Калина Малина
Симовата чета (4)

Така ли безславно ще загина

До втория лагер четирите септемврийчета стигнаха по мрачевина, като се качиха на една каруца, пълна с малки деца. Настанени до своя учител, те весело пееха.

Първи скочиха от каручката момчетата. Учителят подаде акордеона на Симето и се залови да сваля едно по едно децата. Симето се осведоми отново за пътя към третия лагер. Пак му повториха: „Ще минете моста. Вдясно е пътечката за лагера“.

Нощта бе тъмна. Бледите звездици не можеха да осветят пътя. Все по-дълбоко навлизаше той в снагата на планината. От двете му страни се чернееха дърветата. Нищо друго не се виждаше. Само светулки трептяха и примигваха като малки фенерчета, залюлени от вятър.

Отначало момчетата си приказваха, закачаха се, но после умората и страхът им надвиха. И те тръгнаха мълчаливо. След дълъг път стигнаха някакъв мост.

— Най-после! — въздъхна Симето и сложи акордеона на земята. — Да си починем малко. Сигурно лагерът е на няколко крачки от този мост. Много далеч са го забутали, брей! Душата ми изскочи от тоя акордеон.

— Ето и пътечката отдясно — прошепна Русчо. Той се плашеше дори от гласа си.

— Хайде, момчета, след мен! Ще спим тая нощ като къпани — каза Симето и пак тръгна напред по страничната пътечка.

Скоро септемврийчетата усетиха, че краката им затъват във вода.

— Това не е път, а река. Може ли по река да се отива до лагер?

— Как ще носят хляба?

— Това не е река, момчета, това е път, залян от реката. Нали имаше преди десетина дни наводнение по тия места! — каза Симето, както винаги твърдо убеден. — Още малко, момчета!

Но колкото и да вдъхваше сили у другарите си, те едва се изкачваха по стръмния път, като не търсеха вече камъни във водата, дето да стъпят, а газеха направо.

Пътят ставаше все по-тесен и по-стръмен. Русчо и Кольо изостанаха назад. Симето се спря да ги почака.

— Другари — каза той с плътен и задушевен глас, както не беше говорил никога досега, като употребяваше за пръв път тая хубава дума „другари“, — спомнете си за живота на партизаните! Така и те са се движили в тъмнина и мрак по реки и стръмнини. Но не са се плашили от нищо. Вървели са един след друг в партизанска колона. Нека тръгнем и ние като тях! Кой от нас ще бъде последен?

Момчетата млъкнаха.

— Аз ще кажа кой. Най-назад ще върви Санчо.

Кольо се подчини.

Септемврийчетата тръгнаха по стръмния път един след друг. Симето вървеше, забил глава в земята, без да вижда пътя. Къде всъщност отиват те в тая тъмна нощ! Може и див звяр да ги срещне, а той с празни ръце! Ако имаха поне револвер!

Симето се мъчеше да се ориентира по звездите, които едва-едва блещукаха. Ясно беше, че вървят все на запад към югославската граница. А там има постове. Ами ако открият огън срещу тях? Може да ги сметнат за контрабандисти. Кутията на акордеона прилича на куфар, пълен със злато и скъпоценности! А кой при днешната власт напуща родината си? Фашистите. Те бягат от България. Те не се връщат. Постът ще сметне четирите момчета за възрастни. Нали всички са високи, освен Кольо! Ще ги сметне за народни врагове, които са се укривали досега, а сега бягат през границата. И без да разбере каква е работата, граничарят ще ги застреля като псета. Нощем никой няма право да се движи край границата. Пазят я. Не току-тъй искат открити листове за Берковица. Пограничен град? Нима тук ще свърши Симето живота си! При тая мисъл сърцето му затупа силно. Така ли безславно ще загине, без да се е включил още в някоя младежка бригада, без да е работил на новите пътища и язовири! Вместо да стане инженер или архитект, за което си мечтаеше, вместо да покаже, че е достоен син на политзатворник, че заслужава да носи името на своя дядо, един от героите при овладяването на Берковица през въстанието на 1923; вместо да се гордее, че е братовчед на партизанката Зорка от отряда „Христо Михайлов“ и че баща му е роден в този героичен край; вместо да гледа с открити очи майката на разстреляния от фашистите Валентин Андреев, тази майка, която всички наричат „Другарката председателка на дружеството на многодетните майки“; вместо всичко това, да завърши тъй глупаво своя кратък живот, и то само поради несъобразителност! Наедно с него ще бъдат застреляни и тримата му другари, които поведе да тръгнат пеш. Кому бе потребен тоя бабаитлък? Да кажат другарите: „Вижте ги, тези пешком дойдоха до лагера!“. И защо тръгнаха, без да вземат разрешение от своите ръководители, които ги съпровождаха по влака? Веднъж объркали пътя, защо не се обърнаха към ръководителите на втория лагер, а попитаха случаен младеж, чиято задача е била навярно само да посрещне и настани септемврийчетата?

Обзет от тези нерадостни мисли, дълбоко съзнаващ грешката си, Симето продължаваше с последни сили да води другарчетата си нагоре по стръмния планински път. Все по-ясно до ушите на момчетата достигаше еднообразен шум на падаща вода. Водопадите! И Симето изведнъж си спомни думите на една от ръководителките, която им каза във влака: „А да знаете, другарчета, какви красиви места има край Берковица! Някой ден ще си вземем храна и ще идем до «Хайдушките водопади». Те са на десетина километра от града“.

„Хайдушките водопади“ бяха най-яркото потвърждение, че този път момчетата се бяха твърде много отдалечили от лагера и се бяха заблудили в Балкана.