Калина Малина
Симовата чета (17)

Симовци са най-добрите септемврийчета

Всичко в лагера „Емил Марков“ си беше същото, а на Иван се видя някак ново. Децата пораснали, почернели, обгорели. Очите им светят. Движенията им са по-пъргави. Телата — по-изправени. Ведрината се провеждаше бодро. Никой не закъсняваше. В лагера се пееха нови песни. Всички се хранеха мълчаливо и точно в определен час. До един спяха през време на следобедната почивка. Участваха в игри и занятия и цялата поляна приличаше на градина с цветни лехи. Това бяха кръжоците, в един от които влезе и Иван. Почти всяка вечер уреждаха забави по палатки, общи веселби. Иван дишаше по-леко сред своите другари. Така диша човек, завърнал се след дълго отсъствие при свои близки. Когато останеше сам, той си спомняше как се сърдеха за него септемврийчетата от двата лагера вечерта, посветена на падналите за свободата борци: „Ис-ка-ме Ван-ка-та Ка-цар-ски!“ — скандираха гостенчетата. „Не си го да-ва-ме!“ — отговаряха домакините.

Септемврийчетата от лагер „Емил Марков“ възприеха това „Ванка“. Старите негови другари го наричаха простичко и интимно „Ванка“. Само Симето отначало му думаше „Иван“, но и той свикна с новото име.

Всички му се радваха, че си е дошъл. Сестрата го питаше угрижено:

— Ванка, виждаш ми се нещо поотслабнал. Да не си боледувал там, долу?

А дядо Тома го закачаше ухилено:

— Нашийо хлебец е по-сладък, по-сладък е, Ванка.

И той знаеше, че Иван е вече Ванка.

Но най-чудни в отношенията си към него бяха „фъстъците“. Те го гледаха със светнали очички и тъй като не знаеха как да изразят радостта си, тичаха да го настигнат. Когато той през някой свободен час се разхождаше сам из поляната, изравняваха се с него и се мъчеха да крачат с широки крачки като него. Те не знаеха какво да му кажат, но Иван сякаш долавяше как дружелюбно бият мъничките им сърца. Нима бяха забравили колко ловко отнемаше от тях футболната топка? Как се побратимяваше, как ги лъжеше, че простите войнишки тенекиени копчета са генералски и златни? Как разменяше мидени черупки, шишенца, кутийки и разни там джунджурийки срещу мляко, компот, сутляш, крем, макарони — с една дума най-сладките десерти, които сама главната готвачка леля Мария приготвяше? Нима бяха забравили? Момченцата припкаха сега само по къси гащета и не се отличаваха от другите лагерници. Колко жалък изглеждаше преди гърбавичкият Боянчо в своите избелели, изтрити, дълги до земята панталони, по които се виждаха какви ли не по цвят и вид кръпки — и зелени, и сини, и червени…

Но когато заваля дъжд, панталоните се появиха пак. Панталоните на Боянчо не бяха ония, кърпените, а нови, тъмносини като на големите гимназисти.

— Кой ти даде тези панталони, Боянчо? — не можа да се стърпи да не запита Иван.

— Симовци. Ти не знаеш ли? Дадоха ми и нова фланелка и тези долни гащи, дето са на мене, и чорапите в торбето — всичко ми дадоха те, а и парички…

— Кой ти ги даде? Не разбрах.

— Симовци.

И детето сви щастливо очички при тая дума, като че не бе казало симовци, а черешки.

— Кой, кой? — продължаваше да недоумява Иван.

— Симовци — повтори с гордост момченцето. — Само големите септемврийчета влизат в това дружество, и то момчетата. Как да не ги знаеш? Ти като отиде в другия лагер, не минаха няколко дни и ето че пристигна един голям колет от София за Русчо. Ние мислехме — сладкиши, а то било ей тия панталони и ризата на дядо Тома. Прати ги бащата на Русчо. Те не казват, та да си мислим, че ни ги дават симовци. Ама аз се досетих — рече Боянчо дяволито усмихнат. — А гуменките не зная от кого са, но и тях пак симовци ми дадоха. А аз, като ми дадоха парите, върнах си на Ангелчо, дето имах да му давам.

Като каза това, Боянчо се затича леко по мократа трева към навеса, дето се бяха събрали повечето деца.

— Какво ли е то симовци? — мислеше си Иван. — Навярно някакво дружество със спортни задачи, също като тяхното квартално „Метеор“. Членовете на „Метеор“ носеха бели фланелки с бродиран червен кръг, а в кръга — буквата „М“. Дали и тези симовци не носят някакъв знак по фланелките си като метеорци?

Иван напразно се взираше в дрехите на всички септемврийчета. По тях не се виждаше никакъв знак.

Тогава започна да пита. Обърна се най-напред към най-бъбривата от всички — Марчето.

— Кои са тези симовци? Докато ме е нямало, те, изглежда, са паднали от небето. Метеор някакъв.

— Симовци ли? Те са най-добрите септемврийчета. Когато някое момче се разболее и остане на легло, дори и да е в изолационната палатка, симовци се редуват край леглото му, четат му някоя книжка, разказват му приказки, носят му храна и вода, ама знаят и да се пазят. Сестрата ги е научила. Ние ги виждаме тогава кои са. Но те са толкова много, че не мога да ти ги изброя — Русчо, Симо, Кольо, Валентин, Марчо, Мишо, Сашо, Митко, Зарчо… Веднъж си помислихме че са цялата четвърта чета, а после си казахме — не само четвърта, а и трета. Но да ти съобщя и една тайна. И ние си имаме симовци. Засега са около десетина момичета. Днес например шием терлички на Теменужка, поправяме и моите. На мен за какво ми са, като си имам гуменки! — продължаваше да бъбри девойчето. — А как е в другия лагер? Там има ли симовци? Виждаш ли колко по-назад са те?

Така Иван разпита и други деца и научи историята на това ново движение в лагера.