Калина Малина
Симовата чета (9)

Ведрина

Още първия ден думата ведрина се втълпи в съзнанието на децата. Щом засвиреше тръбата, целият лагер оживяваше. Излитаха стотици пчелички от кошерите си и се устремяваха към поляната. Още по пътя те живо се сгрупираха по десетки и чети. Всяка десетка си бе избрала десетник, а четата — четник. Четите се наричаха „Роза Димитрова“, „Георги Димитров“, „Никола Вапцаров“. Командир на Първа чета, която заемаше три крайни палатки, бе бъбривото Марче. Нейна приятелка и съученичка, десетник на първа десетка от нейната чета, бе мургавата Стоянка, която се бе нарекла Соня, а другите й викаха „балерина“. Тя умееше да играе ръченица, казачок, венгерка, негърски танц — всички ония характерни игри, в които се влага повече живот и темперамент.

Любимката на целия лагер Тоничка, деветгодишно момиченце, с изразително лице, променящо се всеки миг, бе също тъй десетник от тая чета. Ръководителите я наричаха „артистка“, „българска Шърлей Темпъл“ й думаше ръководителката на художествено-драматичния кръжок. За да покаже пренебрежение, Тоничка ще нацупи горната си устна, ще свие очички; за да покаже учудване, ще разтвори широко очи; за изненада — усмивка ще замръзне на лицето й; за възторг — това хубаво личице ще цъфне и засияе. Тя имитираше изкусно старци, а липсата на предните зъби й позволяваше да представя наивно и глупавичко дете. Тя декламираше Вапцаров с пламъка на своята впечатлителна душа, но в детската й уста стиховете звучаха наивно.

В третата десетка влизаха най-малките момиченца, живи, подскачащи. Бяха много старателни, но колкото и да се мъчеха, рядко стигаха първи на поляната. Особено пречеше на съревнованието мъничката Теменужка, която се катереше нагоре по височината като патенце на късите си крачка. Тази Теменужка напълно заслужаваше името си. Отдалеч приличаше на цветче всред зелената трева. Всички я милваха по русата главица, а ръководителката на драматичния кръжок й думаше: „Как си, Теменужке? Ти не си Теменужка, а си Трендафилка, защото имаш червена панделка на косата си“. Теменужка поглеждаше дяволито със сините си очички и отговаряше: „Е-ех, мама ми ги купува такива!“. Но когато това дете се покачеше на естрадата и запееше „Москва, Москва, желана младежка мечта“, всички се удивляваха как може тъй хубаво да пее и да произнася думите като рускинче.

Руско се падна в трета десетка на трета чета, а Кольо за свой срам, понеже беше нисък — в първа десетка, при „фъстъчетата“, както наричаше Симето най-малките момченца. За първи път двамата другари се разделяха. Беше им много мъчно, но не издаваха мъката си.

— Що се не повдигна малко на пръсти? — упрекваше Дон Кихот своя Санчо Панчо.

Но Санчо Панчо не признаваше, че е дребен.

— Какво да се прави, Русчо! Мястото беше нанадолно, а аз се случих на най-ниското.

През време на строя и четирите чети се разпределяха на редици по десетки. Отдалеч стоте септемврийчета приличаха на пъстър губер, метнат върху тревата. Но изведнъж цветчетата оживяваха и започваха да менят своите форми. Най-напред светлите венчета — детските главички — се раздвижваха наляво-надясно също като птиченца, надничащи плахо от гнездото. После се размърдваха ръцете. Вдигнати високо, те приличаха на бели лалета, леко полюлявани от вятър. Прострени настрани, те бяха птици с разперени криле. Спуснати надолу с длани опрени о земята, те бяха третото и четвъртото краче на столчето, каквото представляваше под прав ъгъл детско тяло. Въртящи се от раменете, те приличаха на вятърни мелнички. Слънцето, изскочило над Балкана, огряваше тая живописна група деца и ръководители, които също тъй играеха през време на ведрината и се губеха между децата.

Малко по малко всички започнаха да се сгорещяват. Събличаха палтенца и жилетки, и ги захвърляха на тревата. Лицата им се зачервяваха, очите блясваха. Но при постепенното навеждане на команда едно — ниско, на две — по-ниско, на три — най-ниско — когато ръцете трябваше да допрат земята, без да се свиват коленете, децата усещаха болка в мускулите.

— Така! Да пращят жилите! — викаше гръмогласно младият физкултурник, завързал кърпа на глава, за да приглади косите си. По негов пример няколко третокласници от голямата палатка бяха направили същото.

Симето стърчеше над всички. Той водеше четвърта чета, но не го избраха четник. Нали се бе провинил още първия ден, като се отлъчи от групите. Избраха Здравко, син на работник-тапицер. Той беше добро момче, но обичаше да се излежава след сън и даваше лош пример. Затова цялата чета понякога закъсняваше на ведрина. Имаше друг, много по-достоен за тая длъжност — тихичък, внимателен, възпитан, но го избраха съдия и представител на четата в дружинния другарски съд. Той се казваше Валентин, но му викаха Валяка по прякора на един футболен играч. Зарко също тъй беше добро момче — чистичък, спретнат — най-дълго време носеше белите си шорти, затова го избраха хигиенист. Черноокият тънък Марчо стана редактор на стенвестника.

Симето играеше най-добре упражненията на ведрината, може би защото беше второ лято на лагер. Физкултурникът му казваше:

— Ей ти, високият, както си застанал с лице към мен, покажи на другарчетата си как трябва да се извие тялото от кръста, без да се движат краката.

И Симето показваше. И когато той показваше, по-малките схващаха по-добре и не бъркаха левия крак с десния. Но ако по физкултура го хвалеха, за всичко друго получаваше забележки и мъмрения. Така беше и в София. Учителите за едно нещо ще го похвалят, за десет ще го укорят и накажат. Мъчно се поддаваше на дисциплина това момче, расло из улиците и празните места на квартала. Тъкмо когато то най-много се нуждаеше от съвет, хвърлиха в затвора баща му. Майка му трябваше да се грижи за прехраната. Тя излизаше рано. Двете си по-малки момчета оставяше на грижата на голямата си дъщеря. Когато гимназистката тръгнеше за училище, завеждаше децата у съседите. За Симето никой не мислеше. Той изскачаше от къщи и не казваше де отива. Когато се върнеше майка му от работа, тъй биваше уморена, че дори нямаше сили да сгълчи сина си, задето се е шлял из улицата и не е учил. Понякога само тя ще каже с тъга: „Симе, Симе, кога ще разбереш, момчето ми, че да скиташ като безделник не е хубаво. Татко ти е в затвора, а ти не слушаш. А като си дойде, какво ще му кажем?“. Но Симето не обръщаше внимание на майчините думи. И ставаше все по-непокорен и своеволен.

Дойде Девети септември и Симовият татко излезе на свобода. Първото лято той настани момчето да работи на една постройка. Със спечелените пари купиха акордеон. Инструментът приучи Симето на системен труд. Момчето можеше да извърши най-тежката работа, проявяваше постоянство и воля, но не можеше да се подчини на училищния и лагерния ред. Едно от най-тежките му наказания беше, дето не го допуснаха в лагера на средношколците. Там приеха само най-добрите третокласници и Симето остана при септемврийчетата. Всяка сутрин Симето се събуждаше бодър и с желание да мине деня без неприятности. Но ставаше тъкмо обратното. Обикновено той будеше първо Здравко, после всички от четвърта чета и ги караше да тичат боси. Самият той излизаше като лъв, развял къдрава коса, хвърляше победоносен поглед на цялата околна природа и без да иска и да знае, че не е четен командир, командваше другарите си: „Бегом марш към поляната!“.

Но след ведрината Симето преставаше да се интересува от живота в лагера. Балканът, храстите, дърветата, катеричките, слепоците, скакалците, рибките в реката, изворчето — всичко това тъй го поглъщаше, че той винаги последен сядаше на масата да обядва, да закусва след обед или да вечеря. Не искаше да участва в нито един кръжок. Дори в кръжока, който ръководеше студентът по медицина. Какво го интересуваше Симето устройството на човешкото тяло, когато цялата гора наоколо пееше и мамеше със своите чудеса! Драматичният кръжок също тъй не го привлече. Как да се нареди Симето, кандидат за ЕМОС^[1], до най-малкото чавдарче Теменужка? От музикалния кръжок избяга, защото постоянно го караха да свири на акордеона и да дава тон. Кръжокът по география не му хареса. Гората наоколо го мамеше, а от него искаха да прави релефна карта, да мъкне камъчета за скали, пръст за планина, бял пясък за снежни върхове, мъх за полета, синкави водорасли за реки, черни камъчета за градове и села! В първия стенвестник на четата също не взе голямо участие, макар студентът от Художествената академия да го бе похвалил, че рисува хубави букви.

Само литературният кръжок грабна за кратко време вниманието на Симето. Заинтересува го книгата, която обсъждаха — „Тимур и неговата команда“. Не бе я чел дотогава. Той изслуша доклада и поиска да му дадат книгата. Прочете я веднъж, дваж, трети път започна да я прелиства. Все по-жив изпъкваше пред него хлапакът Тимур, отзивчив към страданията на другите, силно обичащ родината си. Тимур с благородните постъпки, съзнателният, смелият и решителен пионер в тила на Червената армия. От неговата висока стройна фигура лъхаше обаяние. Синята му риза без ръкави с везана червена звезда, му придаваше вид на моряк от далечни краища. Тъй си го представяше Симето, когато скиташе из гората, заслушан в песента на коса, а в ушите му продължаваше да звъни гласът на малката Тоничка: „Момиченце, когато излезеш, притвори добре вратата! — Отдолу имаше подпис — Тимур. Тимур? — извиваше гласа си Тоничка, като имитираше героинята Женя от книгата «Тимур и неговата команда». — Какъв е тоя Тимур? Трябва да видя и да благодаря на тоя човек!“. Тези тайнствено подхвърлени листчета с подписа на Тимур допадаха на Симето. Беше като приказка, като приключенски роман, а изглеждаше живо! Нима всеки от нас не може да бъде Тимур? — мислеше си Симето. Също тъй храбър, честен и също тъй полезен на хората! Какво ни спира? Трябва само силно да пожелаем да станем тимуровци.

Но тези мисли се разпиляваха като семенца на глухарче от вятър, когато Симето зърнеше голямата футболна топка. Умът му тогава се съсредоточаваше само в едно — как да изхитри физкултурника. Тимът се разделяше на две групи. Докато едни обстрелваха като картечари младия ръководител с най-различни въпроси, за да отвлекат вниманието му от топката, други търсеха притулено място в гората и очертаваха линиите на игрището. Но младежът имаше орлов поглед. Освен това бе изпълнителен и съблюдаваше нареждането да не се играе футбол в септемврийските лагери, защото тази игра твърде много изморява крехкия детски организъм. Още неседнал на височината — любимото му място — не прочел и страница от книгата си, ръководителят по физкултура скачаше и полетяваше към най-отдалечената и скрита между палатките и гората поляна, дето се подвизаваха Симето с неговия тим. Грабваше топката и тържествено я отнасяше на началник-лагера!