Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (18)

Седемнайсета глава

На сутринта Кристина седеше на леглото полуоблечена, когато Джей Ти излезе от банята, загърнат с кърпа. По тялото и лицето му се стичаха капчици вода. Беше хубав мъж и невероятно секси. Не можеше да не се усмихва при спомена за изминалата нощ. Усещаше сладостна умора и блаженство.

— На какво се усмихваш? — попита той.

— Усмихвам се ей така. — Стана, отиде до него и изтри малко останал върху страната му крем за бръснене. — Пропуснал си едно местенце.

Прихвана с ръка тила й и я привлече за една дълга целувка. Искаше й се да го върне в леглото, за да прекара в прегръдките му още няколко часа и да забрави за света отвън. Загледа се в очите му и дъхът й секна от проникващия му поглед. Знаеше точно какви мисли я спохождат. Знаеше колко много го желае. Плашеше я мисълта колко рискува с чувствата си. Какво щеше да й остане, когато всичко приключи?

— Кристина — повика я нежно той, а очите му бяха изпълнени с безпокойство. — Какво има?

— Нищо — излъга тя. — Тъкмо си мислих какво… ни чака днес.

— Ще ти бъде много трудно. Готова ли си?

— Едва ли някога ще бъда готова, но няма как да го избегна. А ти се обличай, преди да съм решила да те прелъстя отново.

Очите му светнаха.

— Ненаситна си. Това ми харесва.

— Вината е изцяло твоя. — Дръпна изведнъж кърпата и без излишен свян го загледа. Колкото повече го гледаше, толкова повече се възбуждаше той. — Боже мой! — възкликна тя с копнеж. — Как ми се иска да не тръгваме!

— Сериозно ли си мислиш, че сега ще се облека?

— Нямаме време, Джей Ти. Чака ни работа, трябва да ходим на разни места, да се срещаме с разни хора… но…

— Но какво?

Нетърпеливият му глас я разтопи. Може и да не я искаше за дълго, но в момента беше изцяло неин.

— Кристина — подкани я той. — Но какво?

— Но пропуснахме сутрешната загрявка — промълви дрезгаво тя. — Да започнем направо с главното упражнение.

— Ще се примиря с пропуска.

Привлече я грубо и я целуна страстно, преди да я повали на леглото. Прилепи тялото си до нейното, а ръцете и устните му бяха ненаситни. Имаше вкус на мента. Миришеше на мускус. А когато изпълни тялото й, Кристина почувства, че всичко друго може да почака.

* * *

„Всички хубави неща си имат край“ — мислеше си Кристина, докато Джей Ти плащаше на шофьора на таксито, което ги докара пред къщата на Бенедети. Върнаха се към задълженията си. Лицето на Джей Ти беше сериозно. Беше започнала да разпознава хладната, твърда решителност в очите му, която се появяваше винаги, когато вниманието му се съсредоточаваше върху Евън. За нея пътешествието в Италия се превърна в пътешествие към майка й и баща й, но Джей Ти все така преследваше личното си отмъщение, един мъж, който сигурно се забавляваше от факта, че двамата съвсем отвлякоха вниманието си по стари семейни истории.

— Ние сме играчка в ръцете му, нали? — попита тя.

Джей Ти я погледна любопитно.

— Чии ръце?

— На Евън. Току-що ми дойде наум, че през последните двайсет и четири часа нито веднъж не съм се сещала за него.

— Не се тревожи, той никога не е далеч от мислите ми.

— Според теб във Флоренция ли е? — попита тя и не се сдържа да хвърли поглед през рамо.

— Готов съм да се обзаложа — отговори й мрачно.

— Чака да му дойде времето и да го отведем при баща ти.

— Бих искала да избегнем това.

— Нека да вървим стъпка по стъпка. Ще открием баща ти, после ще намерим начин да елиминираме Евън.

— Донякъде съм изненадана, че не се опита да се свърже с нас.

— Не си разкрива още картите, но и този момент ще дойде. Тогава ще бъда готов. — Замлъкна, после прибави: — Но сега въпросът е дали ти си готова да се срещнеш с Мария. Или този интерес към Евън е само за да печелиш време.

Направи му физиономия, като си даваше сметка, че е абсолютно прав.

— Евън ме тревожи, но може би протакам малко — призна.

Джей Ти се усмихна и натисна звънеца.

Тя пое дъх и изправи рамене. Когато Мария отвори вратата, Кристина едва не побягна. Ако Джей Ти не стоеше зад нея и не преграждаше пътя й към улицата, сигурно щеше да избяга, но старата прислужница вече я канеше, а Джей Ти я водеше с ръка върху гърба й. Трябваше да влезе, да чуе истината, цялата истина, каквато и да е.

— Очаквах те — посрещна я Мария с тревожно изражение.

— Необходима ми е повече информация — каза Кристина. — Размишлявах и имам въпроси, а ти, струва ми се, знаеш отговорите.

— Да отидем в градината. В къщата не мога да говоря с теб. Сеньор Бенедети не знае, че съм ти казала за майка ти. — Старческите й очи се изпълниха с нежност, когато я погледна. — Толкова приличаш на нея, още не ми се вярва.

Кристина стисна устни. Тази прилика я смущаваше. Рано й беше да я осъзнае.

— Бих искал да видя снимката — намеси се Джей Ти. — Вчера нямах възможност.

Последваха Мария в гостната. Кристина не смееше да погледне фотографията отново, тъй като там образът на майка й бе съвсем реален, но не можеше да се удържи. Загледа я втренчено и този път забеляза не само сходствата, но и разликите помежду им — напрежението в очите на Изабела, като че ли насила се усмихваше заради привидното щастие в този семеен портрет. Момчетата, а те бяха нейни братя, осъзна тя. Нито едно от тях не се усмихваше. Най-накрая погледна Виторио — висок, горд, арогантен, със зли очи.

Семейна фотография, но всички бяха чужди един на друг. Позите им бяха официални, неестествени.

„Моето място къде ли щеше да бъде — зачуди се Кристина. — Ако Изабела ме беше задържала, къде щеше да бъде мястото на дъщеря й в семейния портрет?“

— Е — прекъсна мислите й Джей Ти, — виждам защо обезумя вчера. Приликата ти с Изабела е поразителна.

— Да, наистина. Повече няма какво да гледам — каза рязко тя и се обърна към Мария: — А сега да поговорим.

Възрастната жена ги поведе към градината. Слънцето грееше ярко и вътрешният двор беше окъпан в топла светлина. Седнаха безмълвно около масата. Явно Джей Ти й даде възможност да подхване разговора, но Кристина не знаеше откъде да започне.

Най-накрая Мария наруши мълчанието:

— Не биваше да ти казвам — рече тя и сключи виновно ръце. — Сеньор Бенедети ще ме изхвърли, когато разбере. Дадох му най-свято обещание, че никога няма да издам тайната. Докато беше в Америка и не седна срещу мен както вчера, беше лесно да спазвам обещанието си. Иска ми се да не беше идвала.

— На мен също, но не можем да се върнем назад. — Кристина пое дъх и продължи: — Вече ти казах, че диамантът, който сеньор Бенедети изпрати в аукционната къща, където работя, беше откраднат. Убедена съм, че баща ми го е взел. Спомена, че Виторио не е законният притежател и скъпоценният камък трябва да бъде върнат, където му е мястото. Моят баща страшно е загазил. Полицията на Сан Франциско го издирва, както и мен в действителност. Ще ми помогнеш ли да намеря баща си?

Мария придоби объркано изражение.

— Може би английският ми не е достатъчно добър. Не разбирам приказките за баща ти и за намерението му да върне диаманта.

— Убеден е, че диамантът е собственост на другиго, а не на Виторио — обясни Кристина.

— Ако по право принадлежи на някой друг, принадлежи на теб — каза Мария.

Кристина замръзна и се спогледаха с Джей Ти, който се изненада не по-малко.

— Какво имаш предвид?

— Баща ти не ти ли е разказвал историята на диаманта?

— Не, не е — отвърна Кристина. — Ще попълниш ли празнините?

Прислужницата се колебаеше.

— Не зная дали ми е работа…

— Моля те, това е много важно за мен. Длъжна си да ми кажеш каквото знаеш, особено ако диамантът се пада на мен. Нямам ли право да науча историята му?

Мария въздъхна тежко.

— Имаш право. И ще ти разкажа, защото вярвам, че майка ти точно това би поискала от мен. Нека да помисля. Толкова отдавна съм чула всичко. — Замлъкна и никак не бързаше да продължи.

Започна бавно:

— Диамантът се предавал от майка на дъщеря от стотици години. Точно преди да умре твоята баба — името й беше Анджела — разказала на Изабела историята на диаманта.

— Продължавай — подкани я нетърпеливо Кристина.

Мария й се усмихна тъжно.

— Изабела имаше същия израз като теб, когато усещаше да нахлува магия в живота й. И именно това се случи. Никога не беше виждала жълтия диамант преди онази нощ. По традиция диамантът се държал на тайно място, за да не се добере до него човек, който не е пряк наследник, и да открадне силата му. Камъкът носи щастие и голяма любов на поколенията майки и дъщери, в чиито вени тече кръвта на Катерина Медичи, но на всеки друг донася трагедии и страдания.

— Тогава от Катерина Медичи ли идва камъкът? — попита Кристина.

— Да. Според легендата Катерина го е наследила от майка си, която умряла, преди дъщеря й да навърши годинка. Дойката й разказала, че диамантът е наследство от майка й и че е длъжна да го запази завинаги. Никой от семейството не бивало да знае за съществуването му.

— Мария въздъхна и продължи: — Когато Катерина била на осем години, дворецът на Медичите бил нападнат от бунтовници. Тя била укрита в манастир, после отведена в друг и живяла така, докато станала на четиринайсет години. В един от тези манастири се влюбила в красив млад мъж. Той бил художник, нает да изрисува един параклис. Така бил запленен от Катерина, че вплел образа й в стенописа. За жалост те не били един за друг. Малко по-късно Катерина била изпратена в Рим и омъжена за бъдещия крал на Франция.

Кристина кимна, спомняйки си италианската принцеса, станала кралица на франция.

— А с диаманта какво се е случило?

— Има малко предистория. Катерина помолила приятеля си Пиетро, художника, да й помогне да намери място, където да скрие диаманта. Страхувала се, че ще го включат в зестрата й. Нейното желание било да го остави на сигурно място, докато стане на възраст да определя сама живота си. За нещастие напуснала Флоренция преди това и най-големите й страхове се сбъднали. Анри намерил диаманта и за неин ужас го подарил на метресата си. Катерина прокълнала диаманта и Анри с проклятието, че всеки мъж, който го вземе от жената, на която по право принадлежи, ще изпита големи страдания и душевни болки, докато диамантът не й бъде върнат. Казала, че диамантът е нейното сърце, защото в камъка…

— Има минерален примес с форма на сърце — довърши Кристина. — Така е описано в доклада. И точно това не намерих. — Погледна Джей Ти и видя скептицизъм в очите му. — Не вярваш ли в проклятието?

— Но това е приказка — отговори той. — Какво проклятие сполетяло Анри, след като отнел диаманта на Катерина?

— Катерина не забременяла десет години — каза Кристина и после попита Мария: — Заради проклятието ли?

— Така са смятали, също и Анри. Върнал диаманта на Катерина и след това тя родила десет деца. Оттогава са изминали стотици години и много поколения и други мъже са посягали да отнемат диаманта от своите любими или съпруги, и всички те са страдали, включително и Виторио.

— Добре, но нека да се пренесем в наши дни — предложи Джей Ти. — Какви са били събитията около Изабела, след като е получила диаманта от своята майка?

— Изабела смяташе, че диамантът носи магия в живота й — продължи Мария. — Беше много нещастна с Виторио. Той се грижеше главно за своите търговски дела, за парите си и почти не забелязваше Изабела. Радостта й бяха само децата, но това не й беше достатъчно. Когато получи диаманта, се запали да научи нещо повече за него. Диамантът я тласна към баща ти, Кристина. По този повод се запознаха. Отишла в библиотеката и той й предложил да й помогне в проучването.

Точно така би постъпил баща й. Не би устоял на изкушението да проучи диаманта.

— Изабела се влюбила в Маркъс — разказваше Мария. — За мен той беше голямата й любов, а диамантът ги събра, магията на скъпоценния камък.

Сърцето на Катерина се сви. Предпочиташе да вярва, че между родителите й е имало по-реални и по-достойни чувства от блудкава любовна афера.

— И после? — попита Джей Ти. — Виторио наследи ли диаманта след смъртта на Изабела?

— Отне й го, когато узна, че е бременна — отговори прислужницата. — Побесня. Прерови стаята й, за да търси писма и други доказателства за връзката й. Тогава намери диаманта и го взе. Каза й, че му го дължи, задето му е изневерила. — Мария въздъхна дълбоко. — Беше страшна нощ. Още чувам как й крещеше, а моята мила Изабела отчаяно хълцаше. В края на краищата, Виторио я прати извън града, докато роди. После нае дойка да отведе детето в Америка при баща ти.

Кристина се развълнува, защото вече знаеше, че това бебе е тя.

— Значи Изабела не ме е изоставила!

— О, не! Плака дни наред, след като те отнесоха. Само веднъж те държа в ръцете си. Искаше да се бори за теб, но беше много слаба. Бременността й беше тежка. Не й останаха сили да се противопостави на Виторио.

— Не мога да проумея защо баща ми не се е върнал да отведе и Изабела — учуди се Кристина. — Не си ли е задал въпроса защо тя се отказва от бебето си?

— Беше изпратено писмо заедно с теб. Виторио принуди Изабела да напише, че никога не е имала чувства към баща ти и да го помоли никога да не ти разкрива истината за твоето раждане. В писмото пишело още, че се срамува от себе си, тъй като е изневерила на съпруга си и е забравила другите си деца. Не зная как се е почувствал баща ти, но когато дойде, беше вече много късно.

— С нея какво стана? — попита Кристина. — Как умря тя?

— Изабела така и не се възстанови след бременността и раждането — отвърна Мария. — Не можа да преживее това, че те отнеха от нея. Повали я грип. Не намери сили да се пребори с него дори заради синовете си. Тя ги обичаше. Но Виторио не й разрешаваше да ги вижда. Тях държеше тук в града, а нея — на село. Твърдеше, че щяла да ги зарази. След като я лишиха и от децата й, на нея не й остана за какво да живее. Беше много самотна и много тъжна. Мисля, че просто се предаде. — Тя замълча, устните й трепереха. — Виторио я погреба осем месеца, след като се роди ти.

Кристина преглътна и въздъхна.

— Значи, ако баща ми не е чакал толкова дълго, за да се върне при Изабела, навярно е щял да спаси живота й.

— Съмнявам се, че който и да е можеше да я спаси. Моите опити бяха напразни. Непрекъснато й говорех, че трябва да оздравее, за да си върне теб и синовете си. Оживяваше се за кратко, но после потъваше отново в отчаяние. По природа беше деликатно момиче — слабичка, тънка, мила, нежна като птиченце. Така си спомням Изабела. Беше щастлива само в нейната градина и може би в библиотеката, където е срещнала баща ти.

— Ако не беше наследила диаманта, те нямаше да се запознаят — прошепна Кристина. — Донесъл й е грешна любов.

— Грешна, защото беше омъжена, но през онова лято Изабела беше щастлива, и сигурно само това имаше значение за нея.

— А Виторио? — попита Джей Ти. — Какво го сполетя, след като си присвои диаманта?

— Много трагедии. Преди няколко години претърпя злополука при езда и минаха много месеци, преди да проходи, и още накуцва. Загуби много пари и бизнесът му пострада сериозно. Преди шест месеца синът му Франко загина при автомобилна катастрофа. Преди четири месеца на Виторио му откриха рак.

— Но всичко това се случва на хората — отсъди логично Джей Ти — с проклятие или без проклятие.

— Виторио казва същото, но започна да вярва, че единствената му възможност да се избави от рака, е да се отърве от диаманта. Все му повтарях, че трябва да ти даде диаманта, преди той да го убие.

— Казала си му да ми даде диаманта! — повтори Кристина.

— Ти си дъщеря на Изабела. Така беше редно да постъпи.

— Но той не ми го е дал. Изпрати го в аукционната къща с условие да го нося. Очевидно е смятал, че това е достатъчно да премахне проклятието.

Мария кимна.

— Преди да изпрати колекцията в Сан Франциско, не знаех нищо за намеренията му.

— Целта му не е била да ми го даде — разсъждаваше младата жена. — Искал е само да го спася от проклятието и после да продам камъка. Най-накрая е щял да се озове без проклятие и с пълни джобове. Виж ти какъв план! — заключи горчиво тя, чувствайки как я обзема гняв към човека, променил по всяка вероятност целия й живот. — Трябва да се срещна с него. Трябва да говоря с Виторио.

Мария завъртя изплашено глава.

— Не, не бива. Той е болен. Не мога да ти разреша да го разстройваш. Ще се ядоса много, задето съм ти казала. Аз съм стара жена. Друга работа няма да си намеря, нито друго място, където да живея. И дъщеря ми работи тук. Разказах ти само защото обичах много майка ти. Освен това зная, че тя би пожелала да разбереш истината за твоето раждане и за нея.

Кристина виждаше неизгодното положение, в което се намираше Мария, но все пак…

— Мария, Виторио на практика е убил моята майка и ме е лишил от нея. Нейно дете съм, трябвало е да израсна с нея, да я познавам. Направил се е на Господ. Никой няма право да постъпва така.

— Баща ти каза същото — съгласи се тя.

— Тогава ще говоря и с него. — Кристина погледна Джей Ти: — Какво мислиш?

— Че се налага да се срещнеш с Виторио — отговори той и я погледна. — Но не намесвай Мария. Научила си всичко от баща си. Не е необходимо Виторио да знае откъде имаш информация.

— Да, всъщност защо да не съм научила от баща си? Какъв е бил смисълът на цялата тази тайнственост?

Наистина ли е уважил желанието на нейната майка? Не се ли е досетил, че писмото е било написано по принуда, след като е знаел колко е била нещастна Изабела?

— Виторио няма да ти каже нищо повече за диаманта — противопостави се Мария. — Аз ти разказах всичко.

— Искам да го видя — настоя Кристина, но осъзна, че това не е вярно. — Фактически искам той да ме види — детето, от което е заставил жена си да се откаже.

Прислужницата я погледна със състрадание.

— Разбирам те.

— А моите… моите братя? — попита Кристина. — Стефано е някъде с яхта. А Даниел къде е?

— Отиде в Рим преди няколко дни. Ще се върне другата седмица.

— Те знаят ли за мен? Ще разруша ли представата им за тяхната майка, ако се появя?

— Сигурно. Те не подозират за теб и за любовта на майка ти с баща ти. Момчетата са като баща си — хладни и резервирани. Не познават майчина ласка.

— След като не са тук, после ще реша как да им се представя. — Тя стана. — Искам веднага да се срещна с Виторио.

— Да дойда ли с теб? — попита Джей Ти.

— На всяка цена. Предполагам, че би било по-добре да сме насаме, но ще ми бъде необходима подкрепата ти. Виторио едва ли ще ми се зарадва.

Той се изправи и я насърчи с усмивка:

— С теб съм. Ако ти се прииска да го сриташ отзад, само дай знак.

— Благодаря, но в момента само ще споделя няколко думи с него. Сритването ще го отложим за известно време. — Обърна се към Мария: — Благодаря ти… за всичко. Зная, че поемаш риск, и още веднъж ти благодаря.

— Ще те заведа при Виторио.

Нервите на Кристина се обтегнаха, докато се качваха по стълбите. Настоя да се срещне с Виторио, а се изплаши. След като чу какво е причинил на майка й, за нея той беше чудовище. Какво ще му каже? Дали изобщо ще намери думи? Или ще я смрази, както бе смразил майка й?

Още се колебаеше, когато Джей Ти се спря пред стаята на Виторио.

— Нека да те улесня, Мария — прошепна той. — Дърпай ме, когато влизам. Разбра ли?

— Да.

Отвори вратата.

— Не ме дърпай! Няма да ме спреш! Трябва незабавно да говоря с него.

— Моля ви, сеньор, не бива да влизате без разрешение — умоляваше го Мария.

Кристина влезе след Джей Ти. Виторио четеше вестник. Щом я съзря, вестникът падна от ръцете му. Присви очи, а веждите му се съединиха в права линия. На лицето му не остана капчица кръв, когато се досети коя е.

— Мисля, че е време да се запознаем — проговори Кристина вече доста смело. Пристъпи към него. Той седеше във фотьойл и тя се почувства по-висока и по-силна.

— Аз съм Кристина Алберти — дъщерята на вашата жена. Помните ли ме?

Виторио не отговори. Само се взираше в нея с леденостуден поглед. Взе бастуна си, подпрян до фотьойла, и бавно се изправи. По този начин я надвишаваше доста и макар болестта да го беше лишила до голяма степен от енергията му, внушаваше респект само заради начина, по който държеше главата си. Така дълго я гледа, че тя усети нетърпение той да каже нещо… каквото и да е. Мълчанието я убиваше.

— Какво искаш? — попита я най-после.

Наложи й се да се позамисли. Всъщност какво искаше от този човек?

— Защо го направихте? Защо сте ме изтръгнали от ръцете на майка ми?

— Защото не беше от мен. — Гледаше я право в очите, а в думите му не личеше капчица съжаление. — Беше незаконородена, копеле, символ на нейната изневяра.

Засегна я дълбоко, но нямаше да му достави удоволствието да се наслаждава на болката й.

— А не я ли убихте? Не я ли унищожихте с безмилостното си и безсърдечно поведение?

— Тя унищожи мен и моето семейство — отвърна той със стоманен глас. — Грешницата беше тя, не аз. А сега напуснете къщата ми.

— След секунда. Не съм свършила още. За да ме прокълнете ли ми изпратихте диаманта? Не е било, за да премахна проклятието. Искали сте да ме опозорите чрез него.

— И в двата случая ми беше безразлично какво ще стане с теб. Но баща ти го открадна. Ще направя всичко възможно той да изгние в затвора, дори ако трябва това да ми струва последния дъх. Няма да избяга далеч с този диамант. След като съм сигурен, че е у него, ще пратя цялата полиция на Флоренция по петите му.

Кристина настръхна. Виторио имаше власт във Флоренция. Сигурно щеше да изпълни заплахата си. Но тя имаше още една карта.

— Ако го направите, ще разтръбя на целия свят истината за вас, за моята майка и за мен.

— И теб ще наредя да пратят в затвора — заяви Виторио. — Полицията в Сан Франциско смята, че с баща ти сте съучастници. Тази сутрин имах дълъг разговор с главния инспектор. — Погледна към Джей Ти: — Струва ми се, че и теб издирват.

— Джей Ти няма нищо общо с кражбата на диаманта — обади се веднага Кристина. — Аз също. Но щом е такова желанието ви, пратете да ме арестуват. Още по-добре. Няма да остане човек във Флоренция, който да не научи истината за вас, за моята майка и за баща ми. Или пък… — Тя млъкна, за да подсили ефекта на заплахата. — Баща ми ще ви върне диаманта и вие ще си понесете последствията.

— Как се осмеляваш да ме изнудваш! — възмути се той. — Знаеш ли кой съм аз?

— Зная точно кой сте и какво трябва да пазите.

Загледа я отново, претегляйки думите й. Тя не трепна, нито отмести поглед. Майка й може да не е имала сили да му се противопостави, но Кристина имаше и щеше да го направи.

— Имаш два дни да ми върнеш диаманта — наблегна Виторио.

Тя се обърна и излезе, без да отговори, но в коридора се разтрепери. Въздъхна с облекчение, когато Джей Ти затвори вратата.

Той й се усмихна.

— Добре ли си?

— Не зная. Откъде намерих сили! Не можах да издържа да стоя там и да го оставя да заплашва мен и баща ми.

— Майка ти щеше да се гордее с теб.

— Да, но остана един малък проблем. За два дни трябва да върнем диаманта.

— Значи ще го върнем — успокои я убедено той.

— Да — съгласи се тя, — защото и баща ми има да обяснява много. С нетърпение очаквам да му задам същите въпроси, каквито зададох и на Виторио. Нито единият, нито другият са имали право да ме отнемат от майка ми.

— Да, наистина. Но не те виждам в тази студена, мрачна къща — отбеляза Джей Ти, докато слизаха по стълбите. — Не ти подхожда.

— И на майка ми не е подхождала. Мястото й не е било тук.

— Но тя доброволно е дошла — напомни й.

— Мисля си, че нейните родители не са й оставили място за избор. Но разбирам какво намекваш. Била е омъжена. Изневерила е. Не е била почтена. Но явно се е влюбила. Диамантът сигурно е прокълнат.

— Хубаво, но прокълнат или не, през следващите два дни трябва да го открием.

— Ще проверим в къщата, където отсяда баща ми, когато идва във Флоренция. Мария ще ни даде адреса. Представи си, че е там, макар да ми се струва прекалено лесно.

— Определено е твърде лесно. И все пак ще отидем. Ако къщата е на името на твоето семейство, е на прицела на Евън.

Щом спомена Евън, тя го погледна и забеляза в очите му едно по-различно притеснение.

— Тревожиш се, че още не си е показал физиономията, нали?

— Да, свикнал съм с постоянните му подигравки. Това мълчание ме изнервя.

— Нали липсата на новини е добра новина.

— Не и когато се отнася за Евън.

— Ще го пипнем. Или той ще пипне нас.

— Ех, точно това ме тревожи — изохка мрачно Джей Ти. — Много си разсеяна, Кристина. Остави всичко друго и съсредоточи цялото си внимание върху Евън и баща си. После ще мислиш за майка си. Съзнавам, че искам много от теб, но е важно.

— Да, зная. Повярвай ми, от всичко на света най-много искам да открием Евън и баща ми и да забравим цялата тази история.