Калина Малина
Симовата чета (2)

Кавга за нищо

Симето разбута децата, заели неговия прозорец и издаде едрата си снага навън. Нетърпението му бе тъй голямо, че му се щеше да слезе пак и да попита машиниста защо се бави още.

— Двайсет минути престой на една малка гара! — викаше сърдито Симето. — Да беше поне Мездра, а то…

— Как се казваше по-рано този град? Знае ли някой? — попита високият слаб ръководител, който раздаваше на децата книжки за прочит.

— Чакайте, чакайте — извика оживено едно белолико момченце с остро носле, извито като птичи клюн. По целия път то държеше тефтерче и записваше със сериозността на учен всички гари. — На един цар му беше името.

Като чу думата „цар“, Симето блъсна с гръб момчетата, струпали се зад него да гледат през прозореца, обърна се и каза сърдито:

— Какво, какво, за кой цар говориш?

— Пита ни другарят как се е казвал Михайловград преди Девети септември — изчурулика Марчето.

— По-добре е да не му споменавате името на тоя цар — сопна се Симето.

— Аха, сетих се. Фердинанд беше, нали, другарю? — каза дълбокоучено малкият тънконос географ и наплюнчи моливчето си.

Но Симето изръмжа:

— Млък бе! Забрави това име! Мисли си само за генерал-полковник Христо Михайлов. Неговото име носи сега градът. Тук се е родил този голям български революционер, командир на артилерията в Септемврийското въстание през 1923 година и главен командващ на съпротивителните войски през 1943 година. Той посмъртно е произведен генерал-полковник. Разбра ли бе, писателче, дето плюнчиш час по час моливчето си?

Докато говореше Симето, едно по едно децата го наобиколиха. Младият ръководител остана сам пред вратата с купа книжки под ръка.

— Тия дни, момчета — продължи Симето, като се обърна към момчетата, без да иска и да знае, че във вагона има и момичета, — тия дни се разгледа в съда делото срещу убийците на генерал-полковник Христо Михайлов. Ходихме с татко. Полицаите го ранили в Красна поляна, хванали го и като го сложили на една зарзаватчийска количка, откарали го в дирекцията на полицията. А там директорът и началникът на униформената полиция започнали да го разпитват — кой си, какъв си — а той отговорил: „Не ме питайте, все едно няма да кажа“. Но те знаели кой е той. Сигурни били, че няма нищо да издаде, затова гледали да се отърват от него. Заповядали на полицаите уж да го закарат в Червен кръст, а тайно казали на старшията да го убие по пътя в колата. Видях и убиеца, и гепчията, дето му гепил туристическите обуща. Мига като шушумига.

— Не гепил, а откраднал — поправи го ръководителят, който също се бе приближил да слуша.

Но Симето, напротив, гледаше да извърти тъй думите, че да повтори още няколко пъти тарикатската дума „гепил“. Младежът го погледна учудено, но нищо не каза. После Симето изведнъж започна пак сериозно да разказва за друг народен борец — Емил Марков — родом от Берковица.

— И той е произведен след смъртта си в чин генерал-майор заради заслугите си към българския народ. Виждате ли, момчета, в какъв героичен край отиваме на лагер! — завърши речта си Симето и като разбута пак момчетата, зае мястото си на прозореца. Скоро след това влакът потегли.

Малките пътници, радостни и възбудени, се разпръснаха из вагона. Мислеха си, че следната спирка е Берковица, но останаха излъгани. Едва когато се показаха ниви с полегнал, изкалян кукуруз, разбраха, че наближават вече крайната цел на пътешествието.

— Какви опустошения е причинило наводнението! — каза мъдро Симето. — Но все пак не сме толкова зле. Ще ядем май пражоли тая година, а, Сврако?

— Пражоли ли? — отвърна момчето, което нарекоха „сврака“. — Ти само за свинете мислиш. Ако храним свини, какво ще пращаме за войската на фронта?

Симето се разсмя.

— Ти какво бе, Сврако! За какъв фронт бълнуваш? Война ли искаш? Ние не щем война. И Съветският съюз не ще. А който иска… Не те мислех за толкова глупав и толкова войнолюбив, Сврако!

И Симето чукна с ръба на дясната си ръка русата глава на момчето, обрасла с щръкнала коса.

— Я се чупи оттук! — сопна се Свраката. — Ти да не знаеш повече от баща ми! Баща ми е подофицер. Той казва: „Войската трябва да се храни най-напред, а после народът“.

— Войската, да, но не както каза ти фронта.

— Не съм казал фронта.

— Бре лъжец такъв! Защо ментиш? Фронта рече.

— Не рекох. Войската рекох. Ти да не разбираш повече от мене военните работи!

— Разбира ти тебе главата, колкото свиня от кладенчова вода.

— Кой? Аз ли съм свиня? Аз ли?

— Не казах свиня, а като свиня.

— Лъжеш. Ти каза свиня.

— Не казах.

— Каза.

Свраката разбута децата от скамейката, рипна на нея, надвеси се над главата на Симето, като вдигна заканително ръка. Лицето му, изпъстрено със светлокафяви лунички, стана алено като божур. Сините мижави очи хвърляха искри.

— Какво? Ще се биеш ли? Добре. Започвай! Ти от мен не си ял още пердах.

Симето, изпъчил широките си гърди, гледаше смело с тъмните си очи своя противник.

— Набий го, Симе!

— Дай му ддд… а ррр… азбере ннн… а ттт… оя ккк… оньовичар!

— Докато бяхме за гевреци, от всички торби е крал хляб.

В очите на Симето засвяткаха искри. Изгледа той всички момчета, но най-гневен и унищожителен бе погледът му, отправен към пелтечещия Слави.

— Пелтек, да си имаме уважението! Кого наричаш ти коньовичар! А ти какъв си? Да не си царски син. Ако не живееш в Коньовица, то може би живееш в Банишора или Захарната фабрика, или Разсадника, или Булина ливада… Какво ми се надуваш, пелтек с пелтек! Другите били коньовичари, а ти не си, а?

Гласът на Симето гърмеше по целия вагон. Той привлече вниманието и на високия ръководител, който дойде от другото купе.

— Какво има тук? Защо се карате? Отсега ли показвате как ще се държите в лагера? Аз ще си отбележа това.

— Ние не се караме — излъга Симето.

После, като се обърна към момчетата, които го бяха наобиколили, за да гледат боя между него и русокосия, добави тихо:

— Пред мен не минават такива. Да си имаме уважението.

Свраката се усмихна доволно. Той погледна с благодарен поглед Симето, задето наруга справедливо Пелтека и съвсем забрави, че се тъкмеше да се бие с него.