Калина Малина
Симовата чета (6)

Строгичък е май началникът

Когато фенерът се приближи до мястото, дето беше се събрала пак цялата дружина, момчетата видяха, че пред тях застана като видение в бели дрехи висока мъжка фигура. Тя държеше в едната си ръка фенер, а в другата — синджира на голямо куче. Момчетата не можеха да видят добре лицето на нощното видение, защото фенерът ги заслепяваше, но чуха силен младежки глас, в който трептяха бодри и жизнерадостни нотки:

— Ей, загубените момчета, хайде по-скоро да се връщаме и да успокоим началника на лагера! Ах, вие непослушници! Че биваше ли да се отлъчвате така, без да се обадите? Трябва доста да сте се изплашили, а? Друг път няма и да помислите за такива нощни разходки. Знаете ли, че вече минава единайсет часа?

Момчетата тръгнаха виновно след младежа, който осветяваше пътя с фенера. Едва сега Симето разбра грешката си. От прибързаност и от невнимание той бе преминал дървения широк мост без перила и вместо да вземе пътя вдясно от него, стигнал бе до друг широк мост, отдето се отделяше също тъй надясно пътечка, която водеше към „Хайдушките водопади“.

Като се върнаха няколко километра назад и тръгнаха по страничния път, момчетата скоро забелязаха ярка светлина. Младежът с кучето каза:

— Ето го и лагерът. Огънят пред кухнята се е разгорял.

— Колко близко било, а ние… Но, другарю, все тъй ли ще е тъмно? Само един огън и никаква светлина — тревожеше се Русчо. — Как ще четем? Как ще пишем писма? Един приятел ми поръча да му пиша дълго, дълго писмо, цял доклад. „Ако е кратко писмото ти, каза, няма и да го чета, направо ще го хвърля в печката.“

— Денят ти не е в торба — закачи го Симето. — Ти нощем романи ли ще четеш като Дон Кихот?

— Ти си Дон Кихот — сопна се Русчо.

— Който е другар на Санчо Панчо, той е Дон Кихот — продължи да го дразни Симето, забравил вече скитането из Балкана.

Но Русчо не падаше по-долу. Беше ядосан на Симето не само защото го бе подвел да се лута през нощта и да се умори толкова, а и защото го наричаше с омразния му прякор. Затова той обмисли думите си и като изскочи малко напред, за да чуе младежът с фенера, каза язвително:

— Ти си Дон Кихот, Симе, защото ни накара да гоним оня, дето духа, да се сражаваме с разни вятърни мелници.

Това засегна Симо, но той не отговори. Само си въздъхна едва чуто.

Младежът бе забравил да предупреди дружината да не се движи близо до палатките, които се очертаваха в тъмнината. А момчетата горяха от любопитство да пипнат с ръка тези тъй дълго дирени жилища от опънати брезенти, да се вслушат отблизо във възбудения детски говор. Дори Симето, при все че знаеше устройството на палатките, бе забравил за въжетата, които обтягат от всички страни платнищата и ги свързват със земята. Момчетата се спъваха в тези въжета, а Русчо пък се просна по корем на земята.

Напразно се надяваха нощните герои, че ще им дадат вечеря. Никой не ги запита гладни и жадни ли са, дали са уморени. Началникът на лагера ги погледна студено, освети бледите им лица, разгледа ги добре, като се мъчеше да ги запомни, и рече строго:

— Ще спите тая нощ в най-крайната палатка. Утре лагерният съвет ще разгледа вашето провинение.

И четиримата тръгнаха с наведени глави след фенера, който едвам осветяваше пътя до най-крайната палатка. Младежът с кучето бе изчезнал; сега ги водеше един прегърбен старец, чийто кръпки върху тънката сива риза фенерът от време на време осветяваше.

— Дядка, май началникът… строгичък е, а? — започна да подпитва Иван. — Ех, и това се ядва, само хляб да дават колкото ми душа сака, а не да ми свирят червата като кеменче! Така ли е, дядка?

— Е па я не съм забележил, каков ин ги е началнико — отвърна старецът бавно. — Право, не съм забележил за началнико… А кое си посака от трапезата лебец, даднаха му в допълнение, а и чорбица, лайсе, сипа в допълнение…

— А ти готвачът ли си, дядка? — запита хитро Иван, като потупа старец по рамото.

Той бързаше да се сприятели с готвача и да си осигури по тоя начин двойните порции.

— Я съм общ работник. Сека дръвца, клада огънчец… Па и за друго ме бива. Занаято ми е мекичарлък.

— Ъ-ъ-ъх! — възкликна Иван. — Виждаш ли, че познах! Ще правиш ли и тук мекици, а? Ако правиш, викай ме да ти помагам. Аз знам да ги пържа.

— А я и други занаяти мога. Не гледайте, че съм изпаднал сеги. По метежо сам Георги Димитров, а, лайсе, и Коларов беше, ме питуваха: „Чичо, кой път да фанем за Сърбия?“.

— Право ли думаш, дядко? Да не си го сънувал това? — намеси се и Симето.

— Нема да те лъжем. Питуваха ме човеците, а я им казувам: „Те оточка съм слезъл по оня път край Здравенец, под Конярския кладенец“.

— Ех, дядка, дядка, ако е вярно това, дето го бърбориш, ще станем приятели с тебе. Аз такива старчета, дето са помагали на нашите народни водачи, много си ги обичам. Знаеш ли да свириш на кавал?

Симето бе прегърнал с дългата си дясна ръка стареца, а с лявата едва мъкнеше от умора акордеона.

— Е па знам, оти да не знам. Това гората сама те ока да свириш.

— А това, дето го нося, знаеш ли какво е?

— Отдека да знам.

— Бомба, дядо — обади се Иван.

— Млък бе, Сврака — сгълча го Симето. — Какво плашиш човечеца! Като е баща ти взводен уредник, та…

— Не е взводен уредник — отвърна сърдито Иван.

Кольо и Русчо вървяха последни. Те едвам пристъпяха. Бяха се уловили за ръце като малки деца. Пътят от трапезарията и кухнята до последната палатка им се стори много дълъг.

Когато влязоха вътре, първата работа на Симето бе да отвори акордеона, за да провери дали не се е повредил нещо. Старецът му светеше с фенера.

— Е па, оно била армоника, така си речи! Видвал съм я такиа. В Балканската война, лайсе, беше… Но заран ще си лафуваме, а сега спете!

Той им посвети, дорде се съблекат и мушнат под одеялата. Никой от момчетата не поиска да отвори куфарчето или торбичката си. Само погледнаха струпания в дъното на палатката свой багаж и им стана мило и топло. Коя ли грижлива ръка го е донесла тук и го бе прибрала вътре през време на тяхното скитане?