Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (10)

Девета глава

— Какво иска този?

— Чувам те, Кристина — каза Евън. — Защо не ме попиташ онова, което аз искам: какво правя тук?

— Откъде ме познаваш? — не обърна внимание на думите му тя. — Не съм се запознавала с теб.

— Разбира се, че ме познаваш. Но не си го знаела. Всъщност си прекарахме доста добре известно време заедно.

Джей Ти сграбчи дръжката на вратата и я задърпа с все сила. Но топката остана в ръцете му, а смехът стана още по-гръмогласен. Явно Евън беше развъртял само винтовете на бравата и вратата остана заключена. Джей Ти се наведе и надникна през ключалката. Видя само края на сако, нищо повече.

— Мамка му, Евън, каква шибана история си намислил?

— Намислих да си устроим малък купон с изненади в „Къщата на изненадите“. Бях предвидил да сме само с Кристина. Не знаех, че ще се включиш в играта и ти, Джей Ти. Колкото повече, толкова по-добре, така казвам винаги.

Гласът му звучеше неестествено и безплътно, сякаш идваше от високоговорител или изпод вода. Джей Ти осъзна, че се старае да преправи гласа си. Защо? Дали не се опасяваше, че ще им се стори познат, глас на човек, с когото са разговаряли през последните няколко дни.

— Какво целиш? — попита го. — Сигурен съм, че си скроил някакъв план.

— Разбира се, че съм скроил. Това е моя грижа, а твоята е да го разгадаеш.

— Престани с твоите игри.

— И защо да престана? Обожавам игрите. Едно време и ти си падаше по тях, Джей Ти. Беше мъжагата на университета — футболна звезда. Никой не можеше да ти излезе насреща, освен някой по-добър от теб… например аз. Нито веднъж не ме усети кога идвам, нали?

Джей Ти ненавиждаше самодоволния тон на Евън, неговото упорство да му припомня как му се изплъзва вече толкова години. Почувства желание да смачка мутрата му, да го налага, докато не започне да кърви и не умре. Подобен гняв не беше изпитвал към друг човек през живота си. Но нямаше да му достави удоволствието да злорадства.

— Забави темпото, Джей Ти. Баща ти щеше да бъде много недоволен от играта ти напоследък… и много разочарован от твоята посредственост на финала. Издъни се, Джей Ти. И двамата го знаем. — Повече никога, няма да хванеш топката. Повече никога няма да спечелиш игра. Изпадна от класацията. Ти си загубеняк.

— Ще те тикна зад решетките — рече Джей Ти. — Ще видиш кой ще спечели най-накрая.

— Няма да имаш този късмет. — Евън отново се изкикоти. — Страшно бих искал да поостана и да си побъбрим, но ме чака работа. Денят е много важен, разбираш, нали?

— Почакай — прекъсна го Кристина. — Как записа гласа на баща ми? Как подправи почерка му? Какво направи с него? Къде е той?

— О, твоят баща — Маркъс Алберти, много интересен човек — може да се каже, че го харесвам. Жалко наистина.

— Кое е жалко? — уплашено извика тя.

Джей Ти й даде знак с глава. Искаше да й подскаже да не повдига повече самочувствието на Евън, тъй като нищо не го радваше така, както съзнанието, че някой се страхува от него.

— Кое е жалко? — повтори тя с отчаяние.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Евън си беше отишъл.

Джей Ти стовари юмрук върху вратата. Остра болка прониза ръката му от китката до рамото, но пък до известна степен освободи тялото му от напрежението.

— Отиде си — промълви Кристина потресена. — Изостави ни.

Беше пребледняла и цялата трепереше. Джей Ти я привлече в прегръдките си. Беше вцепенена и безжизнена.

— Няма нищо — занарежда той успокоително. — Ще се оправим.

Тя поклати глава.

— Едва ли. Подредил е всичко до съвършенство. Господи! Какво е направил с баща ми?

— Вероятно нищо — продължи да я успокоява той.

— Не ми прозвуча като нищо. Записал е гласа на баща ми. И за миг не се усъмних, че бележката не е от него.

— Евън е изключително интелигентен. Но само защото е записал гласа му и е подправил почерка му, не значи, че го е убил.

— Ако не е, къде е тогава? И къде смята, че съм аз? — Кристина се отскубна от ръцете на Джей Ти и нервно започна да обикаля из помещението. — Трябва да се измъкнем оттук. — Закова се рязко на място. — Мобилният ми телефон — сети се тя и бръкна в чантата си. Опита се да набере номер и сви вежди. — Няма сигнал.

— Естествено — обясни й той. — Евън е проверил предварително всички подробности.

— И какво ще правим?

Само ако имаше отговор! Тя го гледаше с такава надежда за спасение за себе си и баща си и той от все сърце го желаеше. Обикаляше неспокойно стаята и като опипваше краищата на всяко огледало, търсеше прикрит изход или галерия. Наистина ли имаше само един вход?

— Някаква идея ли ти хрумна? — попита Кристина.

— Да, търся друга врата.

— Ще ти помогна. По-добре да върша нещо.

Тя се зае със срещуположната стена. Десетина минути не размениха нито дума. През това време претърсиха всеки сантиметър от малката стая. Пресрещнаха се, Джей Ти взе ръцете й и се вгледа в очите й.

— Съжалявам, Кристина, но мисля, че ще останем тук, докато някой не ни открие.

— Което може да се окаже много дълго. Кой знае кога ще дойдат работниците.

Тя пусна ръцете му, обви ръце около врата му и притисна лицето си към гърдите му. Джей Ти я прегърна силно, но се съмняваше, че само това ще я успокои.

— Поне сме заедно — промълви тя. — Ако не беше ме проследил, щях да бъда съвсем сама. Навикът ти да си пъхаш носа в чужди работи този път беше полезен.

Той се усмихна и я погали по косата. Малко по малко се съвземаше. Положително не беше жена, която се отчайваше. Харесваше му нейният темперамент.

— Да те следи човек, се оказва винаги интересно.

Тя се отдръпна от него и седна на земята до вратата. Той се настани до нея и изведнъж се почувства изморен. През нощта бяха спали най-много час-два. Не се оплакваше, само отбелязваше. Сложи ръка на коляното й. Тя носеше строг светлокафяв костюм с къса пола. Плъзна ръка по бедрото й. Тя я отблъсна.

— Какво те прихваща?

— Запълвам си времето — подсмихна се той.

Тя се ококори.

— Как ти идва наум… точно сега?

— Тъмно е, сами сме… само огледалата са малко извратени.

— Криви огледала. Ако се видя в тях гола, сигурно няма да се разсъблека до края на живота си.

— Е, това не бива да се допуска — успокои я той.

— Тогава си махни ръцете.

Джей Ти вдигна дръжката на вратата от пода.

— Погледни, няма винтове. Предполагам, че Евън ги е свалил, когато е пускал касетата.

Изправи се и пъхна пръст в дупката, като се опитваше безуспешно да напипа механизма. Отстъпи няколко крачки и с все сила се стовари върху вратата. Тя се разтресе, но не се отвори.

— Ще се нараниш — отбеляза Кристина.

— Не мога да седя със скръстени ръце.

Атакува вратата отново и отново, охкайки при всеки удар, и всеки път ругатните му ставаха все по-цветисти. За съжаление, освен натъртвания друго не постигна.

Най-после се отказа. Погледна Кристина. Тя потупа мястото до себе си. Джей Ти седна неохотно.

— Сега по-добре ли е? — попита тя.

— Не.

Огледа стаята. Все трябваше да има нещо, с което да разбие вратата. Огледалата бяха от фино стъкло с тънки алуминиеви рамки. За нищо не можеха да послужат.

— Чудя се какво ли става в „Бъркли“ — промърмори Кристина. — Сигурно ме търсят. Толкова много работа имам преди търга. Алексис вероятно ще ме уволни.

— Алексис сега си има по-сериозни главоболия. Предполагам, че полицаите ще я разпитват за смъртта на Дейвид.

Тя се стресна.

— О, боже, почти забравих! Дейвид е мъртъв. Толкова много неща се случиха за двайсет и четири часа, че вече се обърквам. Според теб Евън ли блъсна Дейвид?

— Не бих го изключил, но мисля, че заподозрените са други.

Погледна го любопитно.

— Кои?

— Джеръми или Алексис. Казах ли ти, че Дейвид е разговарял по телефона с Алексис, преди да го убият.

— Не, не си ми казал. Спомням си, че провери неговия телефон, но не ми каза какво откри.

— Не съм ли? Сигурно защото избяга и не успях да ти кажа.

— Да не говорим за това — въздъхна тя. — Не бях на себе си, така че разкажи по-нататък. Дейвид и Алексис са имали връзка, така ли?

— Не зная. Явно са разговаряли точно преди да го убият. Нямах време да разследвам повече. Предадох мобилния телефон на полицаите и те сигурно ще разпитват Алексис, ако вече не са го направили.

— Ако Алексис и Дейвид са имали връзка, тогава е ясно защо Дейвид беше на приема — продума замислено Кристина.

— Може би са били любовници — добави Джей Ти.

— Не ми се вярва да постъпи така с Джеръми.

— Нима? Джеръми и Алексис ми направиха впечатление на странна двойка. Всъщност няма нищо странно. Тя е красива. Той има пари. Често срещана комбинация — сухо отбеляза той.

— Представи си, че още се обичат — предположи Кристина. — А дори да са безразлични вече един към друг, не виждам Джеръми да убива някого с колата си.

— Не е необходимо сам да го прави. Той е богат човек. Ще си плати за мръсната работа.

— Досещам се. Колко съдбоносни събития наведнъж — смъртта на Дейвид, продажбата на диаманта. — Обърна се към него и го погледна объркано. — Според теб злополуката свързана ли е с диаманта? Или е само случайно съвпадение в нощта преди търга?

Джей Ти се замисли.

— Не ми се струва съвпадение, но не е изключено и така да се окаже.

— По-правдоподобно е Евън да е блъснал Дейвид — каза Кристина. — Звучеше толкова призрачно. Да го бях зърнала, за да зная как изглежда. Не познах гласа му.

— Мисля, че говореше през микрофон, който променя гласа — съгласи се Джей Ти. — Сигурно се е страхувал да не познаем по гласа му за кого се представя.

Тя кимна.

— Ето защо звучеше толкова странно. А каква игра спомена?

— Футбол.

Той начерта с пръст кръгче на прашния под — чувстваше болка при думата „футбол“. Едно време беше неговата страст, но после се превърна в кошмар.

— Продължавай — подкани го Кристина.

— Не ми се говори за това.

— Хайде, Джей Ти, Евън знае, защо да не кажеш и на мен?

— Добре. Приеха ме в Калифорнийския университет с футболна стипендия. Бях защитник. Всъщност след университета ме наеха в „Ню Йорк Джетс“.

— Така ли? Значи наистина си бил много добър!

— Защо си толкова изненадана?

— Извинявай. Тогава как, за бога, си сменил футболното игрище с ФБР?

— Дълга история — отвърна той.

— Както стана ясно, имаме предостатъчно време.

Тя се настани по удобно. Очевидно очакваше разказа. Какво пък толкова? Този период от живота му беше минал отдавна.

— Добре, ще ти разкажа накратко. През втората ми година в отбора ме ритнаха и получих травма на коляното. Трябваше да се оперирам. Възстановявах се дълго. Когато най-накрая оздравях, започнах да участвам в мачове, но разбрах бързо, че нямам нито воля, нито желание. Тогава се отказах.

Замълча, припомняйки си онези дни на празнота, след като се оттегли от спорта. Беше отдал на футбола толкова много от живота си, че се почувства съвсем безпомощен. И все още го преживяваше.

— Така ли отиде във ФБР? — попита Кристина. — Странна трансформация!

— Не предприех нищо веднага. Анализирах възможностите си и се справях с разочарованието на баща ми. Най-голямата му мечта беше да бъда професионален футболист. Подготвяше ме за защитник от шестгодишен. Всеки ден след училище ме взимаше, за да тренирам с него. Беше мой треньор от дете. Присъствал е на всеки мач, в който съм участвал в гимназията, в университета и след това на собствен терен. Вярвах, че изживявам моята мечта, но когато ме контузиха, осъзнах, че е била неговата. Бях воден от желанието си да не го разочаровам. Най-хубавите ни часове заедно са били на футболното игрище. Също и най-лошите.

Въздъхна за пореден път, зачуден защо му е така лесно да разговаря с Кристина. Не беше споделял с никого своите преживявания с баща си, дори с бившата си жена, която всъщност не гореше от желание да говори за друго, освен за себе си.

Кристина го насърчи:

— Продължавай!

— Баща ми не можеше да проумее защо се отказвам да играя, след като имам още толкова много перспективи и неосъществени възможности. Отношенията ни бяха бурни, изтъкани от любов и омраза, преди Евън да се промъкне помежду ни. Знаеше, че баща ми е човекът, който най-силно ми влияе.

— Твоята ахилесова пета — каза тя. — Толкова съжалявам, Джей Ти.

— Ти нямаш никаква вина.

— И все пак ми е мъчно. Баща ти си е отишъл, без да се разберете. Не си успял да му кажеш какво чувстваш, нали?

Джей Ти поклати глава.

— И двамата бяхме много гневни. Никой от нас не чуваше другия. Както и да е, това е всичко.

— Не съвсем. Още не си ми казал как стигна от футбола до ФБР.

— Дължа го на Евън. Когато съсипа татко, ми даде сериозен мотив да потърся работа в системата. За щастие университетското ми образование беше подходящо, за да постъпя в Бюрото. След назначението ми се специализирах в измамите и започнах да следя Евън. От тогава му дишам във врата. Разрешил съм най-различни случаи. Хванал съм много лоши типове, но не и него, още не съм успял.

— Ще успееш — окуражи го тя.

— Да, ще го пипна — съгласи се той. — И за миг не се съмнявам. Ще го преследвам, без значение дали ще ми отнеме дни, месеци или години.

— Струва ми се, че с тази промяна от футболист в специален агент, нещата са се подредили добре.

— Не съвсем — измърмори той. — Когато смених работата си, жена ми се разочарова не по-малко от баща ми.

— Жена ти ли? — възкликна тя и зяпна изненадано. — Не ми каза, че си женен.

— Успокой се. Исках да кажа бившата ми жена. Запознахме се в университета. Черил се изживяваше като съпруга на професионален футболист. Аз напуснах терена, тя напусна мен. Не ни било писано. Бяхме млади и наивни, когато се оженихме. Не си давахме сметка каква глупост правим.

— Учудвам се как така се е решила да се омъжи за теб толкова млада. Не правиш впечатление на семеен тип.

— Вече съм опитал брачните прелести, затова — подчерта той. — Напразно ги превъзнасят.

— Аз нищо не мога да кажа. Пол ме заряза при първия знак за неприятности. Зная, че за мен беше по-добре да разбера навреме докъде се простира предаността му. Щом нещата позагрубяха, той се спаси.

— Такъв подлец не ти трябва.

— И на теб не ти трябва бившата ти жена, която не ми се стори особено мила, макар да съм готова да се хвана на бас, че е била секси.

Той й се ухили:

— Бях защитник, Кристина.

— И което момиче си харесвал, е било твое. Подозирам, че още се чувстваш по същия начин.

— Да не би да намекваш, че съм самонадеян?

— Не намеквам, твърдя го — разсмя се тя.

— Хей, не съм толкова лош. Пораснах малко след университета.

— Не се пали. Твоята арогантност ти придава чар.

— На това му се казва бекхенд. Ако е комплимент, за пръв път го чувам.

Тя му направи муцуна.

— Много смешно. — Вгледа се в него замислено. — Никак ли не се тревожиш, че си толкова лично заинтересуван от Евън? Твоето отношение няма ли да замъгли преценката ти?

— Не, не се притеснявам. Познавам го по-добре от всеки друг, случаят е мой. Тикнах го в затвора преди две седмици. Помислих си: „Край, свърши се.“ За нещастие успял да надхитри един неопитен полицай, взел униформата и значката му и офейкал.

— И как е станало?

— Поискал кафе. Когато полицаят се приближил, сграбчил го за врата и притиснал две определени точки. Онзи се смъкнал, без да гъкне. Няма да оставя Евън на мира. Няма да откъсна очи от него, докато не го пъхна в затвора завинаги.

— Ужасно наперен си за човек, заключен в стая с огледала — подметна тя. — Вече споменахме твоята самонадеяност.

— Ти си причината да ни хванат в капан — промърмори той. — Моето лично отношение към теб замъглява преценката ми, а не връзката ми с Евън. Проследих те, за да те пазя. Ако ми беше повярвала и ми беше казала къде отиваш, нямаше да сме тук.

— Зная. Съжалявам — добави виновно тя.

— Аз също.

— Само заради капана ли съжаляваш или и за изминалата нощ?

Той се наведе към нея, прибра кичур коса зад ухото й и прошепна:

— Нито за миг.

Обходи с език ухото й. Долови лекото й дишане, почувства как сърцето й се разтуптя заедно с неговото. Тя сложи ръка на рамото му. Джей Ти не беше сигурен дали иска да го прегърне, или да го отблъсне. За съжаление така и не разбра, тъй като някой се провикна отвън:

— Ало! Има ли хора тук?

Джей Ти скочи на крака.

— Заключени сме в стаята с огледалата — отвърна той, хвана Кристина и я изправи.

— Какво е станало с дръжката — попита мъжът.

— Измъкна се — обясни Джей Ти.

— Отдръпнете се.

След минута работникът разби вратата с лост.

— Как сте влезли? Сградата би трябвало да е заключена.

— Вратата стоеше открехната. Искахме само да хвърлим един поглед.

— Не видяхте ли табелата? Затворено е за преустройство.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Джей Ти, въпреки че вече знаеше отговора.

— Някакъв тип се обадил на шефа ми и му казал, че видял да влизат хора на строежа.

— Извиняваме се — обади се Кристина. — Не мислехме, че ще попаднем в капан. Отворих една врата и изведнъж се плъзнах напред.

— Така ли, е, не си правете повече експерименти — каза сърдито той. — Следващия път ще повикам ченгетата.

Джей Ти не му извади значката си, нито му даде обяснение. Искаше час по-скоро да се махнат от сградата. Работникът не се отдели от тях, докато не излязоха на кея. Джей Ти се зарадва на вятъра в лицето си и на възможността да спечели отново контрол в играта.

Кристина погледна часовника си.

— Вече е почти единайсет и половина. Мисля, че можем да стигнем до „Бъркли“, преди да започне наддаването за диаманта.

— Ще стигнем съвсем навреме.

— Какво означава това?

— Евън се е обадил на този работник да ни освободи. Не е имал намерение да останем заключени безкрайно, а само толкова, колкото му е било необходимо да задейства плана си. Сега вече ни иска в аукционната къща.

— Защо?

— Идва ми наум само една причина — отговори мрачно той. — За да открадне диаманта пред очите ни.

* * *

Евън влезе в залата за търгове на „Бъркли“. Разпродажбата беше започнала преди трийсет минути и нямаше нито едно празно място. Запалени колекционери стояха на групички най-отзад с бележници в едната ръка и каталози в другата. Аукционерът водеше търга от издигнат подиум с емблемата на „Бъркли“. На стената зад него на електронно табло постоянно се изписваше последната обявена цена по телефона, по интернет или от пряк участник. Отделните партиди се внасяха на специален въртящ се статив до подиума. При всяко завъртване на въпросното съоръжение възбудата в залата растеше. Наближаваше търгът за най-ценните предмети, заради които бяха дошли всички, с цел да ги видят или да ги купят.

Евън обожаваше тези моменти точно преди решителния удар. Сърцето му затуптяваше на бързи обороти, адреналинът нахлуваше в кръвта му. Чувстваше се истински жив. За пръв път, откакто беше започнал тази игра, се затрудняваше да запази хладнокръвно изражение и спокоен жест, макар винаги да беше контролирал напълно тялото, лицето и гласа си. Днес нямаше да бъде по-различно. Никога не правеше погрешен ход. Щеше да се придържа към плана си.

Докато аукционерът обявяваше скорострелно предложените цени, се замисли за Джени. Представи си как ще реагира, когато й поднесе плодовете на своя тежък труд. Прекрасните й лешникови очи щяха да се разширят от изумление. Най-после щеше да разбере, че прави всичко за нея и само за нея. Дълго бе чакал, за да бъде негова.

Тя не си даваше сметка колко тежко му бе да е далеч от нея през всичките тези години. Не разбра каква жертва направи, за да живее тя своя живот. Никога не е бил благороден или щедър, освен към нея. Но през последните месеци му стана пределно ясно, че за Джени няма живот без него. Тя не се омъжи, остана без деца. Чакаше го да се върне при нея. Само нямаше смелостта да му го каже. Сега знаеше истината и тя щеше бъде негова. Щяха да бъдат заедно. Ще я облече в най-фини тоалети, ушити специално за нея, ще я отрупа с блестящи и скъпи диаманти. Ще обиколи с нея света и ще й покаже чудеса, каквито никога не е виждала. Повече нямаше да бъде сам в своите рисковани премеждия — Джени щеше да бъде до него.

Беше време, малко остана.

Стресна се, когато вратата зад гърба му се отвори. Влезе Алексис Кенсигтън. Изглеждаше уморена, като че ли не беше мигнала цяла нощ. Подозираше, че точно това се бе случило. Знаеше, че цяла сутрин е отговаряла на въпроси за трагичната смърт на Дейвид Падлински. Евън се подсмихна. Ето че полицията му помагаше, като заангажира всички в „Бъркли“ с разследването на злополуката. Като че ли този Дейвид и Алексис бяха имали любовна връзка. Кой знае? Може би служителите, които си шушукаха на групички по коридорите и клюкарстваха, вместо да си гледат работата.

Боже, колко харесваше залисани хора! Беше много лесно да насочиш хората в друга посока. Така всички си мислеха, че събитията са низ от случайности, намеса на съдбата. Случайност или съдба не съществуваха. Обикновено се появяваше той или друг като него, някой, който се промъкваше в сенките и подреждаше играта на живота, а човекът дори не подозираше, че играе… като Кристина Алберти.

Предполагаше, че Джей Ти й е разказал своята история. Предупредил я е да внимава за него, да бъде наблюдателна, но тя не се съобрази със съветите му, когато последва указанията в анонимната бележка и се озова в безлюдната сграда. Още чуваше ужасения й глас, когато осъзна, че баща й го няма и че в стаята с огледалата е попаднала в клопка. Наслаждаваше се винаги на подигравката, а не беше ли подигравка всеки път щом Джей Ти се обърнеше, да вижда в огледалата своята безсилна, импотентна физиономия. Ах, колко е сладък понякога животът! Ако беше имал време, щеше да се позавърти там и да се позабавлява с тяхната безизходица.

Но щеше да се радва пак на удоволствието от тяхната компания, при това много скоро. Беше се погрижил за това. Какъв смях щеше да падне, когато покажеше на Кристина истинското си лице и й разкриеше кой е в действителност. Тя щеше да изпадне в шок, като разбереше, че са разговаряли очи в очи. Ще се закълне пред Джей Ти, че не е имала никаква представа и че е подлъгана. И нямаше да излъже. Беше толкова заета да тича след баща си, че не забелязваше нищо.

Телефонът в джоба му завибрира. Не се обади. Знаеше кой звъни. Нека се поизпоти малко. Трябваше да има повече вяра в него. Той никога не се проваляше и днес нямаше да го направи. След няколко часа щяха да вземат онова, което желаеха, не че тя можеше да задържи диаманта. Той имаше други планове.

Скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената.

— А сега експонат № 6 — обяви аукционерът. — Картина от Биаджо д̀Антонио — „Мадона с младенеца с пейзаж“. — Той изчака картината да се появи на статив върху въртящата се платформа. — Ето един прекрасен образец на флорентинския ренесанс. Личи влиянието на Пазелино и Фра Филипо Липи — продължи той. — Начална цена петдесет хиляди. Кой наддава пръв? — Посочи господина пред него. — Петдесет хиляди отляво. Петдесет и пет ли чух? Петдесет и пет в залата. Шейсет по телефона — не спираше да обявява наддаването. Оглеждаше зорко присъстващите, служителите, които отговаряха на телефоните, и двете жени, следящи търга по интернет. — Има ли друг? — попита той. — Край на наддаването, продадена на дамата вляво за деветдесет и две хиляди.

Думите му бяха последвани от любезни, вяли аплодисменти. После аукционерът продължи търга.

Евън провери в каталога — още шест предмета и идваше ред на диаманта. Време беше. Излезе от салона и сви по дългия коридор. На вратата в дъното имаше табела „Само за служители“. Не се поколеба да отвори и нито един от хората, покрай които мина, не му обърна внимание.