Джефри Арчър
Не бягай от съдбата си

Председателят слезе от задната седалка на колата си и тръгна по тротоара.

— Добро утро, г-н председател — каза Род, младежът на рецепцията.

Председателят мина покрай него, без да му обърне внимание и се отправи директно към асансьора, чиито врати току-що се бяха отворили. Група хора, които чакаха, за да се качат в кабината, отстъпиха настрани. Никой от тях дори не помисли да влезе вътре заедно с председателя, защото не искаха да си загубят работата.

Асансьорът го закара на последния етаж и той тръгна бойко към кабинета си. Секретарката му бе подредила на бюрото четири отделни купчини доклади, телефонни съобщения, изрезки от вестници и разпечатки на имейли, но те днес можеха да почакат. Погледна си програмата, макар да знаеше, че няма ангажименти до срещата с фирмения лекар в дванайсет часа.

Отиде до прозореца и погледна към Ситито. Банк ъф Ингланд, Гилдхол, Тауър, Лойдс и катедралата „Свети Павел“ се очертаваха на хоризонта. Но неговата банка, която през последните трийсет години той бе направил водеща, се издигаше над всички, а сега искаха да му я отнемат.

От известно време из Ситито обикаляха слухове. Не всички одобряваха методите и тактиките му за приключване на сделки.

— Поставя под съмнение авторитета на цялото Сити — се осмели да каже един от членовете на съвета на директорите на скорошно заседание. Председателят се погрижи след няколко седмици да го сменят с друг, но освобождаването му предизвика още повече напрежение не само в управителното тяло, но и по цялата Треднийдъл стрийт.

Може би през годините си бе позволявал малко да нарушава правилата, вероятно известен брой хора бяха пострадали от това, но банката цъфтеше и тези, които бяха лоялни към него, се облагодетелстваха, а той успя да натрупа едно от най-големите лични богатства в Ситито.

Председателят много добре знаеше, че някои от колегите му се надяваха той да се пенсионира на шейсетия си рожден ден, но нямаха кураж да забият ножа в плътта и да ускорят напускането му. Поне не и докато в една от клюкарските рубрики не се появи статия, че често посещавал клиника на Харли стрийт. Но пак не предприеха нищо, докато новината не се появи и на първа страница на Файненшъл Таймс.

Когато на следващото заседание на съвета на директорите помолиха председателя да потвърди или отрече слуховете, той започна да увърта, но един от членовете, от когото трябваше да се отърве още преди години, блъфира и настоя за независимо медицинско мнение, което да затвори устите на клюкарите. Председателят поиска гласуване и не получи вота, на който се надяваше. С единайсет на девет гласа бордът реши, че лекарят на компанията трябва да направи прегледа и да представи резултатите пред членовете, а не личният лекар на председателя. Той знаеше, че е безсмислено да протестира. Бе настоявал подчинените му да преминат през абсолютно същата процедура по време на годишните профилактични прегледи. Всъщност откри, че това е удобен начин да се отървава от некомпетентни или престараващи се мениджъри, които се осмеляваха да поставят преценките му под съмнение. А сега смятаха да използват същата тактика срещу него.

Лекарят на компанията не беше от хората, които лесно се купуват, затова съветът на директорите щеше да научи истината. Имаше рак и въпреки че личният му лекар казваше, че ще живее поне още две години, той знаеше, че след като резултатите бъдат публикувани, акциите на банката ще се сринат и няма никаква надежда да се възстановят, докато той не подаде оставка и не изберат нов председател на негово място.

От известно време знаеше, че умира, но в миналото винаги бе надхитрявал съдбата, често в последния момент, и вярваше, че ще го направи пак. Би дал всичко, абсолютно всичко, за да получи втори шанс…

— Абсолютно всичко? — каза глас зад него.

Председателят продължи да се взира през прозореца, тъй като на никого не бе позволено да влиза в кабинета му без предварителна уговорка, дори на заместника му. След това отново чу гласа.

— Абсолютно всичко? — повтори той.

Председателят се извърна и видя мъж в елегантно скроен тъмен костюм, бяла копринена риза и тънка черна вратовръзка.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се г-н Де Ат — отвърна мъжът — и представлявам по-нисша инстанция.

— Как влязохте в кабинета ми?

— Секретарката ви не може да ме види и чуе.

— Махайте се, преди да съм извикал охраната — каза председателят и натисна копчето под бюрото си няколко пъти.

След миг вратата се отвори и секретарката се втурна в кабинета му.

— Викате ли ме, г-н председател? — попита тя с бележник в ръка и готова за писане химикалка.

— Искам да знам как този човек е влязъл в кабинета ми, без да има предварителна уговорка — каза той и посочи към натрапника.

— Тази сутрин нямате никакви уговорки, г-н председател — отвърна секретарката и се огледа озадачена из стаята. — Първата ви е в дванайсет часа с лекаря на компанията.

— Както ви казах — обади се г-н Де Ат — тя не може да ме види или чуе. Аз съм видим само за тези, които скоро ще умрат.

Председателят погледна секретарката си и й нареди строго:

— Не искам да ме безпокоят до второ нареждане.

— Разбира се, г-н председател — каза тя и се измъкна бързо от стаята.

— След като установихме пълномощията ми — започна г-н Де Ат, — позволете ми отново да ви попитам. Когато казахте, че бихте дали абсолютно всичко за втори шанс, наистина ли имахте предвид абсолютно всичко?

— Дори и да съм го казал, и двамата знаем, че е невъзможно.

— За мен няма нищо невъзможно. Правилно прочетох мислите ви, а и знам, че точно в този момент се питате: „Това наистина ли се случва? Да не би да намерих изход?“.

— Как разбрахте?

— Такава ми е работата. Явявам се при тези, които биха дали абсолютно всичко, за да получат втори шанс. В ада сме широко скроени.

— И каква е сделката? — попита председателят. Скръсти ръце и погледна предизвикателно г-н Де Ат.

— Упълномощен съм да ви позволя да си смените местата с когото си изберете — например с младия мъж, който работи на рецепцията — макар че почти не забелязвате съществуванието му и вероятно дори да не знаете името му.

— А той какво ще получи, ако аз се съглася да си сменя мястото с него? — попита председателят.

— Ще стане това, което сте вие в момента.

— Тази сделка никак не е изгодна за него.

— Сключвали сте много такива сделки в миналото и то без никакво притеснение. Но ако това ще успокои съвестта ви — когато умре, ще отиде горе — каза Де Ат и посочи към тавана. — А ако вие се съгласите с моите условия, накрая ще се озовете долу при мен.

— Но той е само един обикновен служител от рецепцията.

— Точно какъвто бяхте вие преди четирийсет години, макар днес рядко да си го признавате пред някого.

— Но той няма моят ум…

— Нито вашият характер.

— А аз не знам нищо за живота му, за семейството му — каза председателят.

— След като смяната се състои, той ще получи вашите спомени, а вие — неговите.

— Но ще запазя ли ума си, или ще трябва да се задоволя с неговия?

— Ще си останете с вашия си ум, а той — с неговия.

— И когато умре, ще отиде на небето.

— А когато вие умрете, ще дойдете при мен в ада. При положение че подпишете договора.

Г-н Де Ат хвана председателя за лакътя и го поведе към прозореца. Двамата се загледаха в Лондонското Сити.

— Ако подпишете, всичко това може да е ваше.

— И къде да подпиша? — попита председателят и свали капачката на писалката си.

— Преди това — каза г-н Де Ат, — като имат предвид миналото ви, моите шефове настояват, когато стигнем до думите „законно и задължаващо“, да ви обясня всички последствия. Едно от новите задължения на по-висшите инстанции е да се погрижат никой да не може да избяга от съдбата си. — Председателят свали писалката. — Според условията на споразумението, ще смените живота си за този на рецепциониста. Когато той умре, отива в рая. Когато вие умрете, идвате при мен в ада.

— Вече ми обяснихте това — каза председателят.

— Да, но трябва да ви предупредя, че няма вратички. Дори не получавате шанс да минете през чистилището и да изкупите греховете си. Няма вариант да се откупите, нито да се откажете в последния момент, както често сте правили в миналото. Трябва да проумеете, че подпишете ли този договор, той важи за цялата вечност.

— Но ако подпиша, получавам живота на момчето, а той — моя, нали?

— Да, но шефовете ми също така настояват, преди да положите подписа си, да ви отговоря честно на всички въпроси, които искате да ми зададете.

— Как се казва момчето? — попита председателят.

— Род.

— И на колко години е?

— През март ще стане на двайсет и пет.

— Имам само още един въпрос. Колко се очаква да живее?

— Току-що премина през щателен медицински преглед, на какъвто всичките ви служители са длъжни да се подложат. И е напълно здрав. Играе футбол за местния си клуб, ходи два пъти седмично да тренира и през април смята да участва в благотворителния лондонски маратон. Не пуши, пие умерено. Той е мечта за компаниите, които правят застраховка „Живот“.

— Изборът е подходящ — каза председателят. — Къде да подпиша?

Г-н Де Ат извади свитък пергаменти. Прелисти ги, докато стигна до последната страница на договора, където бе написано името. По всичко личеше, че това бе направено с кръв. Председателят не си направи труда да прочете текста с дребен шрифт — обикновено оставяше това за адвокатите и съветниците си, но те не бяха тук в момента.

Подписа отривисто документа и подаде писалката на г-н Де Ат, който го парафира от името на по-нисшата инстанция.

— А сега какво? — попита председателят.

 

 

— Можете да се обличате — каза лекарят.

Председателят си сложи ризата, докато лекарят разглеждаше рентгеновата снимка.

— Изглежда в момента ракът е в ремисия — каза той. — Така че с известен късмет можете да поживеете още пет, дори десет години.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал от месеци насам — отвърна председателят. — Кога мислите, че трябва пак да ме видите?

— Мисля, че е добре да продължите с редовните прегледи на всеки шест месеца, ако не за друго, то поне колегите ви да са спокойни. Ще напиша заключенията си и ще ви ги пратя до края на деня, като ще заявя категорично, че не виждам никаква причина да не останете председател за следващите две години.

— Благодаря ви докторе, това е голямо облекчение за мен.

— Но въпреки това ви препоръчвам почивка — каза лекарят, докато придружаваше пациента си до вратата.

— Не помня откога не съм излизал в отпуск — отвърна председателят. — Така че може и да послушам съвета ви. — И сърдечно стисна ръката на лекаря. — Благодаря ви. Много ви благодаря.

По-късно в кабинета на лекаря пристигна голяма кафява кутия.

— Какво е това? — попита той асистентката си.

— Подарък от председателя.

— Втора изненада за деня — каза лекарят и разгледа етикета. — Дванайсет бутилки червено вино „Кот дю Рон“ от 1994 година. Колко щедро от негова страна. — И чак след като асистентката му затвори вратата, добави: — И колко нетипично.

Председателят седеше на предната седалка на колата си и си бъбреше с шофьора по целия път към банката. Чак сега разбра, че също като него и Фред беше привърженик на „Арсенал“.

Когато колата спря пред банката, той скочи на тротоара. Портиерът го поздрави и му отвори вратата.

— Добър ден, Сам — каза председателят, след това мина покрай рецепцията на път за асансьора, който един млад мъж задържаше заради него.

— Добър ден, г-н председател — каза младежът. — Ще може ли да поговоря с вас?

— Да, разбира се. Между другото, как се казваш?

— Род, господине — каза младият мъж.

— Е, Род, какво мога да направя за теб?

— В отдел „Стокови обороти“ има свободно място и се чудех дали не мога да кандидатствам за него?

— Разбира се, Род. Защо не?

— Ами, господине, нямам нужното образование.

— Аз също нямах, когато бях на твоите години — отвърна председателят. — Така че защо не опиташ?

— Надявам се, че разбираш какво правиш — каза шефът на обслужващия персонал, когато Род се върна на мястото си на рецепцията.

— Естествено, че разбирам. И те уверявам, че нямам никакво намерение да прекарам живота си на приземния етаж като теб.

Председателят задържа вратата на асансьора, за да пусне две жени вътре.

— На кой етаж? — попита той, когато вратата се затвори.

— На петия, моля, господине — каза едната притеснено.

Той натисна копчето и попита:

— В кой отдел работите?

— Ние сме чистачки — отговори едното момиче.

— Е, от известно време се канех да поговоря с вас — каза председателят.

Момичетата се спогледаха уплашено.

— Сигурно понякога работата ви се струва неблагодарна, но искам да ви уверя, че имаме най-чистите офиси в Ситито. Трябва много да се гордеете.

Асансьорът стигна на петия етаж.

— Благодарим ви, г-н председател — казаха двете в един глас, докато излизаха от кабината. Чудеха се дали колежките ще им повярват, като им разкажат какво им се бе случило току-що.

Асансьорът стигна до последния етаж и председателят влезе в кабинета на секретарката си.

— Добър ден, Сали — каза той и седна на стола до бюрото й. Тя скочи. Той й махна да седне и се усмихна.

— Как мина прегледът? — попита тя нервно.

— Много по-добре, отколкото очаквах — отвърна председателят. — Оказва се, че ракът е в ремисия и ще ме бъде поне още десет години.

— Това е добра новина — коментира Сали. — Значи няма нужда да подавате оставка?

— Така каза докторът, но може би е дошло време да проумея, че не съм безсмъртен. Така че тук ще настъпят някои промени.

— Какво точно имате предвид? — попита притеснено секретарката.

— Като начало ще приема щедрото предложение за пенсия на съвета на директорите и ще продължа да бъда само наблюдаващ директор, но не и преди да си взема дълга почивка.

— Но това ще ви бъде ли достатъчно, г-н председател? — попита секретарката, която помисли, че не е чула добре.

— Повече от достатъчно, Сали. Като че ли настъпи моментът да се заема с благотворителност. Бих могъл като начало да помогна на местния футболен отбор. Имат нужда от нови съблекални. Знаеш ли, като бях по-млад този клуб ме спаси от опасностите на улицата и кой знае — може пък да се нуждае от нов председател?

Секретарката му не знаеше какво да каже.

— Има и още нещо, което трябва да направя, преди да си тръгна, Сали.

Тя взе бележника си, докато председателят вадеше чековата си книжка от вътрешния си джоб.

— От колко години работиш за мен?

— В края на този месец ще станат двайсет и седем, г-н председател.

Той написа чек за двайсет и седем хиляди паунда и й го подаде.

— Май и ти имаш нужда от почивка. Бог ми е свидетел, че не бях лесен шеф.

Сали припадна.

 

 

— Е, отивам на обяд — каза Род, като си погледна часовника.

— Къде смяташ да ходиш? — попита Сам. — Във „Вкусния грил“?

— Всичко с времето си — отвърна Род. — Но засега ще трябва да се задоволя с „Гартър Армс“, защото настъпи моментът да опозная бъдещите си колеги от „Стокови обороти“.

— Не летиш ли малко високо, момче?

— Не, Сам, просто си държа очите отворени. Не след дълго ще им стана шеф, защото това е първата стъпка към целта ми да стана председател.

— Не и докато съм жив — каза Сам, докато разопаковаше сандвича си.

— Не бъди толкова сигурен, Сам — отвърна Род, докато си сваляше униформата и си обличаше елегантно спортно сако. Прекоси фоайето, мина през въртящата се врата и излезе на улицата. Погледна към „Гартър Армс“ на отсрещния тротоар, изпълнен с нетърпение да сложи крак на първото стъпало на корпоративната стълбица.

Род погледна надясно, където бе спрял двуетажен автобус, от който слязоха няколко пътници. Забеляза пролука в трафика и тръгна през платното, но точно тогава куриер на мотоциклет реши да заобиколи автобуса. В мига, в който видя Род, мотористът натисна спирачки с всички сили, зави и се опита да го избегне, но закъсня с части от секундата. Мотоциклетът удари странично Род и го повлече, а накрая го прегази.

Род отвори очи и видя пакет, изпаднал на асфалта до него, с надпис „СПЕШНО“, „Медицинско заключение за здравословното състояние на председателя“. Вдигна поглед и видя над себе си надвесен мъж в елегантно скроен тъмен костюм, бяла копринена риза и тънка черна вратовръзка.

— Трябваше да ме попитате колко ще живее младежът, а не колко се очаква да живее — бяха последните думи, които чу, преди да напусне този свят.