Джефри Арчър
Няма свободни места в странноприемницата

Ричард Едмистън се качи на автобуса. Чувстваше се уморен и гладен. Денят бе тежък и той мечтаеше за вечеря и вана, въпреки че не беше сигурен дали може да си позволи и двете.

Ваканцията му скоро щеше да свърши, което беше добре, защото и парите му привършваха. Всъщност, в портфейла си имаше по-малко от сто евро и обратен билет за Лондон.

Но не се оплакваше. Прекара един идиличен месец в Тоскана, макар Мелани да го заряза в последната минута преди пътуването без никакво обяснение. Щеше да се откаже да замине, но вече си беше купил билет и бе предплатил спането си в няколко малки пансиона из италианската провинция. А и от цяла година очакваше тази разходка из Северна Италия, още откакто прочете статията на Робърт Хюз в списание „Тайм“, където се казваше, че половината от световните забележителности се намират точно там. Реши окончателно да замине, след като с Мелани посетиха лекция на Джон Джулиъс Норуич в Института по изкуствата „Кортоулд“, която прочутият историк завърши с думите: „Ако имахте два живота, щяхте да искате да прекарате единия в Италия“.

В края на ваканцията си Ричард остана без пари, гладен и уморен, но разбра колко прави бяха Хюз и Норуич, след като посети Флоренция, Сан Джиминяно, Кортона, Арецо, Сиена и Лука. Във всеки един от тези градове имаше шедьоври, на които друга държава би отделила няколко страници в националните си туристически справочници, докато в италианските си бяха заслужили най-много по някоя бележка под линия.

Ричард трябваше да си тръгне за Англия на следващия ден, защото в понеделник започваше първата работа в живота си — учител по английски в голямо общообразователно училище в източната част на Лондон. Старият директор на училището, което бе завършил в Марлбъро, му бе предложил да преподава там английски на петите класове, но той не се надяваше да научи нищо ново, а само да се върне в спомените си, и да изживее пак детинството си, макар и не с ученическа униформа, а с учителска тога.

Нагласи раницата на рамото си и тръгна бавно по виещата се пътека към старинното селце Монтерки, кацнало на върха на хълма. Запази си го за най-накрая, защото в него се намираше фреска на бременната Дева Мария с два ангела от Пиеро де ла Франческа. Изкуствоведите я смятаха за една от най-хубавите творби на художника и затова в селцето се тълпяха туристи и любители на ренесансовото изкуство от цял свят.

С всяка измината стъпка раницата все повече му натежаваше, но пък гледката долу ставаше все по-живописна — река Арно криволичеше покрай лозя, маслинови градини и обрасли със зеленина хълмове. Но това бледнееше пред красотата на Монтерки, която се разкри в целия си блясък, щом Ричард се изкачи на върха на хълма.

Основаното през XIV век селце бе застинало в миналото и очевидно не одобряваше нищо съвременно. Нямаше светофари, пътни знаци и забранени за паркиране участъци. Не се виждаше и ресторант на „Макдоналдс“. Когато Ричард се озова на пазарния площад, часовникът на кметството удари девет пъти. Вечерта беше топла, независимо от часа, и някои от местните и малцината туристи вечеряха навън. Ричард зърна ресторант, скътан под стари маслинови дървета и влезе, за да разгледа менюто. Тъжно констатира, че храната е съвсем по вкуса му, но не и по джоба му, освен ако не искаше да спи навън, а след това да измине деветдесетте километра до Флоренция пеша.

Забеляза по-малко заведение в далечния край на площада, където покривките не бяха безупречно чисти и сервитьорите не носеха елегантни ленени сака. Седна на една маса в ъгъла и се замисли за Мелани, която трябваше да седи срещу него. Искаше да прекара месеца с нея, за да могат най-накрая да решат дали да живеят заедно, след като и двамата вече се бяха установили в Лондон — тя, за да работи като адвокат, а той като учител. Но очевидно на Мелани не й трябваше цял месец, за да реши.

През последните две седмици Ричард се интересуваше предимно от цените в менюто, а не толкова от ястията. Избра единственото блюдо, което можеше да си позволи, а след това бръкна в раницата си за сборника разкази, който му беше препоръчал неговият научен ръководител. Той го бе посъветвал да избягва свещените крави от индийската литература и да се наслади на гениалността на Р. К. Нараян. Ричард така бързо потъна в проблемите на бирниците в другия край на света, че не забеляза кога се появи сервитьорката с кана вода в едната ръка и панерче прясно изпечен хляб и купичка маслини в другата. Постави ги на масата и го попита готов ли е с поръчката.

— Spagehetti all’Amatriciana — каза той, вдигайки поглед от книгата — e un vetro di vino rosso.^[1] — Почуди се колко ли килограма е качил откакто прекоси Ла Манша. Това нямаше особено значение, защото след отпуската си щеше да се върне към стария си навик да тича по 7–8 километра на ден — не го пропускаше дори когато беше в изпитна сесия.

Прочете още няколко страници от „Дните в Малгуди“, преди сервитьорката да се появи отново и да му сервира голяма купа спагети и чаша червено вино пред него.

— Grazie^[2] — каза той, като откъсна само за миг поглед от книгата си.

Така потъна в повествованието, че не спря да чете, докато се хранеше — в един миг осъзна, че купата му е празна. Остави книгата и обра до капка гъстия доматен сос с последния си залък хляб, а след това погълна и останалите маслини. Сервитьорката вдигна празната купа и пак му подаде менюто.

— Желаете ли още нещо? — попита тя на английски.

— Не мога да си позволя нищо повече — призна си той честно и дори не отвори менюто, за да не се изкуши. — Il conto, per favore^[3] — добави той и сърдечно й се усмихна.

Тъкмо се канеше да си ходи, когато сервитьорката се появи с голямо парче тирамису и еспресо.

— Но аз не съм поръчвал… — започна той, а тя сложи пръст пред устните си и бързо се отдалечи, още преди да успее да й благодари. Мелани веднъж му бе казала, че момчешкият му чар кара жените да искат да се грижат за него — но очевидно този чар вече не й действаше.

Тирамисуто беше вкусно и Ричард дори остави книгата, за да се наслади изцяло на деликатните аромати. Докато отпиваше от кафето се чудеше къде ще прекара нощта. Мислите му бяха прекъснати от сервитьорката, която донесе сметката. Ричард забеляза, че чашата червено вино не бе включена. Дали да не й обърне внимание? Но усмивката й му подсказа, че не бива да го прави.

Подаде й банкнота от десет евро и я помоли да му препоръча подходящо място за нощуване.

— В селото има само два хотела — му каза тя. — И „Ла Контесина“… — тя се поколеба — може би…

— Не ми е по джоба? — подсказа й той.

— Другият не е скъп, но е твърде скромен.

— Напълно приемливо ми звучи — отвърна Ричард. — Далече ли е?

— В Монтерки нищо не е далече — каза тя. — Вървете до края на Виа деи Медичи, завийте вдясно и вляво ще видите „Алберго Пиеро“.

Ричард стана, наведе се и я целуна по бузата. Тя се изчерви и бързо се отдалечи, като му напомни тъжните стихове от баладата на Хари Чапин „Можех да съм на по-добро място“. Метна раницата на гърба си и тръгна по Виа деи Медичи. В края на улицата зави вдясно и вляво видя хотела — точно както му беше казала сервитьорката.

Спря пред вратата, защото не бе сигурен, че с последните си осемдесет и шест евро ще може да си позволи да наеме стая. През стъклената врата видя администраторката, която се бе навела и четеше нещо в книгата за регистрации. Вдигна глава и подаде на чакащата двойка голям ключ, а пиколото им взе багажа и ги поведе към асансьора.

Ричард не смееше да откъсне очи от нея, защото се боеше, че миражът ще изчезне. Имаше безупречна смугла кожа, дълга черна коса, която щом докоснеше крехките й грациозни рамене ставаше на вълни, и големи кафяви очи, които се озаряваха, когато се усмихнеше. Тъмният й костюм и бялата риза излъчваха елегантност, която италианските мъже приемаха за даденост, а английските жени пръскаха цели състояния, за да имитират. Беше на около трийсет, трийсет и пет години, но бе дарена с красота без възраст, която накара Ричард да съжалява, че е толкова млад и току-що е завършил университет.

Дори да не можеше да си позволи стая, нищо не му пречеше да я заговори. Бутна вратата, отиде до рецепцията и се усмихна. Тя му отвърна и стана още по-сияйна.

— Vorrei una camera per la notte^[4] — каза той.

Тя сведе поглед към книгата за регистрации.

— Съжалявам — отвърна след малко на английски със съвсем лек акцент. — Всичко е заето. Всъщност, последната стая бе наета само преди секунди.

Ричард погледна към редицата ключове, закачени на кукички зад нея.

— Сигурна ли сте, че няма нито една свободна? — добави той и надникна към страницата с късия списък имена.

Тя отново погледна към книгата.

— Не, съжалявам — повтори. — Двама-трима гости още не са пристигнали, но не мога да ви дам стаите им, защото са платили предварително. Опитахте ли в „Ла Контесина“? Там може да има някоя свободна стая.

— Не мога да си го позволя — каза Ричард.

Тя кимна разбиращо.

— В подножието на хълма живее възрастна дама, която държи къща за гости, но трябва да побързате, защото затваря към единайсет.

— Бихте ли й се обадили да я питате дали има свободна стая?

— Тя няма телефон.

— Може би бих могъл да прекарам нощта във фоайето — предложи с надежда Ричард. — Дали някой ще забележи? — Опита се да пусне в действие чаровната си момчешка усмивка, която според Мелани бе неустоима.

Администраторката се намръщи за първи път.

— Ако управителката ви хване, че спите във фоайето, не само че ще ви изхвърли, но и аз вероятно ще си изгубя работата.

— Значи ми остава само най-близката поляна — заключи той.

Тя го погледна по-внимателно, наведе се през рецепцията и прошепна:

— Вземете асансьора до последния етаж и изчакайте там. Ако някой от гостите, направил резервация, не се появи до полунощ, ще може да заемете стаята му.

— Благодаря — каза Ричард и му се прииска да я прегърне.

— Най-добре си оставете багажа на рецепцията — добави тя без повече обяснения.

Той свали раницата от рамото си и тя бързо я прибра при себе си.

— Благодаря — повтори Ричард и тръгна към асансьора. Вратата се отвори, пиколото отстъпи и се усмихна сърдечно.

Малкият асансьор се изкачи бавно и с бръмчене до последния етаж. Ричард попадна в тъмен коридор, осветен от една-единствена електрическа крушка без абажур. Не можеше да повярва, че още е в същия хотел. Не видя никъде стол и се настани на мръсния килим; облегна се на стената и съжали, че не си взе книгата от раницата. Позачуди се дали да не се върне във фоайето и да я вземе, но мисълта да се сблъска лице в лице с управителката и да бъде изхвърлен на улицата го спря.

След няколко минути се изправи и започна да се разхожда неспокойно нагоре-надолу по коридора, като често си поглеждаше часовника.

Когато часовникът на кметството отброи дванадесет удара в полунощ, реши, че е по-добре да спи на открито, отколкото да виси дори и още един миг в този коридор. Отиде до асансьора, натисна копчето и зачака. Когато вратата най-накрая се отвори, той я видя отново — още по-съблазнителна на приглушената светлина. Слезе от асансьора, хвана го за ръката и го поведе по коридора към една врата без номер. Отключи, отвори и го дръпна вътре.

Ричард огледа стаята, която не бе много по-голяма от кутийката му в общежитието на колежа. Вниманието му бе привлечено от леглото — нито единично, нито достатъчно голямо за двойно. Семейните снимки по стените показваха, че тя живее тук. Единствената друга мебел беше малък стол и той се почуди къде според нея той щеше да спи.

— Няма да се бавя — каза тя и му хвърли обезоръжаваща усмивка, преди да се скрие в банята.

Ричард седна на дървения стол да я чака и се чудеше какво да направи. Чу я да пуска душа и в главата му се втурнаха стотици мисли. Спомни си за Мелани, първата му сериозна приятелка, но тогава вратата на банята се отвори. От две години не бе поглеждал друга жена. Тя излезе само по халат с развързан колан.

— Струва ми се, че имаш нужда от душ — каза тя и без да затваря вратата на банята се шмугна покрай него.

— Благодаря — отвърна той, влезе и затвори вратата.

Ричард се наслади на приятното усещане от обливащата тялото му топла вода и с помощта на парче сапун успя да свали мръсотията и праха, натрупани през дългия, горещ и потен ден. Избърса се и пак съжали, че си остави раницата долу, защото не искаше да облича мръсните си дрехи. Огледа се и зърна още един хотелски халат, окачен на вратата. Учуди се, че му беше съвсем по мярка.

Угаси лампата в банята и внимателно отвори вратата. Стаята беше тъмна, но успя да види очертанията на гъвкавото й тяло под чаршафа. Докато се чудеше какво да прави, една ръка отметна чаршафа. Той прекоси на пръсти стаята и седна на ръба на леглото. Тя отметна още повече чаршафа без да казва нищо. Той легна с гръб към нея.

Миг по късно усети как едната й ръка отвързва колана на халата му, а другата се опитва да го свали. Мислеше си за Мелани, докато администраторката най-накрая успя да му свали халата и да прилепи голото си тяло към гърба му. Започна да го целува по тила. Мелани се изпари от главата му. Ричард не помръдваше, а тя обхождаше с длани тялото му — първо врата, после с една ръка гърба, докато другата бавно се плъзгаше между бедрата му. Той се обърна и я взе в обятията си. Тя беше толкова съблазнителна, че му се прииска да светне лампата и да се наслади на гледката на голото й тяло. Целуна я и изпита такова силно желание, каквото никога не му се бе случвало да изпита с друга жена, а когато започнаха да се любят, му се стори, че го прави за първи път. Тя се отпусна по гръб, но Ричард не я пускаше от прегръдките си и не искаше да заспива.

Събуди се, когато усети как дланта й бавно се плъзга по бедрото му. Този път я люби бавно и по-уверено, а тя изобщо не се опитваше да прикрива чувствата си. Не беше сигурен колко пъти го направиха, преди утринните слънчеви лъчи да нахлуят в стаята. Тогава видя за първи път колко е красива.

Когато часовникът на кметството удари осем, тя прошепна:

— Трябва да си тръгваш, il mio amore^[5]. От девет съм на работа.

Ричард я целуна нежно по устните, измъкна се от леглото и отиде в банята. След бърз душ си облече вчерашните дрехи. Когато се върна в стаята, я намери изправена до прозореца. Отиде до нея, прегърна я и погледна с надежда към леглото.

— Време е да си вървиш — прошепна тя и го целуна за последен път.

— Никога няма да те забравя — каза й той.

Тя се усмихна тъжно.

Отвори прозореца и му посочи противопожарната стълба. Ричард прекрачи перваза и тръгна внимателно по железните стъпала, като се опитваше да не вдига много шум. Когато скочи на земята, вдигна очи и зърна за последен път голото й тяло. Тя му прати въздушна целувка и на него му се прииска това да е първият, а не последният ден от ваканцията му.

Незабелязано се промъкна край няколко саксии и тръгна по чакълената пътека, към дървената порта. Отвори я и се озова на улицата. Вървейки към входа на хотела пак погледна към стъклената врата. Красивото видение от предната нощ бе заменено от пълничка жена на средна възраст — вероятно управителката.

Ричард си погледна часовника. Трябваше да си вземе раницата и да тръгва, ако искаше да види фреската с бременната Богородица и да успее навреме да хване влака за Флоренция.

Влезе уверено в хотела и отиде до рецепцията. Управителката вдигна поглед към него.

— С какво мога да ви помогна?

— Снощи си оставих раницата тук и идвам да си я взема.

— Знаеш ли нещо за това, Деметрио? — попита тя, без да сваля очи от Ричард.

— Si, signora — отвърна пиколото, извади раницата изпод бюрото си и я постави на рецепцията. — Ако добре съм запомнил господине, за това става въпрос — каза той и намигна на Ричард.

— Благодаря — отвърна Ричард. Искаше му се да му остави бакшиш, но… метна раницата на рамо и се обърна да си ходи.

— В нашия хотел ли спахте тази нощ? — попита управителката, когато той стигна до вратата.

— Не — отрече Ричард и се извърна. — За съжаление пристигнах прекалено късно и нямаше свободни стаи.

Управителката погледна към книгата за регистрации и се намръщи.

— Искате да кажете, че снощи сте се опитал да наемете стая?

— Да, но всичко беше заето.

— Странно — каза тя, — защото снощи е имало няколко свободни стаи.

Ричард не можеше да измисли какво да отговори.

— Деметрио — обърна се тя към пиколото, — кой беше дежурен снощи?

— Карлота, signora.

Ричард се усмихна. Какво красиво име.

— Карлота — повтори управителката и поклати глава. — Ще трябва да си поговоря с това момиче. Кога е на работа?

„От девет часа“, за малко да изстреля Ричард.

— От девет часа, signora — каза пиколото.

Управителката се обърна към Ричард.

— Трябва да ви се извиня, signor. Надявам се, че не сме ви създали неприятности.

— Никак даже — отвърна Ричард, докато отваряше вратата, но не се обърна, за да не видят усмивката на лицето му.

Управителката изчака вратата да се затвори, обърна се към пиколото и каза:

— Деметрио, нали знаеш, че тя не го прави за първи път?

Бележки

[1] Спагети а ла Аматричиана (по името на град Аматриче в Централна Италия) и една чаша червено вино (ит.). — Б.пр. ↑

[2] Благодаря (ит.). — Б.пр. ↑

[3] Сметката, моля (ит.). — Б.пр. ↑

[4] Бих искал стая за тази нощ (ит.). — Б.пр. ↑

[5] Любов моя (ит.). — Б.пр. ↑