Калина Малина
Симовата чета (19)

„Симовци играят честно и побеждават“

Заговори се, че ще има среща между тимовете на лагер „Емил Марков“ и „Христо Михайлов“. Няколко дни се провеждаха редовни тренировки, игра на народна топка. Физкултурникът бе тъй възбуден и толкова енергия хабеше, че едва му стигаше цял хляб на ден.

Най-после дойде уреченият час. Всички до един от лагер „Емил Марков“ се стегнаха за път, строиха се и тръгнаха. Най-напред вървеше физкултурникът, неспокоен и напрегнат. Какъв ли ще бъде резултатът от състезанието? Не познаваше силите на другия лагер. След него идеше дружинният командир Симо Манолов. Както винаги, той пристъпваше с високо вдигната глава, твърд и уверен в победата. Той водеше тима. После се редяха чета „Вапцаров“, чета „Славчо Трънски“, чета „Георги Димитров“, чета „Роза Димитрова“. Четиримата четника маршируваха отстрани. Всички вървяха бавно, за да не се уморят, пестяха сили. Не пееха.

Стотина крачки преди да влязат в лагер „Христо Михайлов“, Русчо, четникът на чета „Славчо Трънски“, грабна бързо от ръцете на Сашко художника едно руло хартия, разви го вървешком и го даде на Здравко, четника на чета „Никола Вапцаров“, а той — на две септемврийчета от първата редица. Валентин вдигна дългата хартия и Иван прочете: „Симовци са дисциплинирани, играят честно и винаги побеждават“.

— Какво е пък това? — попита с учудване Иван.

— Не видиш ли? Лозунг. Нашият лозунг! Само да не го види Симето! Ще се сърди. Нали знаеш колко е скромен!

— По-високо лозунга! Какво си забърборил, Валентине? — заповядва четникът Здравко.

И в момента когато Валентин вдигаше високо красиво изписания лозунг, Иван разбра или по-скоро почувства онова, за което смътно се досещаше. Разбра чие име носи симовското движение. „Нали знаеш колко е скромен?“ — повтаряше си той думите на Валентин. Години все заедно в едно отделение и в един клас са учили, но нито веднъж не бе се запитвал защо не избират Симето председател или секретар на Червен кръст, командир на „Септемврийче“ или хигиенист. Всички го мислеха неспособен за сериозна работа, непокорен, своенравен. А ето какъв бил той! Кой може да командва като него? Кой може тъй ясно да говори, рисува и свири? Ако догодина се случат пак в една паралелка, ще знае вече Иван кого да препоръча за най-главните длъжности в организацията на „ЕМОС“.

Посрещачите извикаха хорово: „Добре дошли, другарчета! Урааа!“. Прочетоха с любопитство лозунга и взеха да се питат: „Кои са пък тия симовци?“.

Симето чу и се обърна към дружината. Като видя лозунга, пребледня, прехапа устни. Даде път на тима да върви към плаца и каза нервно на Здравко:

— Защо направихте така? Симовци! Ние сме преди всичко дружина „Емил Марков“. Карате ме да потъна от срам.

Но Здравко отговори достойно:

— Това име си остана вече, Симе. Докато сме на лагер, ние ще бъдем симовци. Ето и Ванката ще влезе в нашето дружество. Нали, Ванка?

Иван издигна по-високо лозунга, който държеше и отвърна скромно:

— Ще вляза, разбира се, стига да ме приемете. Ако заслужавам.

На игрището бяха строени вече двете редици. Консулът на лагер „Христо Михайлов“ зае мястото си. Липсваше само Симето — консулът на лагер „Емил Марков“. Той отдаде тичешком последните си нареждания, преди да влезе в редицата.

— Ванка, понеже не играеш, наблюдавай внимателно. Ще дадеш дописка за нашия стенвестник „Млад спортист“.

* * *

Иван изпълни отлично първата задача на своя командир. Написа статия, озаглавена „Симовци побеждават“

Децата се трупаха да четат стенвестника. И още същия ден всички пожелаха да станат симовци. Но се реши да приемат само ония, които имат най-малко червени точки върху таблата, разпределени на графи — дисциплина в трапезарията, в строя, в палатката; трудолюбие, изпълнителност, точност, другарски обноски и хигиена.

И стана чудо. Всички табла по палатките веднага се поръсиха с големи червени точки като цъфнал мак в нива. Тук-таме само се спотайваше свенливо някоя малка черна точка.

— Към края на смяната черната ви боя се е свършила, а? — шегуваше се усмихнат лагерният началник, когато минеше по ревизия из палатките.

— То е защото всички сме се записали симовци — отвърнаха гордо децата.

— Симовци също като Тимуровци, така ли? Виждате ли, деца, какво значи да прочетеш една хубава книга! Книгата на съветския писател Аркадий Гайдар, която разглеждахме в литературния кръжок, стана причина да се създадат в Съветския съюз стотици дружинки от добри пионерчета. „Тимур и неговата команда“ помогна и в нашия лагер да се създаде дружинка от добри септемврийчета.

И на прощалната вечер край буйния „огън на свободата“ началникът благодари от името на целия лагерен съвет на онези септемврийчета, които най-много бяха допринесли, за да се получат отлични резултати — наддаване в теглото, дисциплинираност, трудолюбие и чистота.

— Симо Манолов заслужава нашата най-голяма благодарност — завърши началникът.

Многогласно ура проеча над Балкана. За незабравимите лагерни дни, за утрешния ден, който ще ги поведе към родните домове, към живота и училището…