Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (17)

Шестнайсета глава

Джей Ти чакаше Виторио да продължи, но той сякаш онемя. Най-накрая изрече:

— Говорих със Стефано тази сутрин. Предупредих го да бъде внимателен, тъй като в Сан Франциско някой е разиграл фарс и се е представил за него. Ще се върне след няколко дни, но е жив и здрав.

— Много добре. Радвам се.

— Не разбирам защо смятате, че този измамник представлява опасност за мен, след като диамантът не е у него?

— Той го търси — отговори Джей Ти. — А вие можете да му подскажете как да го намери. Ако Евън вярва, че ще се добере до Маркъс Алберти чрез вас, ще се добере. Влязох в дома ви без затруднения. За него ще бъде още по-лесно.

— Ще дам нареждания и това няма да се повтори — отвърна Виторио.

Джей Ти кимна.

— А сега ще бъдете ли така любезен да ми разкажете каквото знаете за диаманта, тъй като допускам, че в края на краищата неговата история е отговорът на въпроса къде е и как да го върнем. Предполагам, че това е вашето желание.

— Не искам да ми връщате диаманта — отсече Бенедети и изненада Джей Ти. — Камъкът е прокълнат. Затова реших да го продам. — Той замълча и мрачно се усмихна. — Виждам, че не вярвате в проклятия. И аз бях като вас, но много злополучни събития, много смъртни случаи и необясними болести ме накараха да повярвам.

— Разбирам. И изпратихте прокълнатия диамант в „Бъркли“, за да бъде продаден на някой нищо неподозиращ купувач.

Виторио сви рамене.

— Как беше онзи американски израз… „Да му мисли купувачът“.

— Точно така, да му мисли купувачът. — Джей Ти се замисли за онова, което научи. — Познавате Маркъс Алберти. Чували сте и за дъщеря му Кристина. Знаели сте, че работи в „Бъркли“. Не сте ли действали с умисъл от самото начало? Капан ли заложихте на Алберти, за да открадне диаманта? Такъв ли беше планът ви?

— Не ставайте глупав. Исках парите от продажбата.

— Не мисля, че само това сте искали.

Бенедети отвърна поглед.

— Така е. Исках и Кристина да докосне диаманта, преди да бъде продаден, за да премахне проклятието от моето семейство.

— Как е възможно тя да премахне проклятието?

— Тя е наследничка на Катерина Медичи, която е прокълнала диаманта. Повярвах, че ако Кристина, потомката на Катерина, поноси диаманта, ще премахне проклятието от мен. Презастраховах се, така да се каже.

— Защо не разказахте историята на Кристина, преди да изпратите диаманта в „Бъркли“?

— От нейна страна не исках никакво участие — отвърна Виторио с леденостуден тон. — Беше длъжна да носи диаманта и после да го продаде.

— Но евентуалният купувач също можеше да пострада от проклятието — отбеляза Джей Ти. — Защото във вените му нямаше да тече потомствената кръв.

— Това не ме засяга.

Виторио Бенедети беше безскрупулен търговец. Стана му ясно като бял ден. Другото беше пълна каша. И все пак нещо липсваше.

— Какво премълчавате, сеньор Бенедети? Защото подозирам, че не ми казахте всичко.

 

 

— Какво не зная? — повтори Кристина.

Мария се загледа отново в нея.

— Прости ми. Не е важно. Не биваше да си отварям устата. Искаш ли още чай? А сладкиш? Чудя се защо се бави толкова твоят приятел?

— Мария, моля те. Зададе ми въпрос и трябва да разбера защо. Знаеш нещо за мен и за баща ми. Длъжна си да ми кажеш какво е то.

— Той никога няма да ми прости.

— Кой? Баща ми ли?

Мария поклати глава.

— Не, сеньор Бенедети. Накара ме да му обещая и аз дълги години мълчах.

Кристина трескаво търсеше начин да накара жената да говори. Предполагаше, че тайната на Мария е много важна за нея и за баща й. Реши да се довери на старата жена и да се остави на нейното милосърдие.

— Моля те, Мария. Баща ми изчезна, намира се в голяма беда. Мисля, че е откраднал диаманта на Бенедети. Каза ми, че не е на Виторио и че трябва да го върне, където му е мястото. Не само аз го търся, от полицията също са по петите му. Ако можеш да ми помогнеш да проумея поне нещо, ще ти бъда безкрайно задължена.

Мария сви устни, докато се взираше в лицето на Кристина.

— Ела — неочаквано каза и стана.

— Къде ще ходим?

Мария не отговори. Поведе я към къщата и после по един дълъг коридор стигнаха до гостната и влязоха през сводестата врата.

— Ако някой попита, ще речеш, че сама си дошла — нареди Мария. — Разбра ли?

Кристина кимна съвсем стресната от уплаха. Прислужницата застана пред голяма фотография в рамка — мъж, жена и три момчета. Семейство Бенедети, досети се Кристина. Но когато погледът й попадна на жената, сърцето й замря.

— Изабела — посочи с пръст Мария.

— О, Господи! — Затисна с ръка устата си, за да не изкрещи. Как беше възможно? Жената от снимката поразително приличаше на нея. Като че ли се оглеждаше в огледало. Нищо чудно, че Мария припадна, когато я видя. Помислила си е, че Изабела се е върнала от мъртвите.

— Изабела почина година след като тази снимка е направена — обясни Мария. — Децата бяха малки — Стефано само на десет, Франко на осем, а Даниел — най-малкият — на пет.

— Не разбирам. — Кристина се мъчеше да вникне в смисъла на онова, което виждаше.

— Не знаеш ли? — попита отново прислужницата. — Баща ти не ти ли е казал? Толкова много години… и не ти е казал нито дума!

— За какво да ми каже?

— За майка ти.

Кристина отрече мигновено:

— Аз нямам майка. Изоставила ме е още когато съм била бебе. Името й е било Роза — трескаво добави тя, вкопчвайки се в мисълта, че знае коя е майка й.

— Изабела-Роза — посочи отново Мария жената. — Твоята майка.

— Не! Не! — Тя заотстъпва. — Не е истина.

— Запознали се в библиотеката — продължи Мария. — Изабела обичаше да чете и много се интересуваше от изкуство. Беше умно момиче, но се омъжи за Виторио само на осемнайсет години. Не постъпи в университета, каквото беше желанието й. И всеки следобед, когато момчетата бяха на училище, отиваше в библиотеката в града. Там се запознала с него… с твоя баща. Разказа ми, че отначало срещите им били невинни, но много скоро се породили чувства. Тя беше жадна за любов, за обич, а Виторио не й ги даваше.

— Не! — Кристина запуши с ръце ушите си, но пак я чуваше.

— Баща ти беше много пламенен. Тя се влюби безумно. Лятото свърши и той си замина в Америка. А Изабела едва след това разбра, че носи детето му.

Кристина въртеше глава, очите й се замъглиха от гняв и сълзи на безсилие. Тя не е дошла на бял свят в резултат на любовна връзка на баща й с омъжена жена. Не е възможно. Беше грях… голям грях.

— Не — повтори, но вече тихо и нерешително.

Мария дръпна нежно ръката от ухото й.

— Да, истина е. Изабела е твоя майка.

— Не искам да слушам — избъбри Кристина и хукна към входа. Отвори вратата и се втурна по улицата, без да съзнава накъде, чувстваше само, че час по-скоро трябва да се махне от тази къща, от миналото, от тайните, от лъжите. Загуби представа кое е истина и кое лъжа.

* * *

Джей Ти тичаше след Кристина. Изненада се с каква бързина се носеше дори с високи токчета. Летеше като вятър, сякаш от това зависеше животът й. Какво й се беше случило. Тъкмо слизаше от горния етаж, когато видя как тя затръшна вратата. Беше погледнал Мария, която само вдигна рамене, но имаше виновно изражение. Нещо за баща си ли бе научила Кристина?

— Кристина — викаше той. — Спри!

Тя не спря, даже не се обърна. По нищо не личеше, че го е чула. Когато тръгна да пресича тичешком, Джей Ти изпадна в паника. Към нея се приближаваше бързо кола, но тя нищо не забелязваше. С един последен скок я настигна и я дръпна точно навреме. Тя се препъна и едва не падна. Колата профуча край тях само на сантиметри. Шофьорът гневно натисна клаксона и отмина.

Кристина се вторачи замаяно в Джей Ти с огромна болка в огромните си зелени очи. Като че ли любимото й кученце току-що е било убито или някой й беше казал, че Дядо Коледа не съществува — накратко, приличаше на човек, на когото му е отнета последната капчица невинност.

— Какво толкова стана? — попита той, като стисна по-здраво ръцете й.

Тя не даде признаци, че го чува. Думите му не стигаха до мозъка й. Сякаш бе потънала всецяло в себе си. Леко я разтърси.

— Да му се не види, говори, Кристина! Изплаши ме до смърт.

Очите й бавно взеха да се проясняват. Примигна и погледът й се фокусира.

— Какво… какво се е случило?

— И аз искам да зная. Ти току-що се хвърли към една кола. Едва не се уби.

Потърка ръцете й и усети вцепенението й.

— Да повървим — предложи той. — Съвземи се. После ще ми кажеш всичко.

Прегърна я и тръгнаха. Тя се облегна тежко на него, като че ли сама нямаше да може да пристъпи. Не попита накъде са се запътили, но това в момента не беше важно. Целта му беше тя да се отърси от паниката, която я накара да се хвърли презглава върху колите.

Тръгнаха по една улица, после по друга. Излязоха от жилищните квартали и се озоваха в историческия център на града. Виждаше, че Кристина още не се е съвзела, защото отминаваше безмълвно красивите архитектурни паметници, статуите, нищо не забелязваше. Умът й бе другаде… потресен от уплаха. Искаше да я накара да дойде на себе си, но не намираше подходящи думи. Жените и техните чувства винаги са били загадка за него. Всеки опит да ги проумее, се оказваше напразен. Но в момента не беше чак толкова трудно да се досети, че каквото и да й беше казала Мария, е преобърнало нейния свят. И по всяка вероятност засягаше баща й. Какво, по дяволите, бе направил сега Маркъс Алберти?

Улиците станаха по-оживени, когато приближиха ресторантите и баровете. Кристина сякаш се сгърчваше от шума, от тълпата и той я поведе към реката, където беше по-тихо. Нощта падна над Флоренция и изгряващата луна се отрази в сребристите води на Арно. Уличен певец, седнал наблизо, подрънкваше на китара и тананикаше любовна песен.

Тя се спря, музиката я извади от нейния унес. Заслуша се в песента, а Джей Ти наблюдаваше лицето й и забеляза не само мъка, но и гняв. Поне се оживи. Това беше добър знак.

— Какво има, нещо ужасно ли? — попита тихо той. — Можеш ли вече да говориш?

— Любовта е ужасното нещо — отвърна му с безсилен жест. — Хора като този тип, който пее за любов и се превъзнася, че любовта е най-прекрасното нещо на света, всъщност само лъжат. Любовта не твори друго, освен проблеми. Тя е отвратителна — добави на висок глас.

Певецът с китарата я погледна с раздразнение и Джей Ти я поведе по-далеч.

— Бъди по-конкретна, Кристина. Не вярвам с Мария да сте си говорили за любов.

— За любов си говорихме. Точно тази беше темата на нашия разговор. — Погледна го за пръв път. — Всъщност греша. Не за любов говорихме, а за похот. Известно ти е значението на тази дума, нали?

— Горе-долу — промълви той неуверено, тъй като тя очевидно отиваше в другата крайност — превъзбуда.

— Мария умишлено ни раздели. Започна да ме разпитва коя съм, как се казвам, на колко години съм и как се казва баща ми. Искаш ли да знаеш защо? — попита го предизвикателно.

— Да.

— Защото поразително приличам на Изабела Бенедети… ето защо. — Замълча, очите й се напълниха със сълзи. — Тя е моя майка, Джей Ти. Изабела и баща ми са били любовници. — Гласът й прозвуча глухо: — Тя е моята майка.

Думите й го поразиха. Всичко друго бе очаквал, но не и това.

— Сигурна ли си?

— Да. Мария затова припадна — продължи Кристина. — Все едно видяла призрак. След като се свестила, разбрала, че има само едно обяснение: пред очите й стои дъщерята на Изабела.

Той смаяно изпухтя.

— На това му се казва тайна.

— И то каква.

— Значи Изабела е била омъжена, когато…

— Когато е спала с баща ми — довърши горчиво тя. — Истина е, Джей Ти, дъщеря съм на крадец и прелюбодейка. Няма да е зле да го включа в автобиографията си, когато кандидатствам следващия път за работа, макар и да предполагам, че този път място за мен в областта на изкуството никъде по света няма да се намери. И кого да упрекна? Толкова невероятно родословие имам!

— Хайде, успокой се. Разкажи от началото. Как са се запознали.

Тя се загледа в реката.

— Запознали се в библиотеката. Изабела се влюбила безумно в баща ми. Една лятна авантюра. Очевидно Изабела не била щастлива със съпруга си и така започнала връзката. После баща ми се върнал в Щатите и тогава тя разбрала, че е бременна. Нямам представа защо съм израснала с баща си, а не с нея… предполагам, че не ме е искала и тази част от разказа на баща ми е вярна. Майка ми не ме е искала.

Джей Ти се приближи зад нея и я прегърна през кръста.

— Това ти не знаеш — прошепна.

— Зная достатъчно. Баща ми е лъжец и измамник, без никакъв морал. Майка ми е… е била… същата. Погледни ме! — Тя се обърна в прегръдките му с лице към него. — Прекарах целия си живот да прикривам и да пазя баща си. Защо? Как съм била толкова сляпа! Доказателството е налице. Той е… нищожество.

Джей Ти въздъхна, знаейки, че с нищо не може да я утеши, а така му се искаше.

— Баща ти те обича. Сама ми разказа какви хубави моменти сте имали… само двамата. Не те е лъгал и мамил през цялото време, Кристина.

— О, грешиш! Крадеше, когато бях малка. Казваше, че това е игра, но сега зная, че навярно съм му служила за параван. Никой не би заподозрял мъж с малка дъщеричка.

Разстрои се от разочарованието й. Кристина не беше цинична. Не беше груба и жестока. Беше страстна, романтична, щедра, уверена в бъдещето. От първата им среща досега не се обезсърчи нито веднъж, надявайки се, че по някакъв начин всичко ще се подреди, че ще намери изход. Беше загубила смелостта си. Себе си беше изгубила.

— Ще се предам — каза Кристина. — Отказвам се. И да арестуват баща ми, не ми пука.

— Разбира се, че ти пука. А ти нямаш никаква вина.

— Нима? Знаех, че има нещо нередно в диаманта, и не направих нищо, за да спра търга в „Бъркли“. Знаех още, че баща ми е в града, и скрих от всички, включително и от теб.

— Стига толкова. Виждам, че си наранена и гневна и искаш да сложиш край, но няма да разреша да провалиш живота си просто така.

— Изморих се — поклати отчаяно глава тя. — Не зная къде е баща ми и как да го открия. А вероятно вече няма смисъл.

— Длъжни сме да опитаме. Евън е някъде тук, дебне те, за да го отведеш до баща ти, независимо дали според теб ще ти се притече на помощ или няма. Трябва да продължим. Сега вече не можем да спрем. Хайде, мила, ние сме екип. Не ме изоставяй.

Тя го погледна.

— Продължи без мен. И сам ще се справиш.

Преди седмица щеше да се съгласи и в действителност щеше да предпочете да работи сам. Но през това време нещата някак си се промениха. Нямаше да я пусне, поне не сега.

— Заедно сме от самото начало на тази история — изрече той твърдо. — Ние сме партньори. Където съм аз, там си и ти. Схващаш ли?

— Не зная — промълви тя.

— Схващаш и още как.

— Много си упорит — рече тя с досада.

— Наричали са ме и с по-лоши думи.

— Не се ли притесняваш, че се оплетохме много и че има конфликт на интереси? — попита го. — Виждам, че плуваш в опасни води заради мен. Ще стане още по-зле, ако не си отида.

Беше абсолютно права. Даже да залови Евън, да върне диаманта и да изчисти името на Кристина, ще трябва да си плати, но вече беше късно да се откаже. Каквото и да се случеше с работата му, щеше да я задържи… поне докато залови Евън. Това беше най-важното.

— По този въпрос ще се тревожа после — отвърна й. — Хайде да вечеряме. Струва ми се, че и на двамата ще ни се отрази добре. Искаше да поразгледаш Флоренция. Ето ти възможност. Ще отидем в истински флорентински ресторант и ще обмислим какво да правим по-нататък. Какво ще кажеш за идеята?

— Не зная.

— О, хайде! Подозирам, че си гладна.

— Да… малко.

Той целуна свитите й устни.

— Повярвай ми, Кристина, поне за вечерята.

— Добре. Вярвам ти — погледна го тя. — Ти си единственият човек, на когото вярвам. Не ме разочаровай.

— Няма — отвърна той с ясното съзнание, че ще направи всичко по силите си, за да спази това обещание.

* * *

Кристина си мислеше, че няма да може да сложи залък в устата си. От напрежението през деня гърлото й се беше свило на топка, но приятната атмосфера в ресторанта й помогна да се отпусне. Джей Ти поръча и когато сервираха равиолите с фин сметаново лимонен сос, тя осъзна, че е време за ядене. Пържените зеленчуци бяха също толкова вкусни, а всеизвестното кианти беше много леко. Изкушаваше се да се напие, но никога не си беше падала особено по пиенето и от една чаша й се замайваше главата, а за днес замайването й беше предостатъчно.

Свърши с вечерята си и погледна към Джей Ти. Видя, че се усмихва.

— Изглеждаш много доволен от себе си.

— Доволен съм — отговори той.

— Беше прав за храната. Имах нужда да си хапна.

— Не е тази причината за моето доволство.

— А какво те кара да се усмихваш?

— Ти. Върна се. И съм щастлив да те видя. — Приведе се към нея. — Приличаше на зомби. Едва не се самоуби там на улицата. Изплаши ме до смърт.

Тревогата в кафявите му очи, признанието, че се е изплашил, я трогнаха дълбоко.

— Съжалявам. Бях в шок.

— Видях. Но другия път бягай към мен, а не далеч от мен.

— Отдавна към никого не съм тичала. Не съм сигурна дали зная как да го направя. И да ти кажа честно, малко съм изненадана от предложението ти. Нямаш вид на мъж, който обича да му досаждат.

— Искам да те опазя. Такава ми е работата — добави той.

— Хубаво, значи работата ти. И само толкова ли? — Търсеше погледа му, за да види какво казват очите му, но него много го биваше да прикрива чувствата си.

— Нека да престанем — каза той. — Такива неща се случват, а ние се занимаваме…

— С нас ли? — попита тя, когато той не довърши изречението.

— Ами да — отговори й и отпи от виното, за да печели време. Сигурно се надяваше тя да смени темата.

— Аз нищо не искам от теб — подчерта Кристина.

— Зная.

— Много добре, чудесно.

Разочарова се и се почувства безсилна, защото разговорът, който се надяваше да проведе, бе невъзможен, тъй като Джей Ти се затвори в себе си. А той заяви, че обсъждането на въпроса за техните взаимоотношения само ще ги обърка още повече, и бе прав.

Но мнението му бе важно за нея, защото се влюби и се страхуваше, че той няма да й отговори с взаимност, че случилото се е само моментно увлечение за него, начин да се освободи от напрежението. Ако трябваше да бъде искрена, в началото и за нея не бе по-различно. Физическо привличане, химия, опасност… и хоп в леглото, без по-дълбоки чувства. Обаче и дълбоките чувства се появиха. Независимо от глупавите подбуди да намери отдушник, предполагаше, че се е държала прекалено емоционално.

— Искаш ли десерт — попита той небрежно, очевидно наясно с нейните бурни мисли.

— Не — отвърна тя кратко. — Нахраних се.

— Ето какво стана, ядоса се — въздъхна той. — Трябваше да го предвидя. Всеки път, когато някоя жена пожелае да разговаряме, нищо хубаво не излиза.

Погледна го със свити вежди, засегната от циничното обобщение.

— Не ме сравнявай с другите жени.

— Кристина, разбери, забъркани сме в… ужасна каша. Не е сега моментът да анализираме отношенията си.

— Значи си доволен да правиш само секс без никакви въпроси. Виж ти, трябваше да го предвидя — рече саркастично.

— Вбесена си заради баща си. Не си го изкарвай на мен.

— Случаят няма нищо общо с баща ми.

— Всичко опира до баща ти и ти го знаеш. Защо не си изясниш чувствата към него, преди да ме нападаш?

Щеше да му възрази, но съвестта не й разреши. Чувстваше се объркана заради родителите си. До гуша й дойдоха семейни отношения, в които няма капка здрав разум или установени норми на поведение. Израсна с мъж, на когото наистина не можеше да разчита. Ужасяваше я мисълта, че мъжът, в когото се влюби, е същият. Не че Джей Ти бе крадец, но той беше самец, агент, човек, който живее по пътищата. Това ли искаше?

— Имам нужда от още вино — въздъхна тя.

— Не, имаш нужда от малко време. Тази вечер не бива повече да се измъчваш с въпроси.

— Да послушам ли човек, който не желае да отговори на нито един въпрос?

— Очакваш отговор и аз ще ти го дам — каза той, като я погледна в очите. — Харесвам те. Харесва ми да спя с теб. Харесва ми да правя любов с теб. Имам ли представа докъде ще стигна и искам ли нещо повече? Не, нямам. Не ми върви с любимите хора. Разочаровал съм всеки, когото съм обичал. Имам един провален брак. Не зная дали ще опитам втори път. Не съм от онези, на които не им пука, когато губят.

Беше така разтърсена от неговата откровеност, че не знаеше как да реагира.

— Отговори на повече от един въпрос — промълви най-сетне.

— Можем ли вече да сменим темата?

— И още как — с дълбока въздишка се съгласи Кристина. Трябваше й време, за да осмисли казаното от него.

Джей Ти повика сервитьора и му подаде кредитната си карта.

Докато чакаха сметката, тя попита:

— Не ми каза как мина срещата с Виторио. Той знаеше ли, че и аз съм с теб? Интересува ли се за мен?

— Не говорихме за теб или за Изабела. Виторио се издаде, че знае за проклятието и че те е избрал умишлено.

— Защо? За да прокълне и мен ли?

— Смята, че във вените ти тече кръвта на Медичите и ако докоснеш камъка, ще премахнеш проклятието. После си щяла да го продадеш, а той щял да получи куп не прокълнати пари. Да му мисли купувачът на прокълнатия диамант. Не било негов проблем.

— Какво го кара да мисли, че съм наследница на Медичите? Семейство Алберти не произхожда от… — Млъкна изведнъж. — О! Досетих се. Има предвид родословието на Изабела, нали?

— След като разбрах каква ти е Изабела, това е логичното обяснение.

— Спомена ли нещо друго за проклятието?

— Не. Само това, че Катерина не на шега е омагьосала камъка.

— В такъв случай Катерина Медичи е ключът към загадката на кого е бил диамантът и на кого принадлежи по право — унесено предположи тя. — Така е. Това е нишката. Татко иска да върне диаманта на Катерина.

— И как по-точно? Тя не е ли умряла преди няколко века? Гробът й ли ще разкопае?

— Не ми се вярва, но не бива да се отнасяме несериозно. Според мен обаче скъпоценният камък вероятно си има друго място или друг собственик. Поне ще ограничим нашите проучвания до Катерина. Може би в някоя от флорентинските библиотеки ще открия повече сведения. Навярно тук ще се намерят старинни писма, текстове. Ако диамантът се е предавал по линия на майка ми, това обяснява защо баща ми смята Виторио за крадец.

— Бил е женен за майка ти. Трудно ще мине за крадец.

— Вярно е, но за баща ми няма значение, ако е преценил, че диамантът по закон се полага на друг. Каза, че Виторио е пратил камъка при мен, за да се отърве от проклятието. Ето защо е избрал „Бъркли“, а Кенсингтънови настояха аз да го нося на приема — каза тя, прибавяйки парченца към пъзела. — Виторио е изразил желание диамантът да бъде показан от манекенка — от мен. Нима си е въобразявал, че имам магическа власт над диаманта? — И в момента си спомни странното парещо усещане, което я прониза, когато камъкът докосна кожата й.

— Не зная. Също така ми е чудно откъде е бил толкова сигурен, че не подозираш нищо за майка си или за диаманта, или за проклятието? Защо е решил, че баща ти нищо не ти е казал?

— Така е — промълви тя.

Дали двамата мъже не бяха сключили някакъв договор? Сърцето й се сви при тази мисъл. С какво право са крили от нея истината за раждането й?

— А синовете на Виторио? — попита Джей Ти. — Те нямат ли власт над проклятието. Кръвта на Изабела тече и в техните вени.

— Навярно диамантът се е предавал от майка на дъщеря.

Джей Ти вдигна вежда.

— Звучи ми като фокус-мокус. Наистина ли вярваш в проклятия?

— Не пренебрегвам напълно подобна вероятност — отговори уклончиво тя. — Изследвала съм много скъпоценности. Около тях са се случвали неочаквани нещастия. Имам си едно наум. Но трябва пак да отидем у Бенедети. Обзалагам се, че на Мария й е известно доста повече за диаманта, проклятието и майка ми. Каза ми, че е била с Изабела от раждането й. Останала е при Виторио даже след смъртта на майка ми. Ако има някой, който да знае тайните в тази къща, това е Мария.

— Утре отиваме.

— А тази вечер? Мислех си, че си човек с определена задача.

— По-скоро изморен човек — призна той, усмихвайки се едва-едва. — Освен това предпочитам преди това да обмисля план за нападение.

— Наистина. Тези два дни бяха безкрайни. — Засвири оркестър и към близкия дансинг се отправиха двойки. Музиката беше нежна, мамеща, романтична. Не се сдържа и неочаквано попита: — Искаш ли да танцуваме?

Джей Ти едва ли щеше да изглежда по-смаян, ако го беше помолила да се хвърли от някоя скала.

— Да танцуваме ли? Не зная как се танцува.

— Това не е танго. Прегръщаш ме и леко се полюляваме.

— Ще те настъпя.

— Ще рискувам.

— Сигурна ли си, че искаш?

— Да, представи си. — Смущението, изписано на лицето му, я разсмя. Но тя знаеше как да повдигне духа му. Наведе се към него и каза тихичко: — Приеми го като любовна игра.

— Готово, давам ти кредит, но после ще си го поискам, съгласна ли си?

— Ще ти го върна с лихвите.

* * *

Както стана ясно по-късно, той не пожела да се възползва от предварителните ласки, въпреки че тя беше склонна да ги прескочи. Любовният акт с Кристина не беше нещо, което да претупа на бърза ръка. Когато се върнаха в хотела, Джей Ти започна бавно да я разсъблича, а горещото й желание да направи същото, го накара да се усмихне, но той я спря. Харесваше му, че не се преструва на недостъпна и помежду им няма лицемерие. В ресторанта не намери думите, които тя очакваше, нито пък й каза какво означава за него, но тази нощ щеше да й го покаже.

Свали блузката й и разкопча сутиена отпред, бавно го разтвори и застина за миг, за да попие с поглед гърдите й. Докосна нежно връхчетата и почувства как тя потръпва от удоволствие. Плъзна ръцете си към корема й, разкопча панталоните и ги свлече, очертавайки с милувка формите й. Обожаваше ги — закръглени, нежни, прилягащи идеално към неговите. После я освободи от последното парченце дантела. Обходи с ръка всяка гънка между бедрата в унес от начина, по който тя нашепваше името му, галеше гърдите си в неговите и се притискаше към възбудените му слабини.

Очерта с пръсти устните й и ги целуна. Усети нарастващото напрежение в тялото й. Искаше то да стане изгарящо, мъчително, за да се превърне всяка целувка нежност и всеки миг в нещо незабравимо. Плъзна устни към гърдите й, подразни връхчетата с език, докато тя не закрещя името му.

Започна да го съблича, този път още по-нетърпеливо и той не я спря, нито й попречи да го гали и докосва.

Не разбра как се озоваха в леглото, как е взел кондом и как Кристина се намери върху него с въздишка на огромно удоволствие.

Ако знаеше, че един танц ще предизвика това, отдавна щеше да започне да танцува.