Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (12)

Единайсета глава

„Колко е сладък успехът“ — мислеше си Евън, наслаждавайки се на мига. Обичаше да краде пред очите на многолюдна тълпа, негова запазена марка. Останалите го зяпаха от разстояние не повече от три крачки, когато открадна диаманта. В последвалата бъркотия никой не се усъмни в него, нито пък го обвини, че е крадец. Нямаше как, той подсигури уликите, които отвеждаха подозренията към Кристина и баща й Маркъс Алберти. Задейства своя план преди седмици, погрижи се да няма нито един пропуск в подробностите и днес резултатът беше налице.

Докато се качваше с асансьора към апартамента на жената на покрива на трийсет и пет етажната сграда, обмисляше следващите си действия. Тя си въобразяваше, че ще сложи ръка на диаманта срещу сума в брой, както му бе обещала. Така се споразумяха в началото. Тогава не искаше камъка. Не му беше необходима крадена скъпоценност, която трудно можеше да се продаде, докато парите винаги бяха добре дошли, без да споменава тръпката при кражбата, самочувствието, че е направил нещо, което никой друг не би могъл. Цялата врява погъделичка много приятно сетивата му.

Но сега в главата му се зароди друг план. Много повече искаше да достави радост на една друга жена, отколкото на тази, която го очакваше.

Тя отвори вратата, лицето й гореше от нетърпение. Очите й горяха, ръката й трепереше, когато го дръпна вътре.

— Къде е? — попита. — Закъсня. Трябваше да дойдеш преди трийсет минути.

— Толкова нетърпелива винаги — провлече той. Пъхна ръка дълбоко в джоба си и извади колието. Жената посегна да го вземе, но той го отдръпна от алчната й ръка. — Не бързай толкова. Къде са ми парите?

— В гостната.

Той я последва в съседната стая. Завесите бяха спуснати. Нямаше съмнение, че прислужницата й е освободена за днес. Бяха сами.

— Искам да видя диаманта — каза тя. — Дай ми го.

Евън видя сребърна кутия върху малката масичка.

Отиде и я отвори. Пачки с банкноти погалиха очите му.

— Много добре.

Подаде й диаманта. Тя седна в края на дивана и взе бижутерска лупа. Погледна през увеличителната леща с опитно око. Той се намръщи.

— Какво правиш?

— На теб на какво ти прилича?

— Ти пък откъде знаеш как да проверяваш диамант?

— Леля ми работи в бижутериен магазин, забрави ли? — Въртеше камъка срещу светлината. — Не е тук — изрече внезапно тя с писклив глас. Обърна се към него и на мястото на пламъка в очите й се разгоря лудост. — Няма го. Къде е?

— За какво говориш?

— Трябва да се вижда сърце в камъка — сърцето на Медичите. Заразглежда отново диаманта и заклати глава. — Няма го. Не е същият. Този не е истинският диамант. Къде скри другия? — Скочи на крака, размахвайки скъпоценния камък. — Това е копие.

Беше полудяла от гняв.

— Няма начин. Откраднах диаманта десет секунди преди да го вкарат в залата.

— Значи си го подменил.

— Не съм. — Обвиненията й още не стигаха до ума му.

— Някой го е направил. Мамка му, Евън, извозили са те! Донесъл си ми фалшивия, тъпо копеле!

Оскърблението й се вряза в съзнанието му. И тогава прозвуча не нейният, а гласът на майка му, която непрекъснато му повтаряше какво некадърно лайно е, и как искаше да умре.

— Млъкни! — изкрещя той.

Тя не слушаше. Никога не слушаше. Само говореше и говореше. Вдигна ръка и го удари през лицето.

Плесницата го заслепи от ярост. Как си позволяваше да му говори така? Защо не млъкнеше? Тя вдигна отново ръка. Той я сграбчи за раменете и я разтърси, но тя продължи да говори, да му натяква, че се е издънил. Това не можеше да понесе. Стисна я за врата. Тя издаваше хрипове в усилието си да вдиша и звукът съвсем го подлуди.

— Млъкни! — изкрещя отново, като я стискаше все повече и повече. Очите й се изцъклиха, когато най-после осъзна какво става, задушаваше се… и после притихна, склопи очи, тялото й се смъкна от ръцете му и тупна глухо на земята.

Взира се дълго в нея. После взе диаманта от ръката й. Сърцето му забави ритъма си, когато съзнанието му се проясни.

Налагаше се промяна на плана. Щеше да изглежда като грабеж с фатален изход. Прибрала се е през деня. Била е сама. Някой се е промъкнал в апартамента.

Внимателно и бавно свърши всичко необходимо. После взе кутията с парите, хвърли един последен поглед, за да се увери, че не е оставил следа за присъствието си.

След като излезе от сградата, се качи в колата и сложи ръце на кормилото. Загледа се в тях, но видя как я души.

Тя го подтикна. На него не му остана друг избор. Тя трябваше да млъкне. Заслужи си го.

А сега беше време да довърши и останалото. По-добър от него нямаше. Умът му като компютър подреждаше фактите. Някой беше откраднал диаманта преди него. Беше го подменил. Само двама души бяха способни на подобно нещо — Кристина Алберти и баща й Маркъс. Изводът го изгори отвътре. Нямаше да им остави победата. Играта не беше приключила.

Щеше да намери диаманта и да си го вземе. Нямаше да подари на своята Джени фалшификат. Тя заслужаваше само истински неща.

Щеше да бъде неин, а тя негова.

— Скоро — промълви той, — много скоро.

* * *

Кристина сновеше напред-назад в хотелската стая на Джей Ти. Никога не я беше виждал толкова изнервена, даже когато Евън ги вкара в капана в „Къщата на изненадите“. Явно измяната на баща й я беше засегнала дълбоко. Знаеше, че няма думи за утеха, така че си мълчеше. Сама трябваше да осмисли чувствата си към баща си. Междувременно имаха много по-сериозен проблем.

— Защо не седнеш? Отпусни се — предложи той.

— И как да стане? Полицаите могат да почукат всеки миг на вратата. Всички знаят, че излязохме заедно от „Бъркли“. След къщата на баща ми и моя апартамент ще ме търсят при теб в хотела.

— Затова няма да се бавим. Искам само да си взема някои неща. После ще те оставя на сигурно място и ще се върна в „Бъркли“.

— Как ще се връщаш! — разтревожи се тя. — Ще те разпитват за мен.

— Точно така и аз съм длъжен да им дам отговор. Ще им кажа, че си избягала, когато съм се разсеял за малко. Преди всичко не съм знаел, че си заподозряна, когато те изведох, и затова не съм те наблюдавал строго. Ще ги уверя, че не зная къде си. В противен случай няма да науча нищо. Трябва да разберем как те е насадил Евън.

Тя го погледна изумено:

— Нима ще излъжеш заради мен? Защо? Ще си навлечеш неприятности.

Вече си ги бе навлякъл и те се дължаха главно на чувствата й към нея, както и на факта, че нарушаваше закона и щеше да го наруши пак по тази причина. Но не искаше излишни разговори, затова само сви рамене и взе да прибира дрехите си в сак.

— Остави на мен тази грижа. Къде мога да те отведа, за да си в безопасност? Имаш ли приятели наблизо?

Тя се позамисли със свити вежди.

— Не искам да замесвам никого. Сетих се — каза изведнъж. — В библиотеката. Идеално е, тихо, ще се настаня в читалнята по история. Никой няма да ме търси там, а пък аз ще прочета нещо за този диамант. В писмото баща ми пише, че ще го върне, където му е мястото. Ще се опитам да открия кое е това място.

— Трудно ли е?

— Не зная, но поне ще се занимавам с нещо полезно и няма да бездействам. Неприятно ми е, когато се чувствам толкова безсилна и се надявам само на чуждото благоволение. Последния път се заклех това повече да не случва. Наистина мразя баща си, че ми причинява това.

— Но същевременно го обичаш. Това е най-тежкото, нали?

Видя как очите й се напълниха със сълзи и едва се сдържа да не я прегърне. Ако я усетеше до себе си, сигурно нямаше да му даде сърце да я остави.

— Да, най-тежкото е. — Тя се обърна към прозореца и се загледа надолу към града.

Той отвори гардеробите, награби дрехите си и ги хвърли накуп в сака, после прибра и лаптопа. За няколко минути беше готов за тръгване. Отвори вратата, огледа бързо коридора и направи знак на Кристина да го последва. Стигнаха до подземния гараж без произшествия. Дотук — добре.

След малко остави Кристина пред Градската библиотека на Сан Франциско. Изпрати я с поглед, изчака, за да провери дали не я следи някой. Този път за щастие беше крачка пред Евън. Може би още не беше разбрал, че диамантът е фалшив. Всъщност можеше и никога да не разбере. Той беше мошеник, а не специалист по скъпоценности. Но все пак щеше да се опита да го продаде и тогава щеше да настъпи адска врява.

* * *

Когато Джей Ти пристигна, пред „Бъркли“ имаше много новинарски коли. Репортерите се готвеха за вечерните предавания. Бяха изминали два часа, откакто измъкна Кристина от сградата, и сега аукционната къща беше празна. На рецепцията във фоайето имаше една служителка, която си пиеше кафето. Познаваше я. Казваше се Елизабет.

Тя го поздрави с уморена усмивка.

— Ама че ден! — започна тя. — Някакви вести за нашия крадец?

Той поклати глава.

— Поне аз не зная. Местните ченгета още ли са тук?

— Мисля, че си отидоха преди малко, останаха само журналистите. Те нахалстват, но няма кой да им отговори. Кенсингтънови са насрочили пресконференция за пет часа. Не мога да си представя какво ще кажат? А ти?

Забеляза любопитния й поглед и поклати глава. Тя навярно знаеше повече за намеренията на Кенсингтънови.

— Съжалявам. Между другото, беше ли на рецепцията, когато дойде заповедта да се заключат вратите?

Елизабет закима енергично.

— Бях. Смаях се. Преди никога не сме имали такова напрежение при търг.

— А забеляза ли някой да излиза точно преди да заключат вратите?

— Не съм забелязала. Вече го казах на полицаите. Тогава тук беше пълно с народ. В залата нямаше места и за правостоящи, затова доста хора наблюдаваха търга по монитора — обясни и посочи екрана, висящ от тавана в другия край на фоайето.

— Благодаря ти. Къде е господин Кинър?

— В съвещателната зала на третия етаж с Кенсингтънови. Поръчаха никой да не ги безпокои, но съм сигурна, че това не се отнася до теб.

Джей Ти се съмняваше, че е особено желан, но само се усмихна и се запъти към стълбището.

Когато наближи залата за съвещания, видя Алексис, която изглеждаше напълно съсипана. Силвия Дейвис седеше до нея и си водеше бележки. В другия край на масата беше Джеръми Кенсингтън. Лицето му бе леденостудено и абсолютно безизразно, но Джей Ти подозираше, че чувстваше нажежената атмосфера. Освен кражбата на диаманта имаше и други проблеми, в това число смъртта на Дейвид Падлински и връзката му с Алексис. Случиха се много неща през изминалите петнайсетина часа, след като вдигнаха чашите с шампанско за успеха на търга. Очакваха този да бъде най-забележителният им ден. И беше забележителен наистина, но не както се надяваха.

Разговорът прекъсна, когато Джей Ти влезе, а очите на всички се насочиха към него с едно-единствено чувство — гняв.

— Къде, мамка му, се покри и къде е Кристина? — попита Кинър.

— Опитвах се да я открия — излъга Джей Ти. — Не знаех, че имате подозрения, докато не получих съобщението ви, а вече се бяхме разделили. Вместо да се връщам веднага тук, реших първо да я потърся в къщата на баща й и в нейния апартамент.

— А защо изобщо й помогнахте да излезе? — попита Алексис. — Чухте ме, когато казах на Кристина, че имам съобщение от баща й на гласовата си поща. Не се ли запитахте защо трябва да излезе веднага след кражбата?

— Не, не се запитах, защото тя стоеше точно до мен, когато диамантът изчезна. Всички ни видяха в онази стая. Кристина не е откраднала този диамант. Освен това наблюдавах лично как я претърси пазачът.

— Къде отидохте? — попита Ръсел. — Защо се изниза, вместо да ни помогнеш да разберем какво се е случило?

— Стори ми се, че видях мъжа, когото издирвам, Евън Чедуик — отговори той. — Помислих, че се е измъкнал, преди да се усетим.

— Това е невъзможно, заключихме почти веднага.

— „Почти“ е ключовата дума. В тези няколко минути, когато цареше хаос, крадецът е излязъл от сградата.

— Не, не вярвам — поклати убедено глава Ръсел. — Охранителите веднага заеха места до вратите.

— Добре, но щом не сте намерили диаманта, а всички са си отишли, освен вас четиримата и служителката на рецепцията, тогава все някой е избягал с него.

— В сградата има още хора — намеси се Силвия неспокойно.

— Надявам се, че никой няма да излезе, без да претърсите вещите му.

Джей Ти знаеше, че забива нож в гърба на Ръсел, но можеше да се възползва от разсейване на вниманието не по-зле от Евън.

— Зная задълженията си — сопна се началникът на охраната. — И тези, които останаха, не ме притесняват. Притеснява ме лицето, което липсва — Кристина Алберти. Къде отиде тя, след като напуснахте сградата?

— Огледахме заедно паркинга. Помислих си, че ще може да разпознае Евън в лицето на служител, назначен през последните няколко месеца. За съжаление повече не видях въпросния мъж.

— Нима? Каква изненада! — рече подигравателно Ръсел. — Така значи, изгубваш твоя съмнителен тип и отмъкваш главния ни заподозрян. Да не би да си в комбина с нея, Макинтайър?

Джей Ти не трепна пред обвинителния поглед на Кинър.

— Не си въобразявай, че ще си измиеш ръцете с мен. Ти си шеф на охраната, както сам подчерта много пъти. Твое задължение беше да опазиш този диамант, не мое. Аз само се опитвах да помогна.

— Или да пречиш.

Джей Ти вдигна рамене. Не му пукаше особено за мнението на Кинър.

— Имате ли други доказателства за вината на бащата на Кристина, освен някакво анонимно съобщение…

— Имейл в нейния компютър — прекъсна го Алексис. — А Дейвид ми каза, че… — Тя млъкна изведнъж, хвърляйки поглед към съпруга си.

— Защо не си затваряш устата, Алексис? — обади се Джеръми с досада в гласа, в позата и в жеста, с който стана и излезе от залата, без да погледне някого от тях.

— Дейвид ли ви го каза? — настоя Джей Ти, докато Алексис гледаше след съпруга си, като че ли повече никога нямаше да го види.

Силвия я потупа по ръката.

— Ако много ти дотежа…

— Не. — Алексис въздъхна дълбоко и продължи: — Дейвид ми каза, че според него Кристина е действала необичайно, когато е изследвала диаманта. Също така ми каза, че бащата на Кристина му се е обаждал и Дейвид се зачудил дали Маркъс Алберти не е хвърлил око на диаманта.

Последното разкритие изненада Джей Ти.

— Дейвид е говорил с бащата на Кристина ли?

— Точно така и господин Алберти му задал много въпроси за диаманта. — Погледът й се изпълни с тревога. — Как мислите, автомобилната злополука свързана ли е с онова, което Дейвид е знаел? О, Господи! — изхълца тя. — Според вас възможно ли е Кристина да го е блъснала?

— Тя очевидно не го харесваше много — намеси се Силвия. — На вечерята у вас, Алексис, те през цялото време спориха, нали, господин Макинтайър?

— Не бих казал, че са спорили — рече Джей Ти, като никак не му хареса начинът, по който се стягаше примката около врата на Кристина. — Всъщност аз бях свидетел на инцидента снощи. Пристигнах току-що, когато блъснаха Дейвид. Кристина не е карала колата.

— Твърдеше, че не си видял каква е колата или шофьора — напомни му Ръсел.

— Не съм, но отведох Кристина до тях. Не е имала време да се качи на своята кола и да ме изпревари дотук. — Откъде му дойде хладнокръвието за всичките лъжи, които изрече. — Известно ми е, че Дейвид ви се е обаждал в секундата, преди да го блъснат. — Обърна се към Алексис: — Проверих телефона. Последният номер, с който е говорил, е вашият.

— Току-що ви казах защо ми се обади. Ставаше въпрос за Кристина.

Джей Ти се взираше в лицето на Алексис. Тя отвърна поглед, сякаш се страхуваше от онова, което би видял. Той не й повярва. Имаше и нещо друго. Съпругът й нямаше да напусне демонстративно стаята без основателна причина.

— Стори ми се странно, че Дейвид беше поканен на приема у вас. Той беше само асистент на половин работен ден, студент дипломант, така че присъствието му във вашето общество беше необяснимо.

— Дейвид много ни помогна вчера, когато Кристина отсъстваше. Още едно странно изчезване, бих добавила — надменно изрече Алексис. — Реших, че Дейвид ще ми бъде полезен, ако гостите се поинтересуват от диаманта. Аз не съм обвиняема, за да ме разпитвате. Трябва да открием Кристина. Тя има много да обяснява.

— От полицията проверяват нейния апартамент и къщата на баща й — обади се Кинър и хвърли замислен поглед на Джей Ти. — Надявам се, че можем да разчитаме на твоята помощ.

— Естествено. Но първо искам да прегледам записите от камерите в работната стая. За разлика от вас аз се съмнявам в личността на крадеца. Още в началото ви казах, че мъжът, когото преследвам, има намерение да открадне диаманта. Знаех, че е наоколо. Остави ми дори бележка. Сега диамантът го няма. Не отхвърлям възможността той да го е откраднал и да е подхвърлил лъжлива улика чрез компютъра на Кристина, за да злепостави нея и баща й.

— Продължавате да говорите за този тайнствен мъж — намръщи се Алексис, — но никой от нас не знае кого имате предвид.

— Защото се е престорил на човек, когото познавате и на когото имате доверие.

— Познавам всичките си служители — каза Алексис. — Невъзможно е да се излъжа.

— Сигурно е така, но аз все пак настоявам да прегледам записа.

— Тъкмо го гледахме — съобщи Кинър.

Натисна копчето и мониторът в ъгъла на залата светна.

Известно време внимателно гледаха записа. Събитията се разиграваха точно както си ги спомняше Джей Ти. Четиримата мъже стояха около диаманта — Ръсел, Луиджи, Джеръми и Стефано. Стефано взе колието и го постави на подложката, а нея премести върху въртящия се статив. После се пресегна да натисне копчето, за да го изпрати в залата.

Тялото му закриваше подложката, осъзна Джей Ти. Виждаше се само широкият гръб на Стефано.

— Къде е той? — попита рязко. — Къде е Бенедети?

Ръсел примигна.

— Не знам. Отдавна не съм го виждал.

— Изненадан съм, че не е тук да вдига шум до небето. А Мурано къде е? Къде са италианските колеги?

— Господин Мурано говореше по телефона в стаята на охранителите — отговори Алексис. — Защо? Какво ви хрумна?

— Гърбът на Бенедети препречва изгледа от камерата — обясни Джей Ти.

— Е, и? — попита Кинър и обезсърчено махна с ръка.

— Господин Бенедети е собственик на диаманта. Няма да го краде от себе си.

Агентът усети внезапна възбуда, щом парченцата от пъзела взеха да се наместват.

— И защо не? Диамантът е застрахован.

— Да, но… — Алексис млъкна объркано. — Не, това е безумна идея. Господин Бенедети не би постъпил така. Семейството му е много уважавано в Италия. Името им е почтено. Ще спечелят много повече от продажбата, отколкото от застраховката.

— Не и ако приберат застраховката, и задържат диаманта — отбеляза Джей Ти.

— По всяка вероятност повече никога няма да могат да го продадат. Ще бъде в списъка на крадените скъпоценности — възрази Алексис. — Ако го открият у тях, много ще загазят. На грешна следа сте.

— Не съм съгласен. Бенедети последен е пипал диаманта.

— И за разлика от Маркъс Алберти е достоен човек. — Алексис се изправи. — Имам работа преди конференцията. Ръсел, обади ми се, щом намериш Кристина. Тя и баща й са откраднали диаманта. Сигурна съм. — Погледна Джей Ти настойчиво и излезе. Силвия я последва.

Джей Ти се обърна към Ръсел:

— Къде е отседнал Бенедети?

— В хотел „Кристмоър“. — Почеса се по страната.

— Да си призная, тази възможност не ми е минавала през ума.

— А би трябвало. Ами Мурано в кой хотел е?

— „Бест Уестърн“, през две улици оттук.

— Благодаря. Ще проверим, за да ги изключим от списъка на заподозрените.

— Добре. Ще свърша тази работа, но да ти кажа честно, мисля, че се опитваш да насочиш вниманието към някой друг. Да не си хлътнал по Кристина? Тя, изглежда, те завъртя на малкия си пръст или на някоя друга част от тялото си. Предупреждавам те, Макинтайър, ако й помогнеш да избяга с този диамант, ще направя всичко възможно да загубиш работата си.

След като изрече заплахата, Ръсел излезе. Джей Ти превъртя още веднъж записа.

Когато стативът се завъртя, Бенедети се отдръпна със самодоволна усмивка. В тази усмивка имаше нещо, което го подразни. Отговорът го връхлетя като товарен влак.

Нима Стефано беше Евън?

Сърцето му се разтуптя. Беше разговарял със Стефано Бенедети. Щеше да разбере, ако беше Евън. Образът на Стефано се завъртя пред очите му — мургава кожа, тъмнокафяви очи, италиански акцент. Джени каза, че бил със скиорска шапка, когато отишъл да я види, очевидно, за да прикрие косата си. Другото сигурно е постигнал с грим, контактни лещи и италиански акцент.

И все пак, ако Бенедети е бил Евън, нямаше ли шефът на италианската охрана да разбере, че е измамник? Нямаше ли двамата да разговарят на италиански? Нещо не се връзваше.

Джей Ти се напрегна. Стефано Бенедети последен пипна диаманта. Гърбът му се изпречи пред камерите. Могъл е да вземе колието, преди да се отдръпне с тази самодоволна усмивка. Въртящият се постамент повече не се виждаше. Всички бяха зяпнали монитора, за да видят реакцията на тълпата, когато се покаже диамантът.

Когато нанизът от бонбони се изпречи пред погледите, Стефано го взе. Ръсел се разкрещя по станцията да заключат вратите. Всички се разтичаха. А къде отиде самият Стефано?

Джей Ти прегледа записа, но никъде не беше документирано излизането на италианеца от работната стая. Големият въпрос бе дали Стефано е напуснал „Бъркли“, без да бъде претърсен. Собственикът на диаманта беше той — жертва, а не извършител. Или поне всички така мислеха.

Страхотен замисъл. Евън още веднъж изигра перфектна игра.

По-скоро почти перфектна.

Защото бащата на Кристина откраднал колието преди два дни и за Евън е останало фалшивото. Каква ирония! Измамникът е бил измамен от човека, когото е натопил за кражбата. Джей Ти не сдържа усмивката си. Но както и да е, в края на краищата диамантът се изгуби и всичко се стовари върху главата на Кристина. Никой в „Бъркли“ не искаше да повярва в съществуването на злодей, когото не е виждал. Много по-лесно беше да обвинят Маркъс Алберти.

Макинтайър изключи монитора. Почувства се по-енергичен, като човек с цел. Трябваше да проучи Бенедети и Мурано. Или Мурано е бил в играта, или Евън е заблудил и него. Ако Евън е играл роля, къде беше истинският Стефано Бенедети?