Джефри Арчър
Само за членове ^[0]

— Розово, четирийсет и три.

— Печелиш първата награда — каза развълнувано Сибил, когато погледна малките розови билети на масата пред съпруга си.

Сидни се намръщи. Той искаше да спечели втората награда — комплект градински принадлежности, сред които имаше ръчна количка, гребло, права лопата, малка лопатка, вила и ножици. Все далеч по-полезни неща от първата награда, помисли си той, особено след като съм дал цял паунд за билети.

— Иди си вземи наградата, Сидни — сгълча го Сибил. — Не бави председателя.

Сидни стана неохотно от мястото си. По пътя край препълните маси чак до дъното на залата го придружиха аплодисменти и шушукане.

Когато се качи на подиума, го окуражиха с възгласи: „Браво, Сидни!“, „Никога не съм печелил нищо!“ и „Ах, ти, копеле с късмет!“.

— Добро представяне, Сидни — каза председателят на Ротари клуб в Саутенд и му връчи чисто нов комплект стикове за голф.

— Синьо, сто и седем — обяви председателят, когато Сидни слезе от сцената и се запъти към масата си, метнал стиковете за голф на рамо. Седна тежко на стола си и успя да се усмихне на приятелите си, сред които беше и човекът, спечелил градинските принадлежности. Той дойде да го поздрави, че е спечелил първата награда в годишната томбола.

Удари полунощ. Оркестърът вече бе изсвирил последния валс, всички станаха и запяха с ентусиазъм „Боже, краля ни пази!“.

Когато г-н и г-жа Чапман си тръгнаха към вкъщи, минувачите гледаха странно Сидни, защото не беше обичайно мъж да носи стикове за голф по крайбрежието в един без двайсет през нощта в събота срещу неделя.

— Е, Сидни — каза Сибил, докато вадеше ключа за външната врата от дамската си чанта, — кой да предположи, че ще спечелиш първата награда?

— И за какво са ми стикове, след като не играя голф? — замрънка Сидни, когато последва жена си в къщата.

— Може би трябва да започнеш — предложи Сибил. — В края на краищата не ти остава много време до пенсия.

Докато се качваха по стълбите, Сидни не си направи труда да й отговори. Когато стигна до първата площадка, отвори един капак в тавана, издърпа сгъваемата стълба, качи се по нея и хвърли стиковете на тавана. И забрави за тях до семейната вечеря на Коледа шест месеца по-късно.

 

 

Семейство Чапман празнуваше Коледа като хиляди други семейства в Саутенд в края на 1921 година.

След като всички заедно казаха молитвата, Сидни стана от мястото си на чело на масата и наряза пуйката. Сибил седеше гордо в другия край срещу него, а двамата им сина Робин и Малкълм чакаха нетърпеливо да им напълнят чиниите с пуешко, брюкселско зеле, печени картофи и плънка с лук и салвия. Като приключи с нарязването, Сидни напълни чинията си с толкова сос, че месото заплува в него.

— Прекрасно, направо великолепно — заяви той и заби вилицата си в бутчето. След втората хапка добави: — Всеизвестно е, че ти, Сибил, си най-добрата готвачка в Саутенд.

Сибил грейна от щастие, въпреки че съпругът й я даряваше с един и същ комплимент на всяка Коледа през последните осемнайсет години.

Докато гребяха доволно в отрупаните си чинии, майката, бащата и синовете си разменяха откъслечни реплики. Чак след като си сипаха за втори път, Сидни отново се обърна към децата и жена си:

— Измина още една успешна година за семейната ни фирма за химическо чистене — заяви той, докато топеше в обилния сос месото на второто бутче — и ни най-малко не се хваля. — Останалата част от семейството не направи коментар. Знаеха, че председателят беше в самото начало на своята ежегодна реч пред акционерите.

— Компанията ни може да се похвали с рекорден оборот и малко по-голяма печалба от миналогодишната — каза Сидни и остави ножа и вилицата си върху чинията, — въпреки че финансовият министър прецени, че трябва да вдигне данъците на петнайсет процента — добави той тържествено. Сидни не обичаше коалиционното правителство на г-н Лойд Джордж. Мечтаеше консерваторите да се върнат на власт и да донесат стабилност на държавата. — А още по-важно е — продължи той като кимна към по-големия си син, — че скоро ще можем да поздравим Робин с дипломата. Частното училище в Саутенд може да се гордее с него — добави бащата и вдигна чашата си с шери, напитката, която нямаше да бъде достъпна за момчетата поне още една година. — Можем само да се надяваме, че младият Малкълм — той насочи вниманието си към по-малкия си син от другата страна на масата — ще последва стъпките на брат си, когато му дойде времето. И като споменах за следване на стъпки, нямам търпение да свърши учебната година, за да мога да приветствам Робин във фирмата, където ще започне като чирак, точно както направих аз преди трийсет и шест години. — Сидни вдигна чашата си за втори път. — И нека никога не забравяме девиза на компанията: „Чистотата е първата стъпка към божествеността“.

Това беше знак, че годишната реч е завършила, а след нея следваше любимият ритуал на Сидни с пурата. Тъкмо се канеше да запали, когато Сибил заяви категорично:

— Не и преди да си хапнеш от коледния пудинг, скъпи.

Сидни с неохота върна пурата на масата, а Сибил изчезна към кухнята.

Върна се след малко с огромен коледен пудинг, който постави в средата на масата. Сидни пак стана, за да извърши традиционния ритуал. Отвори внимателно бутилката с бренди, която не бе докосвана от предишната година, поля щедро препечената коричка, драсна клечка кибрит и фламбира сладкиша като първожрец, изпълняващ езическо жертвоприношение. Във въздуха заподскачаха малки сини пламъчета, посрещнати с бурни аплодисменти.

Когато всички си изядоха десерта, Сидни запали пурата. Изведнъж момчетата станаха неспокойни, искаха вече да гръмнат фойерверките в опакованите като бонбони подаръци и да разберат какви съкровища се крият вътре.

Четиримата се изправиха, сплетоха ръце и стиснаха здраво краищата на големите бонбони. Дръпнаха силно, чуха се четири малки взрива, последвани както винаги от силен смях, а след това всеки член от семейството седна, за да си разгледа подаръка.

Сибил получи комплект за шиене.

— Винаги върши работа — отбеляза тя.

За Сидни имаше тирбушон.

— Много съм доволен — заяви той.

Малкълм не изглеждаше зарадван от каучуковата топка, каквато получаваше за втора поредна година.

Всички впиха очи в Робин, който бясно тръскаше своя бонбон, но от него не изпадаше нищо. Накрая отвътре изскочи топка за голф и се търколи по масата.

Никой не можеше да предположи в този момент, че малкият коледен подарък щеше да промени целия живот на младежа. И както скоро ще разберете, този разказ е посветен на Робин Чапман, а не на баща му, майка му или по-малкия му брат.

 

 

Макар Робин Чапман да не изпитваше вродено влечение към спорта, треньорите му често го оценяваха като добър отборен играч.

През зимата Робин редовно пазеше вратата на втория отбор по хокей на училището, а през лятото успя да си спечели място в първия отбор по крикет, където играеше на всички постове. Но никой от семейството му край празничната трапеза на Коледа през 1921 година не бе в състояние да предскаже това, което щеше да се случи.

Робин изчака до четвъртък сутринта, когато баща му излезе за работа, и предприе първата си важна стъпка.

— След коледните празници винаги има много поръчки — заяви г-н Чапман преди да целуне съпругата си по бузата и да изчезне по алеята.

Когато изгуби от поглед баща си, Робин се качи по стълбите, отвори капака на тавана и издърпа покритата с прах чанта. Занесе стиковете в стаята си и започна да чисти от тях мръсотията, натрупана през последните шест месеца. Правеше го с такова усърдие, каквото никога не бе проявявал в домакинската работа; първо излъска кожената чанта, след това деветте стика, на всеки от които имаше подписа на някой си Хари Вардън^[1]. След като приключи с тази задача, той преметна чантата на рамо и заслиза предпазливо по стълбите. Изниза се от къщата и тръгна към крайбрежието.

Когато стигна, хвърли чантата на земята и постави малката бяла топка в пясъка до краката си. След това разгледа множеството лъскави стикове, защото не беше сигурен кой да избере. Накрая взе един, с щампа „маши“. Съсредоточи се в топката и замахна. Във въздуха полетя пясъчна буря, но топката не помръдна. След още няколко опита успя да уцели топката, която обаче излетя само на около метър вляво.

Робин хукна след нея и повтори упражнението отново и отново, докато топката накрая се вдигна във въздуха и тупна на стотина метра право пред него. Когато се върна у дома за обяд — много закъснял — вече се смяташе за новия Хари Вардън. Не че имаше представа кой е той.

Следобед не се върна на плажа, а отиде до местната библиотека, където се насочи право към спортната секция. Тъй като можеше да запише само две книги на картона си, трябваше внимателно да ги подбере. След доста колебание взе от полицата „Голф за начинаещи“ и „Гениалният Хари Вардън“.

Прибра се, заключи се в стаята си и не излезе, докато не чу майка си да вика от стълбите:

— Вечерята е готова, момчета!

Дотогава вече знаеше разликата между патер, клийк, ниблик и браси. След вечеря прелисти страниците на другата книга и откри, че Хари Вардън е от Джърси, един от Нормандските острови, за които Робин дори не знаеше, че са част от Британската империя. Също така разбра, че г-н Вардън е печелил шест пъти Открития шампионат — рекорд, който досега не е изравнен и според автора никога няма и да бъде.

На следващата сутрин Робин се върна на брега. Постави книгата на земята и отвори на снимка на Хари Вардън, замахнал със стика. Пусна топката до стъпалата си и няколко пъти успя да я прати на сто метра, макар и не всеки път в желаната посока. Зае позиция, погледна снимката, вдигна стика и го насочи към топката.

Тъкмо се канеше да удари отново, когато чу глас зад себе си:

— Не откъсвай очи от топката, момче, и не вдигай глава преди да си завършил удара. И ще видиш, че топката ще излети много по-надалеч.

Робин изпълни указанията без да задава въпроси и наистина бе възнаграден с обещания резултат, въпреки че топката изчезна в морето завинаги.

Обърна се и видя, че човекът, който му бе казал как да замахва, се усмихваше.

— Младежо — каза той, — дори Хари Вардън понякога се нуждае от повече от една топка. Имаш потенциал. Ако дойдеш в събота в девет часа сутринта в голф клуба на Саутенд, професионалистите там ще се опитат да превърнат този потенциал в нещо повече. — И без да каже и дума, отмина надолу по плажа.

Робин нямаше представа къде се намира голф клуба на Саутенд, но знаеше, че местната библиотека обикновено успява да отговори на повечето му въпроси.

В събота сутринта взе автобус номер единайсет към покрайнините на града и няколко минути преди уговорения час се изправи пред сградата на клуба.

Така голфът се превърна в негово хоби, после в страст и накрая в лудост.

 

 

Робин започна като чирак във фирмата на баща си, няколко дни след като завърши училище. Въпреки че работеше много, всяка сутрин в шест сутринта ходеше на плажа, за да тренира замаха си, а късно вечер усъвършенстваше удара си по топката, която поставяше на килима в стаята.

Напредъкът му във фирмата за химическо чистене на семейство Чапман и успехите му в градския голф клуб вървяха ръка за ръка. На двайсет и първия си рожден ден Робин бе назначен за стажант-мениджър, а след няколко седмици получи покана да играе в отбора на Саутенд в ежегодния мач срещу Брайтън. Следващата събота преди първия си удар беше толкова нервен, че запрати топката в близката цветна леха, а и на следващите девет дупки не се представи по-добре. Накрая изостана много, не успя да навакса и противникът му от Брайтън го победи.

Робин се изненада, когато го поканиха и следващата седмица за мача с Ейсбърн. Пак беше нервен, но игра по-добре и успя да стигне до деветата дупка. След това рядко пропускаше мачове в първия отбор.

Въпреки че започна да поема доста от отговорностите на баща си в ателието за химическо чистене, той не позволяваше бизнесът да попречи на голямата му любов. В понеделник тренираше положението на тялото си, в сряда — късите удари, а в петък — дългите. В събота брат му Малкълм, който наскоро бе завършил чиракуването си във фирмата, наглеждаше бизнеса, докато Робин не откъсваше очи от топката и накрая успя да стигне до осемнайсетата дупка.

В неделя след църква — майка му все още упражняваше известно влияние над него — Робин се отправяше към клуба и до обяд стигаше до деветата дупка.

Не можеше да реши кое му достави по-голямо удоволствие: дали молбата на баща му да поеме бизнеса след пенсионирането му или поканата на голф клуба на Саутенд да стане най-младия капитан в историята на отбора.

На следващата Коледа баща му седна начело на масата както обикновено с пура в уста, но този път Робин изнесе ежегодната реч. Не се спря обстойно на факта, че през първата му година като мениджър печалбите се бяха удвоили, нито дори спомена, че вече е станал професионален играч на голф. Това щастливо стечение на обстоятелствата можеше още дълго да дава добри резултати и тази история никога да не бъде описана, ако капитанът на клуба не бе получил една неочаквана покана.

 

 

Когато Кралският голф клуб на Джърси изпрати официално запитване за мач до Саутенд, Робин веднага сграбчи възможността да посети родното място на Хари Вардън и да играе на игрището, от което бе започнала неговата славна кариера.

Шест месеца по-късно Робин и отборът му се качиха на влака за Уеймът, а след това на ферибота до Сейнт Хелиър. Робин бе предвидил да пристигнат в Джърси в деня преди мача, за да се запознаят с игрището, на което никой от тях не бе играл преди. За нещастие не бе предвидил бурята, която се изви, докато бяха в открито море. Старият плавателен съд успя някак си да ги закара, клатушкайки се бавно към Джърси. Повечето членове на отбора презеленяха и прекараха по-голямата част от пътуването надвесени над парапета в неспирно повръщане, а Робин — за тяхно раздразнение — се разхождаше невредим по палубата и се наслаждаваше на свежия въздух. Един-двама пасажери го погледнаха със завист, а останалите просто не вярваха на очите си.

Когато фериботът най-накрая пусна котва в Сейнт Хелиър, съотборниците му, олекнали с по няколко килограма, се отправиха веднага към хотела, настаниха се в стаите си и не излязоха оттам до закуската на следващата сутрин. Робин взе такси в обратна посока и помоли шофьора да го закара в Кралския голф клуб на Джърси — „Джърси Роял“.

— „Роял Джърси“ — поправи го таксиметровият шофьор. — Джърси Роял е сорт картофи — обясни той и захихика.

Когато таксито спря пред главния вход на великолепната сграда на клуба, Робин не можеше да помръдне. Взираше се в знака „Само за членове“ и ако шофьорът не се бе обадил, че иска два шилинга, можеше да си остане така с часове. Оправи сметката, слезе от таксито и тръгна колебливо по чакълената настилка към клуба. Внимателно отвори двойната врата и се озова в импозантно мраморно фоайе. Посрещнаха го два маслени портрета в естествен ръст, взиращи се един в друг от срещуположните стени. Робин веднага разпозна Хари Вардън, облечен в панталон седем осми и жакардова плетена жилетка, със стик ниблик в лявата си ръка. Поклони му се леко, преди да се обърне към другата картина, но не успя да познае възрастния господин с изсечени черти, дълъг черен блейзър и сини панталони с тънки райета.

Изведнъж Робин усети, че един млад мъж го гледа изпитателно.

— Казвам се Робин Чапман — започна той колебливо. — Аз съм…

— … капитанът на голф клуба на Саутенд — довърши вместо него младият мъж. — А аз съм Найджъл Форсайт, капитан на „Роял Джърси“. Би ли ми направили компания за едно питие, приятелю?

— Благодаря — каза Робин. И тръгна заедно с колегата си през коридора към помещение с дебел килим и удобни кожени кресла. Найджъл му посочи един фотьойл в еркерната ниша с изглед към осемнайсетата дупка и отиде до бара. На Робин му се искаше да разгледа хубаво игрището през прозореца, но се въздържа.

Найджъл се върна с две чаши бира с лимонада и постави едната на масата пред госта. Седна и вдигна своята чаша.

— Да не би да сте отбор от един човек? — попита той.

Робин се засмя.

— Не, останалите сигурно вече са в леглата си — отвърна той. — И им се струва, че всичко наоколо още се люлее.

— А, сигурно идвате от Уеймът.

— Да, но ще си отмъстим на реванша.

— Не се и надявайте — каза Найджъл. — Винаги пътуваме през Саутхемптън. По този маршрут има модерни плавателни съдове със стабилизатори. Вероятно трябваше да спомена за това в писмото си — добави той и се ухили. — Искаш ли да поразгледаш, преди да се стъмни?

Когато излязоха на игрището, на Робин веднага му стана ясно защо старите голфъри си спомняха с такива топли чувства игрите на „Роял Джърси“. Това беше най-хубавото игрище, което бе виждал, а вълнението му стана още по-силно, когато си помисли, че върви по стъпките на Хари Вардън.

Когато топката на Робин се приземи на осемнайсетия грийн на около метър и половина от дупката, Найджъл каза:

— Ако и останалите са добри като теб, Робин, утре ни чака тежък мач.

— Доста по-добри са — отвърна Робин, крачейки рамо до рамо с Найджъл по обратния път към клуба.

— Още по едно? — попита Найджъл, когато тръгнаха към бара.

— Но този път аз черпя — настоя Робин.

— Съжалявам, приятелю, на гостите не е позволено да купуват питиета. Строго клубно правило.

Робин се спря пак пред портрета на възрастния господин. Найджъл отговори на въпроса, който се въртеше в главата му.

— Това е нашият председател, лорд Трент. Не е и наполовина толкова страшен, колкото изглежда тук. Сам ще се убедиш утре вечер, когато вечеря с нас. Седни, а аз ще отида да взема питиетата.

Докато Найджъл беше до бара, в помещението влезе млада жена. Отиде пъргаво до него и му прошепна нещо на ухото. Той кимна и тя си тръгна толкова бързо, колкото и дойде.

От мига, в който влезе, до мига в който си замина, Робин не можеше да откъсне очи от нея.

— Не ми казахте, че имате богиня на острова — каза той, когато Найджъл му подаде още една чаша бира с лимонада.

— А, сигурно говориш за Даяна — уточни той, след като младата дама вече не беше в помещението.

— Подходящо име за богиня — отвърна Робин. — Колко напредничаво от ваша страна да позволявате и на жени да членуват в клуба.

— В никакъв случай — ухили се Найджъл. — Тя е секретарката на лорд Трент. — Отпи от чашата си и добави. — Мисля, че също ще вечеря с нас утре, така че ще имаш възможност да се запознаеш с твоята богиня.

Когато Робин се върна по-късно в хотела, само един от съотборниците му бе в състояние да му прави компания за вечеря. Робин се почуди дали останалите ще успеят да се възстановят достатъчно и да стоят прави на игрището следващата сутрин. Макар че всъщност мислите му бягаха по-скоро към утрешната вечеря.

* * *

Отборът на Саутенд някак си успя да се яви в пълен състав, когато главният стюард повика двамата капитани при първата дупка.

Като капитан на гостуващия отбор, Робин удари първата топка. Пет часа по-късно таблото с резултатите показваше, че „Роял Джърси“ бие Саутенд с четири и половина на три и половина игри. „Резултатът не е лош при тези обстоятелствата“, помисли си Робин, а пък и той не бе играл по-добре в живота си, което може би се дължеше на факта, че Даяна следваше Найджъл по цялото игрище. Още едно предимство на домакините.

След няколко питиета в клуба, където от Даяна нямаше и следа, отборът на Саутенд се върна в хотела, за да се преоблече за вечеря. Робин се приготви пръв, слезе във фоайето и зачака останалите. Докосна нервно папийонката си, докато питаше рецепциониста дали е поръчал три таксита за седем часа.

По пътя към „Роял Джърси“ Робин не каза нито дума. После поведе отбора си към залата за вечеря. Найджъл ги посрещна на входа. Даяна бе застанала до него. Ама че късметлия, помисли си Робин.

— Радвам се да те видя отново, приятелю — каза Найджъл, обърна се към Даяна и добави: — Мисля, че не си се запознал още със сестра ми.

 

 

— Какво смяташ да направиш? — попита баща му.

— Да се преместя в Джърси, където възнамерявам да отворя клон на семейната фирма за химическо чистене.

— Но аз винаги съм си мислел, че ще отвориш втори клон в Саутенд, а аз ще поема централата — обади се Малкълм, който бе не по-малко впечатлен от новината, сервирана от брат му.

— Ти пак ще поемеш централата, Малкълм, а аз ще направя нов клон в Джърси.

Бащата на двамата младежи беше като вкаменен, а майка им се възползва от редкия шанс да се обади.

— Каква е истинската причина да се местиш в Джърси? — попита тя, като погледна сина си право в очите.

— Там открих най-доброто голф игрище в света, майко, и ако ме приемат, възнамерявам да стана член на клуба им и да играя в него до края на живота си.

— Не — каза тихо майка му. — Попитах за истинската причина.

Цялото семейство мълчеше и очакваше отговора на Робин.

— Открих най-красивата жена на света и ако тя се съгласи, възнамерявам да се оженя за нея.

 

 

Следващия петък Робин се качи на кораба за Джърси, въпреки че не успя да отговори на третия въпрос на майка си:

— Младата дама иска ли да се ожени за теб?

Даяна бе приела само да танцува с него куикстеп, но през тези три минути Робин разбра, че иска да я държи в прегръдките си до края на живота си.

— Ще се върна следващия уикенд — каза й той.

— Но тогава отборът ще играе в Уенуърт — отбеляза тя невинно.

* * *

Робин се изненада, когато следващата събота видя Даяна на кея, докато фериботът влизаше в пристанището. Кого ли бе дошла да посрещне, почуди се той, и горещо се надяваше да не е някой друг мъж.

Когато той слезе на твърда земя, Даяна му се усмихна сърдечно — точно както я бе запомнил от предишната седмица.

— Не бях сигурен, че си ми повярвала, когато казах, че ще се върна — каза той свенливо, докато двамата се здрависваха.

— И аз не бях сигурна, че ще се върнеш — призна си Даяна, — но после си помислих, че щом си готов да се откажеш от съботната си игра на голф само за да прекараш няколко часа с мен, най-малкото, което мога да направя, е да те посрещна.

Робин се усмихна, когато си даде сметка, че дори не може да си спомни с кого играят в този ден съотборниците му от Саутенд. Хвана ръката на Даяна и двамата тръгнаха по кея.

Ако някой го попиташе как бе прекарал уикенда, нямаше да може да отговори. Помнеше само как с неохота се качи на ферибота в неделя вечерта, след като целуна Даяна за първи път.

— Ще се видим другата събота по същото време, Даяна — извика той, надвесен над перилата, но свирката на плавателния съд заглуши думите му.

Следващата събота Даяна отново го чакаше на кея, както и всяка събота след това, докато Робин престана да хваща обратния ферибот за Уеймът.

През седмицата Робин наемаше специална междуградска телефонна линия, по която да си говорят всяка вечер. В свободното си време Даяна оглеждаше имоти в Сейнт Хелиър, които биха отговорили на изискванията му. Най-накрая намери търговско помещение на главната улица, чийто договор с предишния наемател изтичаше. Срещу него имаше хотел, който се нуждаеше от чисто спално бельо всеки ден, както и няколко ресторанта, които държаха на изрядните покривки и салфетки. Робии се съгласи, че това е идеалното място за нов клон на семейната фирма за химическо чистене на фамилия Чапман.

Следващата събота подписа тригодишен договор за наем с опция за подновяване и веднага се пренесе в апартамента над ателието. Ако до изтичането на договора не успееше да убеди Даяна да се омъжи за него и да си извоюва място в голф клуба „Роял Джърси“, щеше да се наложи да признае поражението си, да се върне в родния си град и да отвори втори клон на фирмата в Саутенд.

Макар да бе сигурен, че с времето ще успее да постигне и двете си цели, влизането в голф клуба се оказа доста по-трудно от спечелването на ръката на Даяна.

Не му трябваше много време да стане състезател в „Роял Джърси“ и бе много радостен, когато Найджъл го покани да представлява клуба в оспорваното местно дерби с Гърнси. Робин спечели мача си и същата вечер предложи на Даяна.

— Ами ако не те бяха избрали в отбора? — попита тя, неспособна да откъсне поглед от малкия искрящ диамант на безименния пръст на лявата си ръка.

— Щях да те отвлека с мен в Англия и да потопя ферибота за Уеймът — каза Робин, без да се замисля.

Даяна се засмя.

— И какви са плановете на моя шампион за превземането на комисията на „Роял Джърси“?

— Насрочили са ми събеседване за следващия месец — каза й той. — Тогава ще разберем дали ще прекараме живота си в Сейнт Хелиър или в Саутенд.

— Не забравяй, че само един от трима кандидатстващи влиза в списъка на чакащите — припомни му Даяна.

Робин се усмихна.

— Вероятно е така, но след като лорд Трент е мой поръчител, а брат ти — мой гарант, шансовете ми би трябвало да са по-добри от едно към три.

— Значи затова ми предложи да се оженим — каза тя, все още загледана в пръстена си.

 

 

След като Робин се яви пред комисията, призна на Даяна, че никога не е бил по-нервен в живота си, въпреки че всички от другата страна на масата са се усмихвали при всеки негов отговор на лесните им въпроси и кимали одобрително пред подробните му познания за живота на Хари Вардън.

Десет дни по-късно Робин получи писмо от клуба, с което го уведомяваха, че кандидатурата му е успешна и името му ще бъде прибавено в списъка на чакащите.

— Списъкът на чакащите? — каза раздразнено Робин. — И колко дълго смятат да ме държат в напрежение преди да ме приемат за член?

— Брат ми ме предупреди — започна Даяна, — че ако не си роден на острова, обикновено отнема от десет до петнайсет години.

— От десет до петнайсет години? — повтори Робии потресен, а после добави: — Лорд Трент не е роден на острова.

— Така е — съгласи се Даяна. — Но тогава комисията търсеше нов председател — за предпочитане благородник — затова го направиха пожизнен почетен член.

— Има ли и други пожизнени почетни членове?

— Само Хари Вардън — отвърна Даяна.

— Е, не съм Хари Вардън — призна Робин.

— Има само още един начин автоматично да станеш пожизнен почетен член — каза Даяна.

— И какъв е той? — попита нетърпеливо Робин.

— Да спечелиш Купата на председателя.

— Но миналата година отпаднах на втория кръг — припомни й Робин. — Брат ти е друга класа.

— Просто гледай тази година да се класираш на финала — каза Даяна. — Аз ще се погрижа за брат ми.

 

 

По-късно същото лято Робин и Даяна се ожениха в местната църква. Свещеникът се съгласи да проведе церемонията в неделя, защото „Роял Джърси“ имаха важен мач срещу Рай в събота.

Бащата, майката и братът на Робин пристигнаха с ферибота от Саутхемптън в началото на седмицата и прекараха няколко изключително щастливи дни в опознаване на Даяна. И много преди самата сватба Сибил установи със сигурност защо само след един танц синът й така настояваше да се върне в Джърси. Докато вървеше към олтара, булката видя колко много са гостите, та се бе наложило дори да сложат допълнителни столове.

Робин и Даяна излязоха от църквата на Сейнт Хелиър като съпруг и съпруга — г-н и г-жа Чапман, посрещнати от дъжд от конфети, хвърляни от приятелките на Даяна. Строените в две редици млади мъже от „Роял Джърси“ вдигнаха стиковете си и образуваха арка, под която те минаха на път за колата си.

Сватбеното тържество беше в „Роял Джърси“. Малкълм произнесе такава изискана реч като кум, че на Робин му стана ясно защо семейната фирма продължава да процъфтява дори в негово отсъствие.

Лорд Трент отговори от името на гостите. И издаде най-зле пазената тайна на острова, че младоженците ще прекарат медения си месец на неговата яхта по френското крайбрежие, но той ще трае само десет дни, защото Робин трябва да се върне навреме за първия тур на Купата на председателя. Даяна си помисли, че се шегува.

Когато десет дни по-късно г-н и г-жа Чапман влязоха с яхтата в пристанището на Сейнт Хелиър, шкиперът уведоми лорд Трент, че Робин се е оказал толкова добър мореплавател, че му поверявал руля винаги, когато искал да си почине.

На следващия ден Робин отпадна на първия тур на Купата на председателя.

 

 

Робин и Даяна бързо се установиха в новия си дом на брега и за първи път откакто бе дошъл в Джърси, на Робин му се наложи да ходи пеша до работа. Единайсет месеца по-късно Даяна роди момче, което кръстиха Хари.

— Какво би направил, за да станеш член на проклетия клуб? — попита съпруга си Даяна, седнала на болничното легло, обградена от цветя и поздравителни картички.

— Всичко — отвърна Робии и взе спящото бебе.

— Е, тогава имам за теб информация, която може да ускори процеса — каза Даяна и се усмихна.

— И каква е тя? — поинтересува се Робин, докато й връщаше внезапно разпищялото се новородено.

— Брат ми каза, че отрядът на морските спасители в Сейнт Хелиър си търси ново попълнение и тъй като прекарваш повече време на яхтата на лорд Трент, отколкото в дома ни, си много подходяща кандидатура.

— И как това ще ми помогне да ме изберат в „Роял Джърси“? — попита Робин.

— Познай кой е председател на Кралското общество на морските спасители? — отвърна хитричко Даяна.

В деня, в който Робин не успя да премине третия тур на състезанието за Купата на председателя, той попълни молба за постъпване в отряда на морските спасители.

 

 

Приемането в отряда на морските спасители не ставаше със събеседване, а с тест за издръжливост. Капитанът Джон Пойнтън подложи всички кандидати на серия тежки изпитания, за да се увери, че само най-коравите ще поискат да се върнат седмица по-късно.

Робин едвам дочака да се прибере у дома и да каже на Даяна колко много му е харесало цялото преживяване — сближаването между членовете на екипа, възможността да усвои нови умения, но най-вече шанса да прави нещо смислено. Надяваше се да приемат кандидатурата му сериозно, въпреки липсата на опит.

Когато дойде време г-н Пойнтън да избере новия член на отряда, той без колебание посочи само едно име и каза на боцмана, че младият Чапман е роден талант и не би се учудил, ако може и да ходи по вода.

Седмиците минаваха, а на Робин все повече му харесваха суровите учения на екипажа сред открито море. Когато чуеха сигнала, членовете на отряда трябваше да зарежат всичко и да се явят на пристанището до десет минути. Робин никога не бе сигурен дали е поредната суха тренировка, или този път наистина ще спасяват някого, изпаднал в реална беда. Капитанът редовно напомняше на екипажа си, че всички часове, прекарани в учение, ще се изплатят, когато някой потърси помощта им и че само тогава могат да разберат кой от тях е в състояние да се справи с напрежението.

Сигналът прозвуча посред нощ и събуди всички в радиус една миля от пристанището. Робин скочи от леглото, изтръгнат от съня си, в който му оставаше само един удар преди да спечели Купата на председателя. Светна лампата и бързо се облече.

— Да не си тръгнал при любовницата си? — попита Даяна.

— При всичките осем — отвърна Робин. — Но да се надяваме, че ще успея да се върна за закуска.

— Ще се върнеш — увери го Даяна. — Все пак финалът за купата на Председателя е в събота и тъй като ще играеш срещу брат ми, може би никога повече няма да имаш такъв добър шанс за победа.

— Току-що го победих в съня си — каза Робин, докато си взимаше щипките за панталони, с които пазеше крачолите си от веригата на велосипеда.

— Но само на сън — усмихна се Даяна.

Робин въртеше трескаво педалите през празните улици, когато чу сигнала за втори път и подкара още по-бързо велосипеда.

Беше сред първите пристигнали на пристанището и когато зърна лицето на капитана, му стана ясно, че е на път да участва в първата си истинска спасителна акция.

— Получихме сигнал за помощ от малка яхта, която се е преобърнала близо до Ардън Рок — каза капитанът, докато членовете на екипажа обличаха дъждобраните и слагаха гумените ботуши. — Изглежда някаква млада двойка е решила, че ще е много забавно да поплава в залива след полунощ — изръмжа той. — Тръгваме след две минути.

Всички мълчаха, докато се качваха в корабчето и заемаха внимателно местата си.

— Вдигай котвата! — извика капитанът на един от подчинените си, след като и последният член на екипажа му даде знак, че си е на мястото.

Робин усети прилив на адреналин, когато спасителното корабче пое през припляскващите в пристанището вълни. След като минаха вълнолома, корабът започна силно да се люлее от голямото вълнение в открито море. Никой от екипажа не показваше признаци на страх, което вдъхваше увереност на Робин. Мислеха само за едно и изпълняваха стриктно задълженията си.

Съгледвачът пръв забеляза обърнатата яхта. Посочи я и се опита да надвика силния рев на вятъра.

— Север-северозапад, шкипер, на около триста метра.

Робин усети как вълнението му нараства, докато се приближаваха бавно към обърнатия плавателен съд. Всичко, научено през последните месеци, щеше да бъдат подложено на изпитание. Когато се изравниха с яхтата, Робин се взря в ужасените млади хора, които не можеха да повярват, че на малкото островче са се намерили осем души, готови да рискуват живота си, за да ги спасят. Но колкото и капитанът да им крещеше да хванат едно от подадените въжета, те не помръдваха от кила на потъващата яхта. Робин осъзна, че нищо не може да ги откъсне оттам, а момчето изглеждаше дори по-уплашено от момичето. Вълните не утихваха и Робин се зачуди кога ли капитанът ще осъзнае, че екипажът му е в същата опасност като тези двамата на яхтата. Опитаха още веднъж да приближат спасителния кораб до потъващия съд.

Когато корабът им беше на гребена на вълната, Робин се запита дали му стига куражът да рискува. Но за такива работи не бива много да се мисли. Когато носът се вряза в следващата вълна, той скочи в морето, събра всичките си сили и успя да се хване за яхтата. Изчака вълната да се вдигне отново и се качи на това, което беше останало от плаващата развалина. С помощта на следващата вълна се изтегли към кила и събра сили да се усмихне на двамата невярващи на очите си младежи.

— Хванете се за ръката ми! — извика той на момичето.

След секунда колебание тя се пусна от кила и сграбчи протегнатата ръка на Робин. За миг той се уплаши младата жена да не изпадне в паника и да не го бутне обратно в морето.

— Като ви дам сигнал, ще трябва да скочите. — Робин надвика вятъра. Момичето не изглеждаше убедено. — Готова ли сте? — изкрещя той. Следващата вълна се втурна към тях. Когато спасителното корабче се вдигна във въздуха като подплашен кон, Робин извика: — Сега! — И с всичка сила бутна девойката от яхтата.

Тя падна във водата до спасителния съд, две ръце я сграбчиха и я издърпаха на борда. Робин изчака следващата вълна, за да даде сигнал и на младежа да направи същото. Но той нямаше такъв късмет като приятелката си и си удари главата в страничната част на кораба, преди да го изтеглят. Робин видя как от челото му рукна кръв. Знаеше, че има аптечка в каютата, но никой не можеше да я отвори, а още по-малко да окаже първа помощ при такава силна буря.

Робин усети, че яхтата под краката му потъва и мислите му бързо се пренасочиха от проблемите на младежа към собственото му оцеляване. Имаше само една възможност, преди корабчето да изчезне в морските дълбини. Сви се на топка, докато чакаше вълните да изстрелят нагоре спасителния кораб, след това се хвърли с всички сили към него като атлет на къс спринт. Но това беше фалстарт, защото се размина с въжето на около метър и се озова в бушуващата вода. Последните му мисли, преди да изчезне под безмилостните вълни, бяха за Даяна и малкия му син Хари, но след това вълнението го изхвърли нагоре, една ръка го сграбчи за косата, друга за рамото и започнаха да го теглят сантиметър по сантиметър, вълна след вълна към борда на кораба. Но морето отказваше да го пусне, следващата вълна го блъсна в спасителното корабче и той усети как ръката му изпука. Когато го изтеглиха на палубата, пищеше с цяло гърло, но никой не го чуваше заради бурята. Искаше да благодари на капитана, но успя само да повърне морската вода, която бе погълнал. Пойнтън се засмя и от това му стана по-леко.

Робин не помнеше връщането към пристанището, беше изцяло погълнат от нетърпимата болка в дясната си ръка и от облекчението, изписано по лицата на младите хора, които бе спасил.

— Ще успеем да се приберем за закуска — каза капитанът, когато минаха покрай фара и влязоха в значително по-спокойните вълни на пристанището. Когато най-накрая стигнаха брега, ги посрещна ликуваща тълпа.

Даяна стоеше на кея и търсеше с трескав поглед съпруга си. Робин се усмихна и й махна със здравата си ръка.

Но чак когато прочете на другия ден репортажа в „Джърси Еко“, осъзна колко близо е била до възможността да остане вдовица. Джон Пойнтън описваше решението на Робин да скочи от корабчето и да спаси приклещените младежи, които очевидно дължаха живота си на него, като акт на безкористност и смелост пред лицето на ужасни обстоятелства. Насаме каза на Робин, че е постъпил като откачен, но после му стисна ръката. И то погрешната ръка, заради което Робин извика от болка.

Докато седеше на болничното си легло с една гипсирана ръка и се опитваше с другата да се справи с лъжица и купа овесени ядки, Робин каза:

— Няма да мога да играя на финала за Купата на председателя.

 

 

Година по-късно Даяна роди момиченце, което кръстиха Кейт и Робин се влюби за втори път.

Фирмата за химическо чистене на семейство Чапман продължи да процъфтява, донякъде и защото Робин стана толкова популярен в градчето, че някои от съгражданите му започнаха да се държат с него като с местен, а не като с пришълец.

На следващата година го избраха за вицепрезидент на местния Ротари клуб и когато някогашният кормчия на спасителния отряд се отказа от длъжността си, всички единодушно решиха да поканят Робин да заеме мястото му. Но въпреки тези малки почести, които се изсипаха върху него, той припомни на съпругата си, че още е далеч от пълноправно членство в „Роял Джърси“ и тъй като късметът му започна да се движи в нежелана посока, може би вече бе пропуснал единствения си шанс да спечели Купата на председателя и така автоматично да стане пожизнен член.

— Винаги можеш да станеш член на друг клуб — предложи му наивно Даяна. — В края на краищата „Роял Джърси“ не е единственият голф клуб на острова.

— Ако отида в друг клуб, комисията на часа ще ме зачеркне от списъка на чакащите. Не, просто трябва да бъда търпелив. В края на краищата, остават ми още някакви си осем години — каза той без да крие сарказма в гласа си.

Даяна би се засмяла, ако в този миг не бе чула сигнала на спасителния отряд за девети път тази година. Робин хвърли вестника си и скочи от масата без дори да се замисли. Даяна се почуди дали съпругът й има представа каква тревога изпитва тя всеки път, когато той излиза в открито море. А след като преди няколко седмици един от членовете на екипажа падна от борда по време на неуспешен опит да помогнат на закъсал плавателен съд, тя започна още повече да се притеснява.

Робин целуна съпругата си преди да тръгне и както винаги каза:

— Ще се видим като се върна, скъпа.

Прибра се след четири часа и се промъкна тихичко в леглото, защото не искаше да я буди. Но тя не спеше.

 

 

Робин прочете писмото за втори път и се усмихна. Беше кратко съобщение от секретаря на клуба, нищо официално, разбира се, просто го уверяваше, че не след дълго комисията най-накрая ще ратифицира членството му в „Роял Джърси“. Какво означава „не след дълго“? — почуди се Робин. Теоретически му оставаха още четири години чакане. Той беше сигурен, че преди него в списъка има още няколко имена. Но Даяна му бе казала, че някои от членовете смятали, че трябвало да го направят член, още когато си счупи ръката и бе принуден да се оттегли от финала на Купата на председателя.

Мандатът на Робин като кормчия на спасителното корабче почти изтичаше, тъй като работата бе за по-млад мъж. Даяна вече едвам дочакваше деня, когато съпругът й ще изстрелва малки бели топки към дупките в далечината на игрището и ще спре да спасява безпомощни хора от прегръдките на безмилостното море.

На следващата година Робин откри нов клон на фирмата в Сейнт Брелейд и обмисляше да отвори и трети в Гърнси. Чувстваше се малко гузен, защото по-малкият му брат Малкълм вече управляваше четири клона от Англия и допринасяше много повече за печалбата на компанията, като в същото време наглеждаше и двете му деца, които учеха в пансион в родния им град.

Робин беше доволен от живота си човек и на трийсет и шестия си рожден ден обеща на Даяна, че ще остане в спасителния отряд само още една година, дори да не го приемат в „Роял Джърси“. Вдигна чашата си:

— За бъдещето — каза той.

Даяна също вдигна чашата си и се усмихна.

— За бъдещето — повтори тя, без да предполага, че един човек в другия край на Европа имаше различни планове за бъдещето на Робин Чапман.

 

 

Когато на 3 септември 1939 година Великобритания обяви война на Германия, първата мисъл на Робии беше да се върне в Англия и да се запише доброволец в армията, особено след като няколко по-млади членове на спасителния отряд вече бяха заминали за Плимът и станаха част от Кралския флот. Даяна го разубеди, като му каза, че е прекалено възрастен и ще бъде по-полезен с опита си в Джърси.

Решиха да оставят децата в пансиона в Англия, а Малкълм и съпругата му без никакво колебание се съгласиха да ги гледат през ваканциите.

Девет месеца по-късно немската армия стъпи на Шанз-Елизе и Робин разбра, че бе въпрос на седмици Хитлер да атакува и Нормандските острови. Трийсетте хиляди островитяни бяха евакуирани в Британия, включително и децата, а немските бомби валяха над Сейнт Хелиър и пристанището Сейнт Питър в Гърнси.

— Ще трябва да остана кормчия — каза Робин на Даяна. — Вече почти не се намират мъже, няма да успеят да ми намерят заместник преди края на войната.

Даяна неохотно се съгласи с по-малката от двете злини.

 

 

Когато лорд Трент се обади в дома на Робин и го помоли да се видят в клуба, той реши, че старецът най-накрая ще потвърди членството му в „Роял Джърси“.

Робин отиде няколко минути по-рано и стюардът на клуба го заведе право в кабинета на лорд Трент. Изражението на председателя не предвещаваше хубави новини. Лорд Трент се изправи иззад бюрото си и посочи към по-удобните кожени кресла до камината. След това наля две големи брендита.

— Трябва да те помоля за много важна услуга, Робин — каза той, след като се настани в креслото си.

— Разбира се, сър — отвърна Робин. — С какво мога да ви помогна?

— Както вече знаеш, фериботите от Уеймът и Саутхемптън са реквизирани от правителството заради войната и въпреки че напълно одобрявам това решение, то ми създава известни затруднения, тъй като премиерът иска да се върна в Англия при първа възможност.

Преди Робин да попита защо, Трент извади телеграмата от вътрешния си джоб и му я подаде. Сърцето на Робин прескочи, когато видя адреса: Лондон, „Даунинг стрийт“ 10. Трент го изчака да прочете телеграмата от Уинстън Чърчил.

— Премиерът иска да ме види спешно — каза Трент, — но е забравил, че няма как да напусна острова. — Отпи пак от брендито. — Надявам се, че можеш да прекараш Мери и мен до Англия със спасителното корабче.

Робин знаеше, че спасителното корабче можеше да напуска пристанището само ако откликваше на зов за помощ, но пък молба от премиера със сигурност му позволяваше да захвърли правилата.

— Ще се измъкнем, след като се стъмни. Налага се аз да се върна преди изгрев-слънце. И никой друг не трябва да знае.

— Както кажеш — отвърна Трент. Сега Робин командваше.

— Ще ви е удобно ли утре вечер, сър?

Възрастният мъж кимна.

— Благодаря ти, Робин.

Робин стана.

— Значи с вас и лейди Трент ще се видим на кея в девет утре вечер, сър.

След това си тръгна без да каже нищо повече и остави брендито си недокоснато.

 

 

На Робин му помагаха двама по-млади членове на екипажа, които също искаха да се доберат до Англия и да се запишат доброволци. Той се изненада колко гладко премина прекосяването на Ла Манша. Тази нощ имаше пълнолуние и морето бе невероятно спокойно за октомври, а лейди Трент се оказа много по-добър мореплавател от Негово Благородие, който не си отвори устата през цялото пътуване, освен когато се навеждаше през борда да повръща.

Влязоха в пристанището на Уеймът и един патрул ги придружи до доковете, където ролс-ройс чакаше да откара семейство Трент в Лондон. Робин стисна ръката на стареца за последен път.

След като изяде един сандвич с бекон и изпи една малка бира в пристанищната кръчма, Робин пожела късмет на двамата си по-млади колеги, изпрати ги на влака за Портсмът и тръгна обратно към Джърси. Погледна си часовника и реши, че ще се прибере навреме при Даяна, за да закусят заедно.

Стигна до Сейнт Хелиър преди първите лъчи да обагрят небето. Още не беше стъпил на дока, когато в стомаха му се стовари юмрук и го накара да се превие на две и да падне на колене. Тъкмо се канеше да протестира, когато осъзна, че двамата униформени, които се опитваха да го притиснат към земята, не говореха английски.

Реши, че няма смисъл да се съпротивлява, докато го водеха към Главната улица, а след това — в най-близкия полицейски участък. Не го посрещна дружелюбен сержант в приемната. Блъснаха го грубо по каменното стълбище, преди да го хвърлят в една килия. Призля му, когато видя Даяна да седи на пейката до стената. Тя скочи и се затича към него, когато вратата на килията се затвори с трясък.

— В безопасност ли са? — прошепна тя, когато той я прегърна.

— Да — отвърна Робин. — Но престоят в затвора няма да се отрази добре на кандидатурата ми за членство в „Роял Джърси“ — отбеляза той в опит да разведри атмосферата.

Даяна не се засмя.

Не след дълго тежката метална врата отново се отвори. Влязоха двама млади войници, сграбчиха Робин за лактите и го помъкнаха навън. Завлякоха го нагоре по стълбите и го изведоха на пустата улица. Наоколо не се виждаха никакви местни хора, тъй като бе наложен вечерен час. Робин предположи, че ще го разстрелят, но те продължиха да го водят по Главната улица и не спряха, докато не стигнаха до общината.

Робин бе идвал в централата на местната власт много пъти, защото всеки общински управител държеше тогата му да е безупречно чиста в деня, в който приемаше властта — церемония, на която с Даяна винаги присъстваха. Но този път го вкараха в приемната, където завари немски офицер да седи на стола на управителя. Погледна искрящата му от чистота униформа и се усети, че не са го довели тук, защото ще искат да се възползват от услугите на фирмата му.

— Г-н Чапман — каза офицерът без никакъв акцент, — аз съм полковник Крюгер и съм новият комендант на Нормандските острови. Нека започнем с въпроса: защо откарахте лорд Трент в Англия?

Робин не отговори.

— Несъмнено лорд и лейди Трент в момента се наслаждават на закуската си в „Риц“, а вие сте хвърлен в затвора, защото им помогнахте. — Офицерът стана, прекоси стаята и спря до двамата войници, които стояха с лице един към друг. — Ако не желаете да ми сътрудничите, г-н Чапман, със съпругата ви ще останете в затвора, докато не се намери кораб, който да ви откара в родината ми.

— Но жена ми няма нищо общо с това — запротестира Робин.

— При нормални обстоятелства щях да приема аргументите ви, г-н Чапман, но тъй като съпругата ви е секретарка на лорд Трент… — Робин мълчеше. — Ще ви изпратим в най-суровия лагер, освен ако някой от вас не реши да ми разкрие причините, поради които лорд Трент се върна така спешно в Англия.

 

 

Робин и Даяна останаха в миниатюрната килия деветнайсет дни. Даваха им само хляб и вода — диета, която Робин винаги бе смятал за мит, сътворен от Дикенс. Той започна да се чуди дали властите са ги забравили.

Успя да събере откъслечни новини от островитяните, принудени да работят в полицейския участък, но единствената полезна информация, която достигна до него, беше, че в пристанището на Сейнт Хелиър редовно спират немски кораби и от тях разтоварват нови и нови войници, амуниции и оръжие.

На двайсетата сутрин един от информаторите му каза, че на следващия ден ще пристигне кораб от Хамбург и че е видял имената им в списъка на хората, които ще пътуват с него по обратния му път. Даяна се разплака. Робин никога не спеше, щом съпругата му беше будна.

Посред нощ, когато и двамата бяха дълбоко заспали, вратата на килията се отвори без предупреждение. В очертанията й се появиха двама немски войници. Единият любезно помоли г-н Чапман да тръгне с тях. Робин бе озадачен от изисканите му маниери и се зачуди дали това не е обичайното поведение на немските войници преди да разстрелят някого.

Тръгна с войниците нагоре по стълбите. Дали не го водеха към кораба? Със сигурност не, иначе щяха да вземат и Даяна. Пак го поведоха по улицата към общината, но този път вървяха до него и не се опитваха да го хванат.

Влязоха в кабинета на управителя. Полковник Крюгер вдигна поглед от бюрото си. Изражението му бе угрижено. Премина направо на въпроса.

— Корабът, с който трябваше да транспортираме задържаните до Хамбург, се е ударил в подводна скала извън пристанището. — Робин се почуди кой смел островитянин е успял да махне предупредителните светлини. — И бързо потъва — продължи полковникът. — Всички на борда му ще загинат, а сред тях има и цивилни граждани. Спасителният кораб трябва да помогне. — Въздържа се да каже „да помогне на сънародниците ми“.

— И защо ми казвате това, полковник? — попита Робин.

— Екипажът на спасителния кораб отказва да се качи на борда без главния си кормчия, затова ви моля… — Той млъкна. — Умолявам ви да отидете при тях, преди да е станало прекалено късно.

Странни мисли преминават през ума на човек, изправен пред морална дилема. Робин знаеше директивата наизуст. Дълг на членовете на спасителния отряд е да помагат на всеки, изпаднал в беда в открито море, независимо от националността, цвета на кожата и вярата му, дори да е в състояние на война с Великобритания. Той кимна леко на полковника.

На улицата го чакаше кола с отворена врата, която щеше да го откара до пристанището. Петнайсет минути по-късно корабчето потегли.

Тази нощ Робин и останалите спасители се върнаха няколко пъти до Ардън Рок. Накрая успяха да измъкнат седемдесет и трима пасажери, сред които единайсет германски офицери и трийсет и седем членове на екипажа. Останалите бяха цивилни, доведени да помагат в администрацията на острова. На дъното на океана остана товарът — оръжие, амуниции и превозни средства.

Когато Робин изведе последния оцелял на сигурно място на сушата, двамата немски офицери вече го чакаха. Сложиха му белезници и го върнаха в полицейския участък. Когато влезе в килията, Даяна му се усмихна за първи път от толкова дни насам.

 

 

На следващата сутрин вратата на килията се отвори и млад немски сержант постави пред тях чинии с бекон с яйца и две чаши горещ чай.

— Последната закуска преди да ни екзекутират — предположи Робин, когато надзирателят затръшна вратата на килията след себе си.

— Не им е било трудно да се досетят какво би било последното ти желание — каза Даяна и се усмихна.

Няколко минути след като двамата погълнаха лакомо неочакваното угощение, влезе друг войник и им каза, че ще ги заведе в щаба на коменданта.

— С радост ще ви придружа до общината — отвърна саркастично Робин.

— Няма да ходим там — каза войникът. — Комендантът реквизира голф клуба и премести щаба си там.

— Последното ти желание е изпълнено — каза Даяна, когато с Робин се настаниха на задната седалка на служебната кола. Думите й предизвикаха озадачено изражение на младото германско лице.

Пристигнаха в клуба и ги отведоха в кабинета на лорд Трент. Полковник Крюгер се изправи и им предложи да седнат. Даяна се възползва, но Робин остана прав.

— Тази сутрин — започна той — отмених заповедта, според която трябваше да бъдете транспортиран до затвор в Германия и издадох нова, която постановява незабавното ви освобождаване. Можете да се приберете у дома. Ако се окажете толкова глупав, че нарушите закона втори път, г-н Чапман, и двамата се качвате на първия кораб за Германия. Мисля, че това във вашата страна се нарича условна присъда.

Комендантът пак се изправи иззад бюрото си.

— Вие сте забележителен човек, г-н Чапман. Ако сънародниците ви бяха направени от същия корав материал като вас, нацията ви може би нямаше да се окаже толкова лесна за побеждаване.

— Може би трябва да прочетете „Хенри V“ — предложи му Робин.

— Чел съм я — отвърна комендантът. — Млъкна и се загледа през прозореца към покрития с плевели осемнайсети грийн. После добави: — Но не съм сигурен дали Фюрерът я е чел.

 

 

Остатъкът от войната премина за Робин сравнително спокойно, ако не броим случаите, в които прозвучаваше сигналът за тревога и той въртеше бясно педалите към пристанището, където го чакаха другите членове на екипажа. Остана главен кормчия докато германците бяха на острова.

По време на окупацията на членовете на „Роял Джърси“ не беше позволено да влизат в клуба, камо ли да играят голф. Годините си минаваха и добре поддържаното игрище така обрасна с бурени и коприва, че не можеха да се различат отделните му участъци. Стиковете ръждясаха в склада и само прокъсаните знамена, които плющяха още навън, подсказваха къде някога са били грийновете.

* * *

На 9 май 1945 година, денят след безусловната капитулация на Германия, в Джърси пристигна отряд на английската армия и германският комендант на Нормандските острови се предаде.

След като трийсет и шестте хиляди окупатори най-накрая си заминаха, местните бързо започнаха да полагат всички сили, за да възстановят стария ред. Това не се оказа толкова лесно, тъй като немците бяха унищожили голяма част от архивите на острова, включително и молбите за членство в голф клуба „Роял Джърси“.

Но други аспекти на живота бързо се нормализираха. На 12 юли Робин и Даяна посрещнаха на пристанището на Сейнт Хелиър първия ферибот от Уеймът.

— О, мили боже! — извика Даяна, когато видя децата си. — Колко сте пораснали!

— Не сме ги виждали от пет години, скъпа — припомни й Робин, когато младежът и сестра му — тийнейджърка, стъпиха на кея.

Семейство Чапман прекара шест щастливи седмици заедно, преди Хари неохотно да се върне в Англия, за да учи в университета „Даръм“, а Кейт — в Уейбридж за последната си година в „Сейнт Мери“; и двамата чакаха с нетърпение да се върнат в Джърси за Коледа.

 

 

Робин четеше сутрешния си вестник, когато на вратата се почука.

— Има препоръчана пратка за вас, г-н Чапман — каза пощальонът. — Трябва да се подпишете.

Робин се подписа над пунктира и разпозна в горния ляв ъгъл на плика герба на голф клуба „Роял Джърси“. Скъса го и прочете писмото, докато вървеше към кухнята. Прочете го още веднъж и го подаде на Даяна.

Крапски Голф клуб на Джърси

Сейнт Хелиър, Джърси

9 септември 1946 година

 

Драги господине,

Имаме основание да смятаме, че в миналото сте кандидатствал за членство в Кралския голф клуб на Джърси, но за съжаление всичките ви документи са унищожени по време на германската окупация.

Ако все още желаете да бъдете одобрен за членство в клуба, ще се наложи да преминете отново през целия процес и ние с радост ще ви насрочим събеседване.

Ако кандидатурата ви се окаже успешна, ще бъдете включен в списъка на чакащите.

Искрено ваш,

Дж. Л. Тиндал

Секретар

Робин изруга за първи път, откакто германците бяха напуснали острова.

Даяна не успя да го успокои, не го зарадва и фактът, че брат му щеше да им гостува от Англия за първи път след края на войната.

 

 

Робин стоеше на пристанището и чакаше Малкълм да слезе от ферибота от Саутхемптън. Малкълм успя да повдигне духа на по-големия си брат, като разказа на него и Даяна плановете са за разширяване на компанията и им предаде няколко съобщения от децата им.

— Кейт си има приятел — каза им той — и…

— О, боже! — възкликна Робин. — Толкова ли съм стар вече?

— Да — отвърна Даяна и се усмихна.

— Мисля да отворя четвърти клон на фирмата в Брайтън — обяви Малкълм по време на вечерята. — Там изникват много нови фабрики, които със сигурност ще имат нужда от услугите ни.

— А случайно да си търсиш мениджър? — попита го Робин.

— Защо питаш? Свободен ли си за длъжността? — отвърна му Малкълм и го изгледа искрено изненадан.

— Не, не е — каза твърдо Даяна.

 

 

Когато следващия понеделник Малкълм се качи на кораба, за да се прибира вкъщи, Робин бе значително по-самоуверен. Дори вече се чувстваше в състояние да се шегува за събеседването в „Роял Джърси“. Но когато дойде денят, в който щеше да се изправи пред комисията, Даяна трябваше да го заведе до колата, да го качи насила в нея, да го закара до клуба и да го достави пред входа.

— Късмет — каза му тя и го целуна по бузата. Робин изсумтя. — И по никакъв начин не им показвай колко си им ядосан. Не са виновни, че германците унищожиха целия архив на клуба.

— Ще им кажа да си наврат молбата ми там, където слънце не ги огрява — отвърна Робин. И двамата избухнаха в смях заради последния моден израз от Англия, който бяха научили. — Имат ли изобщо представа колко ще съм стар след петнайсет години? — добави той, докато излизаше от колата.

Робин си погледна часовника. Беше подранил с петнайсет минути. Оправи си вратовръзката и тръгна бавно през чакълената настилка пред клуба. В главата му нахлуха много спомени: как видя за първи път Даяна, когато тя влезе в бара, за да каже нещо на брат си; денят, в който беше избран за капитан на клуба — първият англичанин, получил тази чест; пропуснатият удар на осемнайсетата дупка, който можеше да му донесе Купата на председателя; как не успя да играе на финала на следващата година, защото си счупи ръката; вечерта, в която лорд Трент го помоли да го откара до Англия, защото премиерът се нуждаеше от услугите му; денят, в който немският офицер му показа уважението си и прояви милосърдие, защото спаси живота на негови сънародници. А днес… отвори наскоро боядисаната врата и влезе.

Погледна към Хари Вардън и му се поклони почтително, след това се обърна към портрета на лорд Трент, който бе починал предната година. По време на войната бе служил на страната си като министър на продоволствията.

— Комисията ще ви приеме веднага, г-н Чапман — каза стюардът и прекъсна мислите му.

Даяна реши да го изчака в колата, тъй като предполагаше, че събеседването няма да продължи дълго. Все пак всички членове на комисията познаваха Робин от повече от двайсет години. Но след половин час тя започна да си поглежда часовника на всеки няколко минути и не можеше да повярва, че Робин не се появи и след като измина цял час. Тъкмо реши да отиде да попита стюарда защо съпругът й се бави толкова, когато вратата се отвори и през нея излезе Робин с мрачно изражение на лицето. Тя изскочи от колата и побягна към него.

— Всеки, който иска да кандидатства повторно за членство, не може да се надява да бъде приет дори след петнайсет години — каза той, докато се разминаваше с нея.

— Не правят ли изключения? — попита Даяна, опитвайки се да го догони.

— Само за новия президент — отвърна Робин, — който ще бъде приет за пожизнен почетен член. Правилата очевидно не важат за него.

— Но това е толкова несправедливо — каза Даяна и избухна в сълзи. — Лично ще се оплача на новия президент.

— Не се и съмнявам, че ще го направиш, скъпа моя — каза Робин и взе жена си в прегръдките си. — Но това не означава, че ще ти обърна внимание.

Бележки

[0] По истински случай. ↑

[1] Хари Вардън (1870–1937) — прочут английски професионален играч на голф. — Б.пр. ↑