Калина Малина
Симовата чета (3)

Ако не беше моята бохчичка

Триста септемврийчета изхвърлиха малките си куфарчета, раници и торбички на гара Берковица.

— Добре дошли, другарчета — поздрави ги висок къдрокос младеж в бяло спортно облекло. — Тук сте се събрали септемврийчета от три колонии. Разделете се сега! Първа колония — вляво! Втора да остане в средата, а третата — вдясно!

Децата шумно се разделиха на три групи.

— Най-напред ще тръгне за лагера си третата група. Камионът ще вдигне целия багаж, ще се покачат по-малките и по-слабичките, а по-големите — пеш. Разбрано ли е?

— Разбрано, другарю — отвърнаха десетина деца в хор, а останалите въртяха очи наляво и дясно, сякаш не можеха да се опомнят, сякаш се чудеха как са попаднали тук.

Между онези, които викнаха „разбрано“, бяха Симето и Свраката.

— Е, Сврака, какво ще кажеш? Да потегляме, а? Защо да се бавим още! Те докато натоварят, ние ще стигнем.

— И аз тъй мисля, Симе, да потеглим! Хайде да си предадем най-напред багажа!

Двете момчета, като си помагаха едно на друго, натовариха багажа си на камиона.

— А акордеона? — попита ръководителят, като редеше куфарите, чантите и торбите върху платформата.

— Него не си го давам! Ще си го нося.

— Както искаш.

— А по кой път да тръгнем, другарю? Къде точно се намира третият лагер?

— Все направо и направо — каза разсеяно и малко уморено младежът, като се питаше дали ще се събере всичкият този багаж заедно с децата в камиона. — Ще тръгнете, значи, все направо, ще стигнете един мост, оттам се отделя пътечка вдясно, ще повървите по нея и ще видите лагера.

— Зная, зная — каза с увереност Симето, и младежът помисли: „Тоя навярно е бил и друг път по тия места“.

Товаренето на камиона продължи дълго. Напразно се бе безпокоил младежът. Платформата се оказа доста широка. Тя събра всичкия багаж и много деца заедно с ръководителите им. Прави или седнали върху багажа, те образуваха весела живописна група. Но Симето, съученикът му Иван Свраката и други две момчета, които Симето и Иван убедиха да тръгнат пеш, не можаха да видят натоварения камион, защото отдавна вече бяха излезли вън от града и поели път към Балкана. Те крачеха бързо и бодро. Слънцето залязваше и вечерният балкански повей разведряваше лицата им. При все че Симето носеше кутията с акордеона, прилична на голяма пишеща машина, той бързаше напред и сам се бе провъзгласил за водач на групата. След него идеше Иван с малка бохчичка, нанизана на лявата му ръка. При всяка негова стъпка се чуваше странен звук, като че ли се удряха едно о друго разни металически предмети, и Симето неведнъж се обръщаше учудено и устремяваше орловия си поглед в лицето на своя съученик, с когото в училище почти не дружеше. Най-после той не се стърпя и попита:

— Сврака, какво толкоз трака в торбата ти? Да не носиш жълтици, а?

— Нося зер.

Но като улови оня поглед, пред който мъчно можеше да устои човек, добави:

— Това ми са дребните парици бе, Симе — петолевки, десетолевки, разни пасти за зъби, четки…

— А защо не ги сложи в багажа? Парите можеш и в джеб.

— Не се сетих, Симе. Нищо. Не ми тежат.

Последни в групата вървяха Кольо и Русчо. Те бяха второкласници^[1] от една и съща паралелка. Още от малки не се деляха. Все заедно отиваха на училище. Къщите им бяха близко една до друга, а училището — „Константин Величков“ — далече. Падаше им се да учат в „Марин Дринов“, но родителите им си бяха поговорили по този въпрос и решиха да изпратят децата си в по-централно училище, като си мислеха, че там те ще получат по-добра наука и по-добре ще се възпитават.

Отначало Кольо и Русчо бяха почти един ръст и често си разменяха по погрешка зимните палта, ушити от еднакъв плат. Бащата на Русчо, журналист и голям веселяк, закачаше често децата, като им припяваше: „У дома има барабой, Кольо и Русчо на един бой“. Но когато момчетата постъпиха в прогимназията, Русчо започна да се изтегля на височина, а тази пролет израсна тънък като върлина. Баща му, видеше ли заедно двамата приятели, казваше: „Ето ги нашите Дон Кихот и Санчо Панчо“. Кольо, без да се сети, че прави грешка, се похвали пред съучениците си с прякора си Санчо Панчо. Той не беше чел книгата на Сервантес и не знаеше кой е този Санчо Панчо. Русчо, напротив, много четеше, знаеше кой е Дон Кихот, но си мълчеше. Бъбривостта на Кольо стана причина към края на годината и учениците да почнат да му викат Санчо Панчо. Така му думаха те и по целия път от София до Берковица. Когато преместиха двамата другари заедно с няколко техни съученици в последния вагон при септемврийчетата от училище „Асен Златаров“, защото в този вагон имаше повече място, Симето и Иван чуха тоя прякор. Особено допадна той на Симето, който също като Русчо знаеше от по-голямата си сестра историята на Сервантесовия Дон Кихот и неговия слуга Санчо Панса, Кольо — нисък, набит, с широки рамене, с кръгло лице, с големи изпъкнали очи — наистина приличаше на Санчо, както го бе виждал Симето на рисунка в голямата книга. Това момче му харесваше и той го покани да вървят пеш до лагера. Кольо от своя страна пък покани Русчо. И двамата си бяха оставили багажа и размахваха ръце, като разговаряха. Всъщност говореше само Русчо, който обичаше да разказва онова, което е прочел. Кольо нямаше навик да чете, но затова пък беше голям техник. Нито една работа не плашеше неговите яки ръце; особено му допадаше дърводелството. Отдавна вече бе почнал да помага на баща си, дребен чиновник в общината и любител дърводелец.

Като се отдалечиха доста от града, Симето започна да се обръща с безпокойство. Защо ли се бави още камионът? Какво ли е станало? Той не искаше да сподели опасенията си със своите другари, но като разсъждаваше, отговаряше си сам. Или е станало някакво нещастие, или е минал по други улици на градчето, като е излязъл на същия път, но нейде по-далеч, изпреварил ги е. Напразно се взираше Симето в шосето и диреше следи от гумите на камиона. Вече бе почнал сериозно да се безпокои, когато забеляза, че иде човек, подкарал магаре с дръвца. Симето избърза напред, пресрещна дърваря и попита:

— Чичо, далече ли е лагерът?

— Какъв лагер?

Децата се спогледаха със скрита усмивка. Как може да не знае тоя чичко лагера! Симето обясни:

— Ние те питаме къде ще бъдат настанени софийските септемврийчета, дето са дошли да летуват в Берковица.

— Аха, за колониите ли? Тук към Ашиклар ги има много. Минали сте покрай една, но там са настанени от Берковско. И моят Гошко е там. Пръвният ми, дето го изпущихме по метежо, коджа ергенин щеше да е сеги. Кога те лиса залиса, стане белята. Брат ми го разстреляха тогива…

Но Симето прекъсна разбъбрилия се дървар.

— Така, така, чичо, това добре…

— Какво добре бе! Избиха тогава народецо ни, а ти думаш „добре“.

— Не бе, чичо, ама ние сме се объркали, та те питаме за пътя да ни оправиш.

— Ти, Сврака, мълчи, аз ще му задавам въпроси — каза заповеднически Симо. — Чичко, не си ли видял камион с деца? — обърна се той към дърваря.

— Видох, видох я камионо. Он оточка мина, е-е по долнио път. Видох го я от баирчето.

— Ама насам ли идеше?

— Не, насам бе, он, лайсе, отиде нагоре към Савовата вила.

— А защо е отишъл натам? Нали лагерът е насам, по този път.

— Защо е отишъл по другийо път, не знам, он си знае, лайсе…

И дърварят шибна магарето, като се провикна: „Те, хо!“. И гласът му прокънтя далече.

Момчетата решиха да повървят още малко, с надежда да срещнат другиго и по-добре да го разпитат. Както вървяха, изведнъж Иван писна:

— Олеле, отиде ми бохчата! Бохчичката си загубих. Оставих я на онова място, дето срещнахме дърваря. Ще се върна, вие ме почакайте тук!

И той се спусна с всичка сила към града. Момчетата седнаха да го почакат. Скоро се чу пронизително изсвирване с пръст.

— Това е Свраката, познавам му свирката — каза Симето. — Но защо ли свири?

— Да се връщаме — рече Кольо. — Може да е намерил другия път.

— Кръгом марш! — изкомандва Симето изправилите се вече свои другари.

Те не можаха да тичат като Иван. Пречеше им акордеонът. Но все пак преминаха доста от обратния път, когато срещнаха септемврийчетата от първия лагер. Едва сега разбраха, че са тръгнали не към третия, а към първия лагер.

— Като стигнете Савовата вила, дето е настанен вторият лагер, там ще ви посочат накъде да тръгнете за третия — каза им една девойка, навярно ръководителка.

Момчетата скоро настигнаха Иван, който чул стъпките им, се обърна и размаха срещу тях намерената си торбичка.

— Ако не беше моята бохчичка, досега да бяхме вече до първия лагер и оттам да се връщаме назад — рече с гордост той.

— Няма друг лагер, освен нашия — поправи го Симето. — Това, дето му викат първи лагер, то си е една нищо и никаква колония. А лагер, то е нещо съвсем друго! Много палатки на поляна, цяло едно селище!… Ще видите! Чудо е лагерът!…