Калина Малина
Симовата чета (18)

Стари сметки

Иван разбра, че Ангелчо, Боянчо и Миланчо не са злопаметни деца. Но това все пак не го успокои. Напротив, колкото малките биваха по-дружелюбни с него, толкова мъката му ставаше по-голяма. Тя растеше и от постоянните грижи на симовци към децата, и от привързаността на ръководителите, които от ден на ден му ставаха по-близки. Като че това не бяха чужди младежи, гимназисти и студенти, а негови родни братя и сестри. Тази мъка се усилваше и от кротките майчини обноски на лагерния началник. Иван знаеше, че началниците на баща му са строги и особено държат на това да се изпълняват техните заповеди. Във войската има здрава дисциплина — казваше баща му. И когато беше в добро разположение, той се поотпущаше да поразкаже как са воювали през време на Отечествената война. Как младият поручик обичал да се шегува с войниците и разговарял с тях приятелски, като че нямало разлика между един образован поручик и един прост войник. Но за висшите свои началници баща му не казваше нищо. Като чу за пръв път Иван, че и в лагера има началник, той се смути малко. Мислеше си — какъв ли ще е тоя началник. Някой едър, широкоплещест мъжага! И преди да дойде в лагера, все си представяше как силни мъжки ръце му удрят плесници или му теглят ушите. Знаеше Иван, че боят върви винаги по петите му. Баща му имаше грижата за това.

Какво беше учудването му, когато още първата нощ, след лутането си в Балкана видя, че лагерният началник е една дребна, слабичка първоначална учителка от училище „Пенчо Славейков“ в квартал „Горни Лозенец“! Той бе погледнал на нея отвисоко. Ехе, тя ли ще го управлява! Нему баща му не може да му заповядва, та тя ли! Той бе забелязал върху масичката й, изработена от дядо Тома, дебела книга, подвързана със синя хартия. Това е сигурно дневникът, в който ще записва кой какво е вършил! Кой ли е първият немирник? Не, не съм аз. Мене няма да ме хванат лесно.

Той се вмъкна един ден в палатката на началника. Разгърна дебелата книга. Никакъв дневник, ами роман! Но какво заглавие носеше тоя роман! Педагогическа поема. Иван знаеше какво е туй педагогика. Бе подслушвал веднъж, когато майка му казваше на баща му: „Цвятко, не си добър педагог, не си. С бой няма да го оправиш! Ти по войнишки гледаш, а той е дете. Детското си иска. Кажи му човешки, да те разбере“.

И сега, като гледаше как му се усмихва началникът, как кротко му говори, как другарски го пита за нещо, Иван знаеше, че той прави това, защото чете оная дебела книга в палатката.

Тези именно обноски на началника много му напомняха неговите грешки. И той се укоряваше. Случваше се понякога до късно да не може да заспи. Какъв отвратителен себелюбец съм бил аз! Хитрец! Ламя! Да лапам чужди десерти! И на мама писаха… Мама, която толкова ме обича! Грижи се за мен! Нали съм й едничък! А колко мъки й причинявам! Това ли заслужи тя?

Иван не можеше да забрави онова писъмце на Ангелчо, което скъса, без да се колебае. Не можеше да забрави и оная смачкана по джебовете на момченцето двадесетолевка, която то пращаше на своето братче Петьо, да се почерпи, и с която се бе почерпил самият Иван. Той си припомни и други свои постъпки, особено когато се намираше нощем в леглото. Ах, тая тиха балканска нощ! Чува се само песента на водата, отбита от голямата река и от време на време как някое птиченце кърши клончета в гората! Но тая чудна нощ се превърна за Иван в цяло мъчение. Как да се успокои? Да поговори с някого от другарите си? С кого? Всеки ще му се изсмее! Кой е най-добрият от всички?

— Симето! — едва не извика Иван. Той е като студентът по медицина, като ръководителката на драматично-художествения колектив, която сне дрехата си оня ден, като заваля дъжд, за да загърне Теменужка по дългия път от трапезарията до палатките. Той е като другарката Милка, която ги завива всяка вечер. Справедлив, внимателен, сериозен.

— Нашият командир! — прошепна пак Иван, зави се с одеялото и заспа.

 

 

Двамата бяха седнали под едно дърво в гората. Над главата им чуруликаха птички. Лек планинец люлееше зелените листа.

— Ванка, не зная как да ти благодаря за доверието. Един път учителят по история благодари на Митко, че разказа добре урока си. Помниш ли? Бяхме във втори^[1] клас. Никой не можеше да обели и дума за Свещения съюз. Учителят се отчая. Навярно си мислеше, че не ни е обяснил добре урока. И ето, става Митко и го разказва, и то не просто като в учебника, а със свое разбиране, със свои думи. Затова учителят му каза „благодаря“. Няма да го забравя никога. Така ти благодаря и аз сега, Ванка. Разбираш ли ме? Нов човек си! Дай си ръката! Чаках да ми заговориш, както вечерта край лагерния огън. Помниш ли? Искам само да те посъветвам, нали съм един месец по-голям от тебе, батьо съм ти — рече той и започна да се смее високо, неудържимо.

А после сложи ръка на рамото на Иван и продължи:

— Сега ти остава да оправиш старите си сметки. Де какво си взел — да го върнеш. Разбираш ли ме? А колкото за нас — Русчо, Кольо и аз — ще те почакаме. Пилето ще върнеш живо. Ние ще си го отгледаме. Нека порасне и стане нашата първа кооперативна ярка. Кольо ще й направи курник, а ние под ред ще й носим каквото остане от софрата. Разбира се, и ти ще участваш. Нашето скитане из Балкана ни свърза завинаги.

Никога сините очи на Иван не са блестели с такава светлина. Никога сърцето му не е туптяло по-буйно. Как лесно и просто било всичко! Старите сметки! Една по една той ще си ги изплати.

Започна най-напред с писъмцето и сложената в него двайсетолевка^[2].

— Ангелчо, Американец!

— Не ми викай Американец! Не обичам аз американците.

— Е, няма повече. Ти си само Ангелчо.

— Какво има?

— Ангелчо, то не е за казване. Просто ме е срам. Ограбих те като джебчия аз. Парите ти взех и четири лева за марка… и писмото… скъсах.

— Голяма работа. Аз като не получих отговор, написах друго.

— Голяма работа, казваш, а питаш ли ме на мен какво ми е? Прости ми, моля ти се, Ангелчо! Няма да се повтори вече това. Ето ти парите!

Момченцето гледаше учудено. После умните очички взеха да премигат дяволито.

— Ванка, че защо ми ги връщаш? Все едно че съм ти ги дал назаем. Трябвали са ти за нещо, досрамяло те е да поискаш и това си е. А пък аз имам още пари. Трийсет лева^[3] са ми останали, а и Боянчо си върна дълга. Като си ида, ще продавам клечки за зъби, макар че сега татко е пак във фабриката и взима надница. Вчера имах писмо. А с тези пари, дето ми ги даваш, ще се почерпим на връщане във влака.