Калина Малина
Симовата чета (7)

Пърженото пиле

Пръв се събуди сутринта Иван. Той огледа палатката — продълговата и със стръмен покрив. Подпираха я два високи срещуположни колеца, четири по-ниски и още осем. Първите се свързваха помежду си с дълъг лост. Най-силно впечатление на Иван направи решетъчното прозорче, изрязано на срещуположната на входа стена. Над него бе спуснато отвън парче платнище, което пречеше на сутрешните лъчи да проникнат вътре.

В палатката имаше десет легла в две редици. Момчетата заемаха четири от дясната редица.

— Колко дълбоко спят! — каза си Иван и както местеше поглед от лицата на заспалите си другари към мястото, дето бе струпан багажът, забеляза отгоре над куфарчетата и торбичките красивата пътническа чанта на Русчо. Веднага усети, че коремът му се присви от глад.

— Какво ли носи за лапане този „свинк“^[1]? Я да прислушам чантата му.

Иван отметна бавно и внимателно тежкото сиво одеяло, с черните линии по края, спусна крака от леглото и като усети студената трева, каза си: „Подът на нашия летен дворец е зелена поляна. И това е барско. Само гладът, гладът, дето ми стърже стомаха от снощи не е гот“.

Не беше мъчно за Иван да отвори чантата. В нея той видя три големи алуминиеви кутии, пешкир за лице, две носни кърпи, огледало, гребен, паста за зъби и за обувки и една съвсем нова четка за дрехи.

— Всичко му е подредила майка му на този „свинк“.

Иван отхлупи едната кутия. Там бяха наредени на две редици кръгли курабии — розови, попрегорели. Момчето хвърли в устата си една, схруска я бързо, очите му се свиха от удоволствие и от сините му гледци остана само тясна дълга ивица, светеща между русите му мигли. Посегна и взе втора. И нея глътна наведнъж. Лапна трета. И тя се стопи в устата му като сладолед. На Иван се стори, че никога през живота си не е ял нещо по-сладко. А пък ония курабета, дето майка му приготвяше понякога почти без захар и масло, бяха такива твърди!

— Я го вижте вие тоя „свинк“ с какво се гои! Затова му е кожата бяла като на момиче — каза си Иван и заклати дългата си конска глава. — Но я да видим какво се крие в другата кутия!

С пълна уста, като дъвчеше последната курабийка, той отвори кутията. Замириса му на пържено. Грабна едно парченце, твърдичко, розовичко, със съблазнителна коричка, отхапа си от него и сладко млясна. „Я, пържено пиле било! Трябваше да почна от него и после да се подсладя с курабетата — ядосваше се Иван. — Е, нищо де, че и така може!“

Той почна да унищожава едно по едно крехките пилешки кълки и крилца. Потърси хляб в другата кутия. Там имаше бонбони. „Същите като нашите, дето ги купи майка с купоните! Увити в същите книжки!“ — рече си той и натъпка пазвата на ризата си с бонбони. Хляб подири в раницата на Симето, но там нямаше нищо за ядене. Когато затършува в бохчичката на Кольо, единият креват скръцна. Иван бързо се изправи, отдръпна се леко от багажа и се залепи на прозорчето, като повдигна крайчеца на спуснатото платнище и загледа навън. Постоя тъй около минута, после се обърна бавно. И трите момчета спяха дълбок утринен сън. Иван се приближи пак до бохчичката на Кольо, но този път, без да я развързва, провря ръка, отчупи голямо парче бял хляб, седна на леглото и почна да закусва. Като унищожи всички пилешки късчета, млясна, облиза се, захлупи кутията и я пъхна пак в чантата. След това затвори чантата, мушна се под одеялото, зави се през глава и се престори на заспал. Не след дълго се разшаваха и другите.

— Спал съм като заклан, момчета, наспал съм се. Ама да знаете колко съм гладен!

Симето се протягаше и прозяваше.

— И аз съм се наспал — изписка с ясния си глас Русчо. — Но колкото за яденето не бери грижа! Имам за всички ви в чантата. Цяло пиле ми изпържи мама за по път. Купих си го за 60^[2] лева от инкубатора, отгледах си го сам, па като се готвехме да тръгнем — мама за бани, аз насам — решихме да му теглим червеното герданче.

— Охо, добре сме тогава! А ти, Кольо, нямаш ли нещичко за лапане?

— Само хлебец. Кюфтетата, дето ми ги изпържи майка, ги изядох още във влака.

— Аз предпочитам пържено пиле пред кюфтетата. Но, момчета, не бива сами да закусваме. Ще почакаме и Иван. Снощното скитане из Балкана ни свързва завинаги. Всички бяхме уморени, наспахме се, всички сме гладни, ще се нахраним. Но да ви кажа ли? С Иван сме в един клас, та си го зная добре. Сега от всички нас той е най-гладният. Да го почакаме.

И Симето погледна загрижено сгушилия се под одеялото Иван. После внимателно заоглежда палатката и зашепна:

— В тая палатка има грешка. Първо билото й е дървено и късо. Не се свързва с най-високите рейки. Един вятър да духне и ще се изкриви на една страна. И второ…

— А на кое викаш било? — прекъсна го любознателният Русчо.

— Един дълъг железен лост, който се прегъва в средата на две, но като го изопнат, свързва най-високите рейки ей там, в ъглите.

— А сигурен ли си, че рейки се казват тези колци? Аз, като си ида в София, ще потърся в речника. Татко си има най-различни речници.

— Търси, ако си нямаш работа, Русчо! Ама аз да си кажа правичката, не мога да трая повече. Куркат ми червата като жаби в блато. Какво ще го чакаме да се събуди! Ще си поделим храната по равно и ще му оставим неговия дял. Какво ще кажете, другари?

— Съгласни сме — извикаха зарадваните Кольо и Русчо, забравили, че Иван спи.

А Иван продължаваше да се преструва на заспал.

Кольо и Русчо нахлузиха панталоните си и на два скока се намериха пред багажа, грабнаха — единият чантата, другият торбичката — и започнаха да ровят в тях. Пръв забеляза кражбата Кольо.

— Кой е ял от моя хляб?

— А на мен всичко, всичко е унищожено. И пилето, и курабиите… Всичко… Какво ще ядем сега?

— Май че докато сме спали, мишка е тършувала из багажа. Ама мишка с два крака.

Като казваше тези думи, Симето не снемаше поглед от спящия Иван. Русчо забеляза това и поклати глава:

— Не, не е той. Не вярвам да е той. Докато бяхме в гората, кой знае кой е пренасял багажа ни и за награда си е похапнал.

— Ще видим тая работа. Ще уловим крадеца и ще го накараме не само да плати пилето на Русчо, но и кокошката, която е снесла яйцето, за да се излюпи това пиле.

— Трай, коньо, за зелена трева! — помисли си Иван под одеялото. — Ще ме хване той на куковден. Пилето отдавна се е смляло в стомаха ми.

Колко му се щеше на Иван да види как момчетата дъвчат само сух хлебец, но не смееше да подаде нос! Едва когато изсвири свирката и целият лагер се размърда, когато Симето отметна одеялото му, ръгна го с ръка и извика: „Ставай, сънливецо, тръбата свири ведрина!“, Иван се протегна блажено, разтърка очи и през прозявка каза престорено:

— За закуска ли свирят? Ох, как съм гладен! Нямате ли поне едно залъче?