Джефри Арчър
Среща на сляпо

Ароматът на жасмин пръв ми подсказа, че това бе жена.

Седях сам на обичайната си маса, а дамата се приближи и седна на съседната. Бях сигурен, че е сама, защото не чух стола до нея да скърца и някой да я заговаря.

Отпих от кафето си. В добри дни успявам да си вдигна чашата, да отпия и да я върна върху чинийката, без хората на съседните маси изобщо да разберат, че съм сляп. По-голямото предизвикателство е колко дълго мога да поддържам заблудата, преди човекът, седнал до мен, да осъзнае истината. И повярвайте ми, в мига, в който се усетят, веднага се издават. Някои започват да шептят, а също така подозирам, че започват и да кимат или да сочат към мен; други застават нащрек, а пък трети така се смущават, че млъкват. Да, усещам дори това.

Надявах се някой да седне при нея, за да чуя гласа й. Много неща мога да позная по гласа. Когато не виждаш човека, акцентът и тонът се открояват по-отчетливо, а те са доста издайнически. Представете си за миг, че мълчите и слушате някого по телефона и ще добиете представа за какво ви говоря.

Чарли се приближи към нас.

— Готова ли сте да поръчате, госпожо? — попита сервитьорът и леко провлаченият му корнуолски акцент не остави никакво съмнение, че е местен. Чарли беше висок и силен добряк. Откъде знам ли? Винаги, когато ми помага да изляза навън след сутрешното ми кафе, гласът му се чува от около десет сантиметра над мен. А аз съм метър и седемдесет и осем. А когато се случи да се блъсна в него, не усещам сланини, само твърди мускули. Освен това в съботните следобеди играе ръгби за отбора на Корнуолските пирати. От седем години е титуляр, което значи, че наближава трийсетте, а може и скоро да ги е навършил. Чарли наскоро се раздели с приятелката си и все още тъгува по нея. Понякога научавам такива неща, като задавам въпроси, понякога хората сами ми се изповядват.

Следващото предизвикателство е да разбера колкото може повече за човека на съседната маса, преди той да осъзнае, че не мога да го видя. След като клиентът си тръгне, Чарли ми казва доколко съм познал. Обикновено съм седемдесет процента прав.

— Бих искала чай с лимон — отвърна тя тихо.

— Разбира се, госпожо — каза Чарли. — Нещо друго?

— Не, благодаря.

Обзалагам се, че е на трийсет, най-много трийсет и пет години. Любезна е и не е оттук. Нямам търпение да науча още нещо за нея, но ще трябва пак да я чуя да говори, преди да направя още предположения.

Обърнах се с лице към нея, сякаш я виждах съвсем ясно.

— Бихте ли ми казали колко е часът? — попитах аз, точно когато забиха камбаните на църквата отсреща.

Тя се засмя, но не отговори, докато камбаните не спряха да бият.

— Ако се вярва на часовника — започна тя, — е точно десет. — Последва същият тихичък смях.

— Обикновено избързва с една-две минути — казах аз, взирайки се невиждащо в циферблата. — Макар че геометрично правилните форми на църквата се смятат за един от най-хубавите примери на архитектурата в Западните провинции, хората не се тълпят там заради сградата, а заради „Мадоната с младенеца“ на Барбара Хепуърт в параклиса на Света Богородица — добавих аз и се облегнах небрежно назад.

— Колко интересно — продължи тя разговора, когато Чарли се върна и постави на масата чайник, малка каничка мляко и чаша с чинийка. — Смятах да посетя утринната литургия — каза тя докато си наливаше чай.

— Тогава ви чака приятна изненада. Старият Сам, нашият викарий, изнася отлична проповед, особено ако никога не сте я чувала преди това.

Тя отново се засмя, а после каза:

— Четох някъде, че „Мадоната с младенеца“ никак не прилича на останалите работи на Хепуърт.

— Точно така — отвърнах аз. — Барбара често излиза сутрин от ателието си и идва да пием заедно кафе — заявих гордо. — И тази забележителна жена веднъж ми каза, че е създала произведението в памет на най-големия си син, който загинал в самолетна катастрофа на двайсет и четири годишна възраст, докато служел в Кралските военновъздушни сили.

— Колко тъжно — отбеляза дамата, но не коментира повече.

— Според някои критици — продължих аз — това е най-добрата й творба и любовта на Барбара към сина й е въплътена в насълзените очи на Девата.

Жената взе чашата си, отпи от чая и отново проговори.

— Какъв късмет, че я познавате — каза тя. — Веднъж бях на лекция за школата на Сейнт Айвс в галерия „Тейт“ и лекторът не спомена нищо за „Мадоната с младенеца“.

— Е, ще я видите в параклиса на Света Богородица. Убеден съм, че няма да останете разочарована.

Докато тя си пиеше втората чаша чай, аз се чудех колко процента от информацията за нея съм отгатнал до този миг. Очевидно се интересува от изкуство, вероятно живее в Лондон и със сигурност не е дошла в Сейнт Айвс, за да се пече на плажа.

— На гости ли сте тук? — осмелих се да попитам аз, за да науча нещо повече за нея.

— Да. Но леля ми е от Сейнт Мос и се надяваше да дойде заедно с мен на утринната служба.

Почувствах се като глупак. Сигурно вече е видяла „Мадоната с младенеца“ и вероятно знае повече за Барбара Хепуърт от мен, но е прекалено любезна, за да ме засрами. А дали бе разбрала, че съм сляп? Ако е така, същите тези добри маниери не й позволяваха дори да го намекне.

Чух я как си допи чая. Дори това мога да познавам. Когато Чарли се върна, тя го помоли за сметката. Той откъсна страничка от кочана си и й я подаде. Тя протегна към него банкнота, а той й върна монети.

— Благодаря ви, госпожо — каза Чарли, изпълнен с благодарност. Сигурно бакшишът е бил щедър.

— Довиждане — сбогува се тя, а по гласа й разбрах, че го казва на мен. — Беше ми приятно да си поговорим.

Станах от стола си, поклоних се леко и казах:

— Наистина се надявам утринната служба да ви хареса.

— Благодаря — отвърна тя. А докато се отдалечаваше, я чух да казва на Чарли: — Какъв чаровен господин. — Нямаше как да знае колко изострен е слухът ми.

И си тръгна.

Седях и чаках нетърпеливо Чарли. Исках да му задам толкова много въпроси. Колко ли от предположенията ми щяха да се окажат верни този път? От жизнерадостното бъбрене в кафенето заключих, че тази сутрин има доста клиенти, затова Чарли се забави.

— Искате ли нещо, г-н Треватан? — каза той развеселен.

— Със сигурност, Чарли — отвърнах аз. — Като начало искам да знам всичко за жената, която седеше до мен. Висока ли беше, или ниска? Блондинка или брюнетка? Стройна или не? Хубава ли беше? Беше ли…

Чарли избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно? — попитах аз.

— Тя ме попита точно същото за вас.