше заключена и той отвори вратата, за да огледа. На задната седалка забеляза червена панделка за коса, каквато носеше Кристина. Сърцето му замря. Тя беше тук. Затвори тихо вратата, за да не съобщи преждевременно за присъствието си, и се насочи към църквата. Знаеше, че стенописът се намира в параклис вътре в църквата. След като диамантът беше изобразен на него, можеше да се хване на бас, че това е някакво указание за тайника.

Вратите на църквата бяха отворени, което го изненада, тъй като наоколо беше съвсем безлюдно. Къде бяха монахините — сестрите от „Санта Ана“? Стори му се ужасяващо тихо. Погледна часовника си. Беше шест часът. Сигурно вечеряха или този беше от манастирите, където монахините дават обет за мълчание. Но нямаше значение. Ако не се навъртаха хора, би било по-лесно и много по-логично за Евън да се срещне с Маркъс без свидетели.

Джей Ти беше убеден, че такова е било намерението му. Отвлякъл е Кристина, с цел да се споразумее с Маркъс — диамантът в замяна на дъщеря му. Дяволски се надяваше Маркъс да не сглупи и да не постъпи егоистично, като се опита да запази и диаманта, и дъщеря си. От онова, което разбра за Маркъс дотук, подобно предположение не беше съвсем безпочвено. Този човек явно притежаваше самообладание и дързост, които не знаеха граници.

Джей Ти влезе в притвора на църквата и застана, за да се ориентира. Бутна вратите към централната част. Видя редици църковни скамейки. Нямаше жива душа, в олтара също. Тръгна по пътеката към една врата до олтара и влезе в малък параклис.

Дъхът му секна. Имаше стенопис. Застина невярващ на очите си, че го е открил и че наистина съществува. Ето я и Катерина Медичи с проклетия диамант.

Джей Ти се приближи до стената и прокара пръсти по нея, усещайки всички грапавини. Попила изображението на диаманта, натисна, почука, за да провери по звука, дали няма кухина. Спусна ръката си по-надолу и се почувства като пълен глупак, който гали гърди на картинка, но вярваше на инстинкта си, че тази фреска означава нещо. Художникът е трябвало да помогне на Катерина да скрие диаманта. Какво по-тайно място от самата стенопис?

Помъчи се да си припомни какво още му бе казала Кристина за изображението и за проклятието. Кристина нарече диаманта „Сърцето на Катерина Медичи“, тъй като в камъка имало рядко срещан естествен минерален примес във формата на сърце. Бинго! С върха на пръстите си усети малка, незабележима пъпчица, точно на мястото, където бе трябвало да е сърцето на Катерина. Издърпа я и в стената се разкри тъмна дупка. Пъхна ръката си и опипа, с надеждата да попадне на гладката диамантена повърхност. Но нищо подобно нямаше. Тайникът бе празен.

Уплаши се. Закъснял ли беше? Евън и Маркъс бяха ли приключили своята сделка? А Кристина къде беше? Какво се бе случило?

Закри отвора и се огледа. Предчувстваше, че не са далеч. Сигурно бяха някъде наоколо. Колата си стоеше под дърветата.

* * *

Кристина се извиваше на пода, за да се добере до стената и да се облегне. Мускулите й се бяха схванали и вече се поддаваше на паниката, че никога повече няма да отвори уста. Евън все повече я плашеше. Обикаляше тясното пространство неспирно, поглеждайки през отворите, сякаш различният пейзаж щеше да му даде различни отговори. Показваше признаци на нетърпение. Усещаше излъчващото се от тялото му напрежение.

Какво щеше да последва, ако баща й не дойдеше? Евън как щеше да постъпи с нея?

Евън застана отново пред краката й.

— Той закъснява.

Искаше й се да се опита да поговори с него и да отгатне намеренията му, но устата й беше запушена.

— Ако не дойде, твоето положение никак няма да е розово — продължи. — От теб няма да имам никаква полза. — Погледна надолу. — Човек лесно може да падне оттук — погаври се той. — Само един нестабилен парапет, който не е висок дори до кръста. Препъваш се, губиш равновесие и хайде долу, а е доста височко.

Побиха я тръпки. Изпита желание да се моли. Намираше се в църковна кула все пак. Господ можеше да я чуе. Но за какво да се моли? Ако баща й дадеше диаманта, Евън нямаше да има нужда и от двама им. Защо да не ги убие? А ако баща й не се появеше, поне той щеше да е в безопасност. Но докога? Евън нямаше да се откаже. Беше обсебен от този диамант и нямаше да престане да го преследва, докато не бъде негов.

Чуха се стъпки и тя отправи поглед към вратата.

Евън извади пистолет от сакото си.

Вратата се отвори внезапно. Джей Ти влезе в кулата с насочен пистолет и трескав поглед. Кристина не повярва на очите си. Очакваше да види баща си, но беше Джей Ти — жив. „Благодаря ти, Господи!“ Но беше ранен, забеляза тя. От едната страна лицето му беше подпухнало, мораво, а около окото отоците бяха черни. Косата му беше сплъстена от кръв, по ризата също имаше кръв.

Евън се приближи до нея и насочи пистолета към главата й.

— Остави го — заповяда Джей Ти, прицелвайки се в сърцето му.

— Ти го остави, иначе Кристина ще умре — отвърна Евън.

— Ще те убия, преди да си натиснал спусъка.

— Нима си сигурен, че ще ме победиш, че ще уцелиш? — подигра се престъпникът. — И като футболист пет пари не струваше. Нали затова се отказа — твърде много загуби в последните две минути до финала. Твърде много пропуснати пасове. Нима ще поемеш този риск с живота на Кристина? Това е моята игра. Не си въобразявай нищо друго.

— Грешиш. Това е краят на твоята игра. Ако искаше да не участвам, щеше да ме убиеш още в къщата. — Погледна го с присвити очи. — Но не ме уби. Прояви небрежност. Да не би да си станал лекомислен?

— Нито за секунда. По-готино е, когато и ти участваш в преследването, Джей Ти. Не ти ли светна досега?

— Остави пистолета — повтори Джей Ти с решителен поглед.

Кристина се почувства обнадеждена от решителността му, но надеждата й отслабна, когато погледна Евън и видя същия недвусмислен израз.

И двамата мъже искаха да победят, но това беше невъзможно. Един от тях щеше да загуби. Не биваше да е Джей Ти. Дълго бе чакал Евън да застане пред него. Търсеше отплата за баща си, справедливост, отмъщение. А тя се изпречи на пътя му. Ако имаше как да се изпари и да се махне от този миг! Но беше със запушена уста, завързана, не можеше да помръдне и щеше да стане причина Джей Ти да се размине с Евън за пореден път. Оставаше й само да наблюдава.

А те се гледаха, като че ли преценяваха възможностите си. Знаеше, че Джей Ти е силен, смел и не пада духом в кризисни моменти. Но Евън беше умен и коварен, и много по-безразсъден. Пред нищо не се спираше. А Джей Ти имаше задръжки. Евън нямаше какво да губи; беше престъпник без съвест. Ако се оставеше да го заловят, щеше да прекара дните си в затвор. Което означаваше, че ще се бори докрай.

— Пусни Кристина да си върви — каза Джей Ти. — Това засяга само нас, Евън. Започна между нас и ще завърши с нас.

— Краят никак не се вижда — отговори той. — Групата не се е събрала още.

— Баща й липсва, но той е долу при стълбите. Казах му там да остане. — Джей Ти изненада Кристина. Истина ли беше или блъфираше. Вече знаеше, че никак не я бива да разгадава мъжете и лъжите им.

— Охо, значи ще дойде — оживи се Евън. — Държа дъщеря му. А нищо не може да се сравни с любовта между баща и дете. Но защо да ти обяснявам, Джей Ти. На теб това до болка ти е ясно, нали, Джей Ти? — Кристина трепна неволно от злостните думи на Евън. Несъмнено щеше да изиграе всяка карта в ръцете си. — Баща ти сподели колко много щял да те разочарова, когато пропиля всичките си пари — продължи Евън. — И още, че ще ти даде и друга причина да го мразиш… както те мразеше той. Бил си неблагодарно копеле, живота си дал за теб, а ти нищо не си признавал.

— Наистина ли си въобразяваш, че ми пука какво говориш или какво ти е мнението? — възрази Джей Ти.

— Чеша си езика да минава времето.

— В затвора ще ти се наложи много време да си чешеш езика. И така ще бъде за дълго.

— Все това си говориш, ама някак си не се получава, както на теб ти се иска. Никой не може да ме хване. Аз съм невидим.

Преди Джей Ти да отговори, долетя шум от стъпки.

— Не влизай! — извика Джей Ти. — Това е капан. Извикай полицаите.

Евън притисна още по-здраво Кристина и опря до главата й дулото на пистолета.

Стъпките се приближаваха въпреки предупреждението на Джей Ти. След миг влезе баща й със самоуверена усмивка. Носеше черни спортни панталони и сива дълга риза. Сърцето й подскочи. Бе дошъл да я спаси. Как можа да се усъмни в него! Естествено бе да дойде. Спря на прага, усмивката му се стопи, когато осъзна в какво положение се намира дъщеря му.

— Кристина! Боже! Добре ли си? — Направи крачка към нея.

— Не бързай толкова — заплаши го Евън. — Или ще забия куршум в главата й, татенце.

Маркъс се закова на място.

— Защо да нараняваш нея. Аз съм тук. Нося онова, което искаше. — Погледна към Джей Ти. — Не можеш ли да направиш нещо? Нали ти си онзи от ФБР, който трябваше да пази дъщеря ми.

— Радвам се да се запознаем — озъби му се Джей Ти. — А заради теб към главата на дъщеря ти е насочен пистолет. Ще се наложи адски много да обясняваш.

— Ще отложим обясненията за по-късно — разпореди се Евън. — А сега подай диаманта, Алберти, или дъщеря ти е мъртва.

— Откъде ти хрумна, че ще убиеш Кристина и ще си отидеш ей така? — попита Джей Ти. — Изперкал си, Евън. Няма начин да се изнижеш с диаманта. Ако застреляш Кристина, аз ще застрелям теб.

— Не е изключено — призна той. — Но ти няма да издържиш да ме гледаш как убивам Кристина. Такъв риск няма да поемеш. Познавам те така добре, както ти познаваш себе си, а може би и по-добре.

Кристина се зачуди дали не е прав. Джей Ти беше достоен човек, но също така безумно желаеше да залови Евън, че можеше и да рискува. От баща си бе научила, че линията между правилното и грешното се огъва според желанията. Ще се огъне ли от желанието на Джей Ти за разплата? Или от желанието му да я предпази?

Джей Ти държеше на прицел Евън с пистолет, насочен право в сърцето му. Евън беше също толкова непоколебим. Един от двамата щеше да отприщи огъня.

Маркъс вдигна ръка.

— Стрелбата е излишна. Нося диаманта. Готов съм да го дам. Никой никого няма да убива.

Бръкна в джоба си и извади диамантеното колие. Скъпоценният камък заискри в сенките. Маркъс я погледна, после — диаманта. Стори й се, че в очите му просветна нерешителност. Наистина ли щеше да го направи… наистина ли щеше да сложи нея на първо място?

— Дай му го, Алберти! — нареди Джей Ти. — Достатъчно скръб си донесъл в живота на дъщеря си.

— Прости ми, Кристина — промълви Маркъс. — Не бях предвидил, че ще бъдеш въвлечена. И през ум не ми мина, че ще дойдеш в Италия. — Прехвърли диаманта в ръцете си и го подхвърли на Евън.

Кристина наблюдаваше как диамантът се откъсна от ръцете на баща й. Всяко движение сякаш ставаше с безкрайно забавено темпо. Жълтият диамант остави блестяща следа във въздуха. Тялото на Евън се изопна, когато протегна ръка да го хване.

Дойде нейният миг, осъзна тя. Евън беше до нея, а цялото му внимание бе съсредоточено в диаманта. Имаше шанс да отклони изстрела и си струваше да рискува. Не можеше да разреши Евън да победи или пък да продължи да наранява и да убива хора. Един господ знаеше какво ще му хрумне, щом диамантът попадне в ръцете му.

Напрегна докрай тялото си и блъсна Евън в коленете. Той загуби равновесие и пистолетът гръмна, преди да падне на земята. Кристина се учуди, че не я заболя.

Джей Ти се счепка с Евън за пистолета, а баща й веднага се спусна към нея и махна лепенката от устата й.

— Прости ми, толкова съжалявам — говореше той.

— Развържи ми ръцете — помоли тя, без да сваля поглед от Джей Ти и Евън. Те се биеха и блъскаха, еднакви по ръст, сила и решителност. Изтърколиха се до ръба на един от сводестите отвори, но толкова бяха погълнати, че не забелязваха опасността.

Кристина изкрещя на Джей Ти:

— Внимавай!

— Изведи я оттук — изрева той на Маркъс. — Помогни й да не й се случи нещо.

— Помогни на него — замоли тя баща си. — Аз ще се справя и сама.

— Трябва да те изведа — каза Маркъс и започна да развързва краката й. Ръцете им се преплетоха в бързината. Щом се освободи, тя се изправи, но беше схваната и се олюля. Баща й я повлече да я измъкне от кулата, но тя отказа да излезе и да остави Джей Ти. Търсеше начин да му помогне. Пистолетът на Евън беше на пода. Тя се хвърли да го вземе.

Това отвлече вниманието на Джей Ти. Когато обърна глава за секунда, Евън успя да изтръгне пистолета от ръката му и го насочи към Кристина с пръст върху спусъка и с подивели очи.

— Не мърдай, иначе ще я убия.

Тя замръзна, съзирайки истината в очите му. Показалецът му се напрягаше вече.

— Изведи я оттук — повтори Джей Ти на Маркъс.

— Кристина, моля те — подкани я баща й.

— Никой да не мърда — заповяда Евън. Пистолетът не потрепваше в ръката му. Наведе се, взе от пода диамантеното колие и го пусна в джоба си. Онова, което искаше, вече беше негово. Ами сега… какво ли щеше да измисли?

Кристина едва-едва помръдна, улавяйки погледа на Джей Ти. Той сви устни. Погледна отново Евън и вдигна ръка.

— Ти печелиш. Взимай диаманта и си върви.

Тя не повярва на ушите си. Евън също изглеждаше изненадан. Ръката му потрепна несигурно. Това се оказа напълно достатъчно — колебание за частица от секундата.

Джей Ти стовари тялото си върху Евън с все сила. Той политна назад към нестабилния парапет, като се опитваше да намери опора. Когато не успя, се вкопчи в шията на Джей Ти и го повлече със себе си.

Кристина с ужас гледаше как тялото на Евън се понася навън. Очите му изхвръкнаха от страх. Още по-здраво стисна Джей Ти и го повлече със себе си.

Кристина се хвърли върху краката на Джей Ти и изкрещя на баща си:

— Помогни ми!

Маркъс се промъкна зад нея и задърпа ръцете на Евън от шията на Джей Ти и тогава Евън пропадна в нощта. За миг се мярнаха ръцете му като на забавен каданс. Смразяващ кръвта писък прониза тишината и сякаш остана да кънти вечно.

Кристина и Маркъс издърпаха Джей Ти от ръба на отвора. Той се приведе с ръце на коленете си, едва поемайки си дъх.

— Как си? — попита го тя.

Той се изправи и разтвори ръце. Тя се хвърли в прегръдките му, притисна лице към гърдите му и с трепет долови бясното туптене на сърцето му. Беше добре. Беше жив. „Господи, благодаря ти!“

Почувства благословена утеха и от очите й рукнаха сълзи. Едва не го изгуби. За малко да се разделят завинаги.

— Изплаших се до смърт — прошепна Джей Ти. — Нарани ли те? — Загрижено оглеждаше лицето й. — Когато те видях овързана, с онази лепенка на устата, искаше ми се…

— Не говори. Добре съм. — Неохотно се отдръпна и погледна към баща си. Той се взираше в тях, сякаш се питаше какво има между дъщеря му и един агент от ФБР. — Предполагам, че трябва да ви запозная.

— Не е необходимо — каза Джей Ти. — Аз съм мъжът, който обича дъщеря ти.

Маркъс кимна.

— Радвам се да го чуя — отвърна той с лека усмивка. Кристина трепереше, но Джей Ти вече се бе овладял.

— Трябва да проверя Евън — добави мрачно.

— На третия етаж сме. Няма как да оцелее.

— Трябва да се уверя.

Джей Ти се отправи към вратата, а Кристина и баща й го последваха по извитото стълбище, което сякаш нямаше край. Когато излязоха в двора, намериха върху калдъръма смазаното тяло на Евън, с една протегната ръка, сякаш се е опитвал да спре падането си.

Приближиха се повече и Кристина ахна тревожно. Светлосините очи на Евън гледаха право в тях. Нима беше жив?

Джей Ти се отпусна на коляно и се взря в него.

— Подиграва ми се дори в смъртта си — промълви горчиво.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

От положението на главата му се виждаше, че вратът му е прекършен, но нещо в тези блестящи сини очи, вторачени в тях, я накара да изтръпне.

Джей Ти сложи пръст на сънната артерия.

— Няма пулс. Мъртъв е. — Доста време не отрони дума, после каза: — Аз победих, Евън. Ти изгуби. Играта свърши. — После затвори очите му.

Кристина въздъхна с облекчение. Джей Ти получи справедливост. А Евън загина по своя вина. Алчността му го бе тласнала отвъд реалността и същата тази алчност го запрати към смъртта. Погледнаха се с Джей Ти и тя забеляза, че у него се надигат противоречиви чувства. После той разтвори пръстите на Евън и взе диамантеното колие. Толкова страдания причини този камък! Пусна го в джоба си и се изправи.

Преди да каже нещо, три монахини се втурнаха към тях, явно разтревожени от писъците на Евън. Маркъс ги пресрещна. Те заговориха бързо, жестикулираха възбудено. Една от монахините тръгна към манастира, сигурно за да извика полиция, предположи Кристина. Другите две коленичиха до Евън, едната провери дали има пулс, а другата сключи ръце за молитва. Баща й стоеше до тях и нещо дълго им обясняваше.

Тя се чудеше защо баща й не се опита да избяга, защо не се възползва от бъркотията и не се измъкна в мрака. Щеше лесно да се укрие. Но той не прояви дори нервност.

Джей Ти я хвана за ръка и я отведе встрани.

— Разполагаме само с няколко минути, преди полицаите да дойдат. — Прегърна я през раменете и притисна глава до нейната. Усети как дълбоко пое дъх. Докосна мократа й страна и изтри сълзите й. — Изплаших се, че Евън те е убил — промълви той — и че по този начин ще ме накаже с най-жестокото наказание, което може да измисли.

— Нищо не ми направи — отвърна тя нежно и сплете пръсти на врата му. Чувстваше необходимост да го усеща до себе си.

— Какво се случи? Как те отвлече от къщата?

— Запуши устата и носа ми с някакъв парцал, който миришеше много противно. Задуших се и изпаднах в безсъзнание. Когато се свестих, лежах вързана в камбанарията. — Вдигна се на пръсти и го целуна нежно по устните. Искаше да се увери, че е невредим. Той на свой ред я целуна и като че ли нямаше намерение да престане. Но се налагаше. Имаха какво да обсъждат, преди да дойдат полицаите.

— Толкова се изплаших, Джей Ти — шептеше Кристина.

— Зная. Да бях дошъл по-рано.

— Не за себе си, а за теб — поправи се тя. — Мислех, че си мъртъв. Евън каза, че няма да дойдеш. Държеше се, все едно те е убил.

— Удари ме и ме блъсна по стълбите на мазето.

— О, боже!

Той поклати презрително глава.

— Остана само една цицина и няколко рани. — Като гледаше подпухналото му лице, реши, че омаловажава случая. — Забавих се на излизане — продължи той. — Мислех за теб всяка секунда.

— Как разбра къде да дойдеш?

— Видях книгата и рисунката. Предположих, че стенописът има нещо общо с диаманта, и се досетих, че Евън сигурно те е довел тук. Добре че си оставила книгата.

— Не беше обмислено. Тъкмо я открих и чух, че някой се качва по стълбите. Мислех, че си ти. Изтичах да ти кажа, че имаме следа, и налетях право на Евън. Познах го по снимката, която ми показа. Този път не беше дегизиран.

Джей Ти се обърна към Евън, като че ли още не му се вярваше, че човекът, когото преследва толкова дълго време, е мъртъв.

— Ти получи своята справедливост — каза му тя. — Евън Чедуик повече на никого няма да навреди.

— Още не мога да го осъзная. — Обърна се пак към нея и я притисна, като че ли се страхуваше, че ще избяга. — Когато разбрах, че Евън те е отвлякъл, Кристина, бях ужасен както никога през живота си. — Той замълча и се вкопчи в нея. — Обичам те. Исках да ти го кажа.

Очите й се напълниха със сълзи.

— И аз те обичам, Джей Ти, и аз се страхувах, че няма да мога да ти го кажа. Избягвахме през цялото време да говорим за нас и най-накрая се оказа, че може би сме пропуснали момента. При мисълта, че си мъртъв, осъзнах колко много несподелени неща са останали. Осъзнах, че никога не ти благодарих за подкрепата, за това, че рискуваш работата си заради мен, за съчувствието ти, когато узнах истината за майка си, и че не се поколеба да спасиш живота ми тази вечер. Зная, че искаше да заловиш Евън, но…

— Но повече от всичко исках теб да спася — довърши Джей Ти. — Горе в кулата мислех за едно-единствено нещо… как да останеш жива. Евън правилно каза, че няма да мога да гледам как те застрелва. Беше изключено да го оставя да го направи. Щях да захвърля пистолета, когато баща ти извади диаманта.

— Той пристигна чак… накрая. — Погледна към баща си и видя, че ги наблюдава. — Мислех си, че ще избяга, но ето, че е тук.

— И аз така си помислих.

Спогледаха се.

— Щеше да го пуснеш, нали?

— Твой баща е, няма значение какво е направил, той те обича и ти го обичаш.

— Обичам го. И по-добре да поговоря с него.

— Побързай. Полицаите всеки момент ще дойдат. Ще се опитам да му помогна, Кристина, но не мога нищо да обещая. Откраднал е диаманта. По-късно ще преценяваме на кого принадлежи.

— Разбирам те и не те моля за услуга. Татко трябва да си понесе последствията. Зная го. — С усилие се откъсна от Джей Ти и отиде при баща си. — Татко… — каза тя, без да знае как да продължи.

Маркъс разтвори ръце и след мигновено колебание тя се хвърли в прегръдките му. Наруга се, че беше толкова нерешителна. Беше я лъгал и мамил. Беше крал ценности и застрашавал живота й. Но освен това беше нейният баща, който я бе отгледал сам. Сложно бе наистина. Обичаше го и го ненавиждаше. Най-накрая се жертва за нея.

Отдръпна се и го погледна.

— Как разбра, че съм тук, татко?

— Получих съобщение от Евън Чедуик да се срещнем при камбанарията. Предупреждаваше ме, че ако не дойда, щял да те убие.

— И ти дойде.

Думите й сякаш го изненадаха.

— Разбира се, че ще дойда. Ти си ми дъщеря и аз те обичам.

— Ти си ме лъгал. Крил си от мен важни неща. Зная всичко, татко. Ходих у Бенедети. Говорих с Мария. Тя ми разказа за… за моята майка.

Той дълбоко и мъчително въздъхна.

— Предполагам, че е било неизбежно.

— Неизбежно ли? Защо не си ми казал? Заради Бенедети ли пази тайната? Не разбирам.

— Не исках да те натъжавам, а да ти осигуря спокойствие.

— Не ти вярвам, има и друго — поклати глава тя. — Познавам те, татко. Не си толкова безкористен. Разбрах го там, в камбанарията, когато изпитах съмнение, че ще жертваш диаманта заради мен. Зная колко много обичаш предметите с минало.

— Не повече от теб, Кристина.

— Ако ме обичаше наистина, нямаше да дойдеш в „Бъркли“ и като се представяш за Хауард Кийтън, да откраднеш диаманта от мен. Как можа! Как можа да ме гледаш в очите и да ме лъжеш?

— Налагаше се.

— Не, не се налагаше.

— Грешиш — отвърна той твърдо. — Има още нещо, което трябва да знаеш за колието, онова, което е в неговия джоб — добави Маркъс и кимна към Джей Ти.

— Какво — застана нащрек тя.

Джей Ти се приближи намръщен от внезапния обрат на разговора им.

— Какво става?

— Направих няколко копия. Първите бяха за опит — обясни Маркъс. — Отне доста време, за да се изработи съвсем точен екземпляр, но запазих и другите. Помислих си, че ще ми потрябват един ден. Преди два месеца с мен се свърза някаква жена и ми разказа за диаманта. Нямаше представа, че зная много повече от нея.

— Не се ли казваше Никол? — намеси се Джей Ти.

— Струва ме се — да. Видях я за кратко. Обясни ми, че двамата с нейния партньор са намислили план да откраднат диаманта и ми предложи да се присъединя към тях. Отговорих, че не ме интересува и че никога не бих те злепоставил, Кристина.

— И въпреки това ме злепостави. А Никол и Евън ти заложиха капан ти да станеш изкупителната жертва, а покрай теб и аз.

— Признавам, че това не бях предвидил. Но колкото повече размишлявах за диаманта, толкова повече се убеждавах, че сега е единственият ми шанс да сложа в ред нещата. Вече знаех, че така или иначе, Никол ще открадне диаманта, а точно това в никакъв случай не биваше да се случи. Налагаше се да действам бързо. — Маркъс замълча, после добави: — Дадох на Евън едно от копията. Реших, че няма да забележи в момента и ще спечеля малко време.

Тя зяпна смаяна.

— Ами ако беше забелязал? Господи! Заложи отново живота ми на карта. Как е възможно! Помислих, че си дошъл да ме спасиш. Но ти си целял да запазиш и диаманта.

Джей Ти се приближи до тях, извади от джоба си диаманта и попита през зъби:

— И къде е истинският камък, господин Алберти?

— Където му е мястото — отвърна простичко той.

— Не е там — поклати глава Джей Ти. — Ако имате предвид тайника в стенописа, вече го проверих. Диамантът не е там. Обзалагам се, че и Евън е проверил. Затова доведе Кристина в камбанарията. Знаел, че у теб е истинският камък.

— Къде е фреската? — попита Кристина, смутена от новите сведения.

— В малък параклис до църквата.

— Мястото на камъка не е и там — прекъсна ги Маркъс.

— Престани да лъжеш, татко — възмути се Кристина.

— Престани да лъжеш, да разиграваш драми и да говориш полуистини. Мария каза, че ако диамантът трябва да се върне на някого, трябва на мен да се даде. Аз съм наследницата, така че ако си го сложил в някой старинен кръст или в нещо подобно, дано да имаш основателна причина.

Баща й я гледа дълго.

— Имаш право, Кристина. Един ден ще бъде твой, когато…

— Когато какво?

— Трябва да дойдеш с мен — каза рязко Маркъс.

— Къде?

— В манастира — отговори той и я хвана за ръка.

— Ако имаш намерение да избягаш, забрави — предупреди го Джей Ти.

— Няма накъде да бягам — отбеляза Маркъс. — Ти също можеш да дойдеш. — Погледна към монахините и каза нещо на италиански. Най-възрастната кимна и ги покани към манастира.

— Ти ги познаваш — установи замислено Кристина, когато осъзна, че разговаря с монахините като с близки. — Как си се сближил с тях?

Той не й отговори.

Прекосиха още един безлюден двор и влязоха в сградата. На Кристина й заприлича на болница, на нещо като медицински център. Краката й натежаха, обзе я ужасяваща паника. Къде, за бога, отиваха? Какво щеше да й показва баща й в тази болница?

Той се спря пред една открехната врата, отвори я и подкани дъщеря си да влезе. Тя се колебаеше. Нямаше да понесе повече изненади.

— Искаш да знаеш истината, Кристина — прошепна Маркъс. — В тази стая е. Сама го пожела.

Разтреперана пристъпи през прага. До леглото светеше малка лампа. Една жена седеше на стол с лице към тях. Имаше дълга до кръста кестенява коса и черни очи, които бяха толкова познати…

Сърцето на Кристина замря.

— О, Господи! — промълви тя. — Това си ти.