Калина Малина
Симовата чета (8)

Ние изядохме мечката

Като изскочиха вън от палатката, момчетата ахнаха от учудване. Пред погледа им се ширна свежозелена поляна, обкичена с гористи планински масиви. В средата на поляната цяло селце от еднакви по цвят и размери палатки, подобни на картонени къщички за кукли. Между тях се издигаше голямата жълта палатка, която двайсет въжета, по десет от двете страни, свързваха със земята.

— Също като стоножка.

— Каква ти стоножка! Цял крайцер, Русчо — забеляза Иван, който беше спец по военните работи.

— А на мен ми прилича на църква — обади се мълчаливият и свитичък Кольо. Той оглеждаше от всички страни палатката и броеше: — Един, два, три, четири…

— Какво броиш бе, Санчо?

— Кръстовете.

— Това не са кръстове, глупчо. Това са вентилатори — поправи го авторитетно Симето.

— А, ето в какво сме се спъвали нощес! Във въжетата.

— Русчо, ти май премери земята снощи!

Едно по едно започнаха да се появяват и други деца пред палатките. Едни разтваряха куфари и вадеха кърпи за лице — сапун, четки за зъби и обуща; други бяха почнали да дъвчат останалите от вчера курабийки и филии бях хляб; трети — по-нетърпеливите, пъплеха вече по височините на поляната, обгръщаха с поглед красивата гледка и не можеха да й се нарадват. Чуваха се звънки гласчета, най-разнообразни възклицания, обръщения, а тук-таме вече се подемаха и песни. Голяма радост трепереше във всяко детско сърце.

— Какви зелени върхове!

— Елате да погледнете от баирчето! Колко сини са планините!

— Аз пък мислех досега, че планинските върхове са винаги остри.

— Виждате ли едно селце там? Къщичките са закрити от зеленина. Само покривите се червенеят.

— Оттука, оттука се вижда още едно. Вижте колко е хубаво!

— А оттук се вижда реката. Чуйте как шуми!

— Това е планинска река, затуй.

— Има да се къпем!

— Ще се къпеш ли? А знаеш ли колко студена е водата?!

— Я, и лешници имало! Дали са узрели?

— А орехи дали има?

— Няма.

— Тюх, язък! Аз обичам орехи!

— Та само ти ли ги обичаш?

— А вие чухте ли, когато началникът каза да заведат загубените момчета в най-крайната палатка? — прекъсна възклицанията на децата бъбривото Марче. — Ето ги и тях. Четирима били. Вижте как стоят на едно място пред палатката си. Наказали са ги.

— Не, ама ги е срам да се смесят с другите. Нали ще им се смеем!

— Хайде да отидем при тях!

И групата деца се спусна тичешком по стръмнината към последната палатка.

Четирите момчета поглеждаха смутено ръководителите и началника на лагера, които обикаляха палатките, за да видят как са се настанили децата. Децата пък се трупаха около момчетата и ги разглеждаха любопитно.

— Как не са ви изяли мечките? — попита важно гърбавичкото момченце с дългите закърпени панталонки. То се чувстваше вече като у дома си.

Симето го изгледа отвисоко, събра устни и рече: „Пфю“, в което имаше и пренебрежение, и гордост. Като дигна още по-високо гласа, устремил поглед в чистото синьо небе, добави:

— Мене ли ще ме изяде мечката бе, Чочко! Тя не ни изяде, както виждаш. Живи и здрави сме. Напротив, ние я изядохме.

— А-а-а-х! — викнаха няколко малки момиченца. Едното потрепери от страх и се сгуши до другарчето си.

— А де спахте? В тази палатка ли?

Симето се обърна и като видя, че двете крила на брезента, който служеше за врата, бяха спуснати и не се забелязваха разбърканите им легла, каза:

— В гората спахме.

— В гората! А не ви ли беше студено?

— Не. Накладохме си огън.

— А кибрит откъде? — изчурулика Марчето.

— Имахме си — отвърна Иван.

— Тогава вие сте пушачи.

Момчетата погледнаха високомерно бъбривото девойче и не счетоха за нужно да отговарят.

— А как тъй изядохте мечката? — попита със звънкия си гласец най-малкото лагерниче с червената панделка. То не се отделяше от Марчето.

— Мълчи, Теменужке. Не виждаш ли, че лъжат! Да ни плашат само. Как се яде тъй мечка! Самохвалци!

— Ти, Марче, като не знаеш, да си мълчиш! Нека разкажат цялата си история, па тогава ще видим дали е лъжа, или не — запротестира едно мургаво девойче с кокалесто лице и тъмни големи очи, на което викаха „балерина“.

— Разказвайте, разказвайте!

Кръгът около загубените ставаше все по-голям. Симето, поласкан от вниманието, с което се отнесоха към него повечето от септемврийчетата, започна:

— Тая нощ трима другари и аз спахме в гората. Накладохме си огън под „Хайдушките водопади“ и легнахме край огъня. Другите брояха звездите до едно време, па захъркаха. Аз останах на пост. Разхождам се напред-назад, ослушвам се — нищо. Чува се само водата, дето се разбива. По едно време нещо завика „цап, цап“ и закърши клони.

— А ти имаше ли пушка? — прекъсна го Теменужка и от страх се притисна до Марчето.

— Пушка ли? Нямах, но си направих дълго копие.

— И прободе мечката?

— Ти мълчи, Боянчо!

— Чух аз тежките мечи стъпки — продължи Симето, — познах, че е мечка, но си рекох: „Може пък да не е стръвница. Ако не е стръвница, нищо няма да ни направи“. И така излезе. Мечката дойде, клекна край огъня…

— А голяма ли беше?

— Цяло мечище, като тия, дето ги разиграват мечкарите. Клекна до огъня и протяга ту лявата, ту дясната лапа. Грее се също като човек.

— О-о! — възкликнаха няколко деца.

— Нали си носех акордеона (от него не се деля аз), чакай — рекох — да накарам баба Меца да потанцува малко.

Симето предаваше една случка, разказана му от заноженските овчари. Те разигравали мечка с кавал. Той не знаеше дали бе истинска тая случка, но тя на времето му беше направила впечатление.

— Засвирих аз хорце, ама едно такова ситничко, друсливо. Като скочи оная ми ти баба Меца на задните си крака…

— Благолаж, лъжи по-малко! — прошепна Русчо, изправен отляво на Симето.

Той намекваше за разказа на Елин Пелин, дето се описва един също такъв разказвач на приказки.

— Който лъже, на въже.

Симето каза това, защото смяташе, че повечето от децата бяха чули Русчовата забележка, а за онези, които не бяха я чули, тя прозвуча като „честна дума“ или „бога ми“.

— Като си потанцува добре баба ви Меца, оставих акордеона, седнах на камък, ама по-далечко от мечката. Де да й знам табиета. Може, рекох си, да й се иска да позакуси с мен.

— Тогава, Симе, като сядаше, ти натисна косата ми и аз се събудих — прекъсна го Иван, комуто се щеше да участва като герой в разказа на Симето.

— Да, така си беше, събудих те.

Това дойде за Симето тъкмо на време. Той знаеше, че е по-лесно да се повярва на двама лъжци, отколкото на един. Но все пак не искаше да изтъкне някакво геройство на Иван и затова добави:

— Ти, като видя мечката, тъй се уплаши…

— Не е вярно. Съвсем не се уплаших, а станах и се прицелих.

— А отде взе пушка? — попита Марчето.

Този въпрос затрудни Иван.

— Пушка, пушка — забъбри той, но Симето му дойде на помощ.

— Чакай, Сврака, аз ще разкажа. Аз помня по-добре от тебе. Мечката седна пак край огъня да се грее. По едно време тя се надигна и „цап, цап“ запъти се към Русчо и Кольо, които хъркаха като пияни. „Отидоха момчетата“ — казах си аз и бързо заврях копието си в огъня, запалих го и го мушнах в козината на звяра. А козината нали е суха, пламна изведнъж. Припари й на баба Меца, че като почна да реве! Реве, та гората ечи…

— А аз не я ли гоних, кажи си правичката, Симе, до реката не я ли гоних?

— Гони я, вярно е, ала не беше чак до реката. Което си е право, право си е. Без преувеличение, Сврака, да си имаме уважението!

— Щом казваш, че преувеличавам, аз ще го разкажа в стенвестника, както си беше. Мечката слезе до реката, за да се изгаси. Днес ще питаме дърварите дали не са я намерили.

— Ама жива ли, Сврака?

— Жива зер! Тебе да те запалят, жив ли ще останеш?

— Какво сте се събрали там? — чу се силният глас на една от ръководителките — пълничка, пъстроока девойка, облечена с блузка и шорти. — Хайде, всички на поляната! Ще провеждаме ведрината…

Децата не знаеха още какво е това ведрина и продължаваха да стоят около Симето, Иван, Русчо и Кольо.

— Хайде, хайде, бегом марш на поляната! — подкани ги девойката.

— Другарко, да знаете какво ни разказа Симо! — започна да се гали Тоничка, като улови ръката на ръководителката. — За мечка, за мечка.

Девойката погледна кръглото бяло личице на момиченцето, късите му златисти плитчици и сърцето й се изпълни с обич. Тя прегърна хубавото дете, в чиято уста зееше празнина на мястото на предните два млечни зъба, което му придаваше още по-голяма миловидност, и попита:

— Тоничка, наспа ли се?

И без да дочака отговор, подкани пак децата:

— Хайде, хайде, бегом към поляната! Всички!

— И ние ли? — попита хитро Иван.

— Всички, всички! — повтори девойката, без да се сети, че има четирима наказани за своеволно отлъчване от общата група.